Отец Никола Николов е роден през 1977 година в Стара Загора, живее в Хасково. Семеен, с две деца, по образование теолог.

Свещеник е от 2012 година, когато е ръкоположен от Пловдивския митрополит Николай.

От "Телеграф" разговаряха с духовника за Голяма задушница, за доброто, което стори за бежанци, бягащи от войната в Украйна, както и за строящия се близо 30 лета храм на св. Иван Рилски.

- Отче Никола, на 9 март е първата Задушница за 2024 г. Наричана Голяма, с какво тя е по-различна от другите две през годината?

- Нарича се още и Вселенска Задушница, тъй като се почита от цялата православна църква. На нея се споменава паметта не само на нашите близки и роднини, а и на тези, които са починали при внезапна неестествена смърт, по време на бедствия, пожари и земетресения, от глад или студ.

Хората, загинали при такива трагични обстоятелства, не се погребват по подобаващия начин с псалми и молитви, затова Църквата е определила на този ден да се поменават православно кръстните хора, починали поради неестествени причини, в това число в самота и нищета.

- Има много такива българи, заминали си по времето на демократичния преход, нали?

- Да, но и не само те. Има и много загинали по лагерите, безследно изчезнали, избити без съд и присъда. Много хора и до днес не знаят къде са гробовете на близките им. За тях също четем молитви на тази Задушница.

По принцип всяка една Задушница се характеризира с това, че е в съботен ден. Знаете, че в Църквата седмицата започва от Неделята – Възкресението, а съботата се явява седмият последен ден на седмицата.

На самата Задушница сега първото нещо, което трябва да направят християните, е да отидат в храма. Защото реално там са събрани свещеникът и църковната общност, тогава се случва и чудото със силата на общата молитва.

Извършва се светата литургия, по времето на която има специален чин, в който се упоменават и имената на нашите близки, както и на тези, заминали си без време от този свят при трагични и неизяснени обстоятелства.

След това се извършва обща панихида в църквата и едва тогава всички ние следва да отидем на гробищата. Гробът е желателно да е почистен от предния ден или седмица, за да може на самия ден спокойно да го прелеем с вода и с вино, да го прекадим с тамян, да си запалим свещичката и да си отправим молитвите.

Разбира се, където има възможност, е добре близките да повикат и свещеник да отслужи една кратка заупокойна молитва, наречена трисагий. Защото реално душата на покойника вече има нужда само от нашите молитви.

- Много българи живеят в чужбина или в град, далеч от мястото, където се погребани близките им, задължително ли е да отидат на гробищата?

- Зная, че не на всички места в чужбина има църкви, така че човек може да се помоли и вкъщи.

В другия случай се прави панихида в някой храм. Но е желателно, когато се прибират в България или по родните си места, да намерят време да отидат да си поизчистят гробовете. Защото лошо говори за нас и като християни, и като хора, ако занемарим гробовете на близките си.

- Да, но някои сега ще ви опонират – „защо да се грижим за гробовете“, след като душата е безсмъртна и тя вече е на друго място?

- Истинските християни чакаме Второто пришествие на Господ Иисус Христос и масовото възкресение на мъртвите. Тогава фактически ще бъде отредено на тази душа къде ще бъде – във вечен живот или във вечен ад. Но това, от една страна.

От друга е човешкото отношение към последния дом на близките ни. Ето, родителите ни – ние сме хора заради тях, ако тях ги е нямало, и нас нямаше да ни има. Не на последно място състоянието на гробовете е и белег за цивилизованост.

Виждал съм държави, в които гробищата са превърнати на паркове, в които семейства се разхождат нощно време по красиви алеи.

- У нас като че ли гледаме на гробищните паркове като на злокобни места, пълни с призраци, край които не бива да се замръква вечер?

- Не мисля, че чак така се гледа, по-скоро тук причината е, че от гробищата в масовия случай няма как да се печели. Ако някой измисли как да се случва това, то те може би ще станат едни от най-красивите и облагородени места в България.

Но гробището не е място за веселие и шоу, а за преклонение пред нашите близки, заминали си от този свят.

- Траурни агенции днес предлагат вече всичко за помена. Кои според вас са основните храни, които трябва да присъстват на Задушницата?

- Най-основното е житото. То е символът на възкресението. А основната храна на покойника това е молитвата.

- Доста хора разказват как близките им се явяват насън от онзи свят и дори ги подсещат с това, че скоро е Задушница. Как гледате на подобни свидетелства?

- Човек, който е бил привързан към някой свой близък, се случва наистина да го сънува понякога. Идват и при мен хора, които ме питат: „Отче, след като съм го сънувал, какво трябва да направя?“.

Моят съвет е, че трябва да отправят по-дълбока молитва към Господа за този човек. А самата раздавка, дали на жито или на друга храна, тя е свързана пак с молитвата. Защото като я подадем на един човек и той отвърне:

„Бог да прости еди-кого си...“, това пак има силата на молитва. И колкото повече души я изричат искрено, толкова по-добре за покойника и неговата душа. Защото, когато човекът почине, той вече не може да се разкае за греховете си.

Може да бъде спасен само чрез молитвите на нас близките, които сме живи. За това и палим свещ на Задушница с мисълта, че тя ще осветява пътя на душата. Тамянът, с който прекаждаме, символизира чистота на молитвата, която издигаме към Бога.

- Как гледате на доста разпространена практика да се оставя храна на гроба с вярването, че така ще премине в отвъдния свят при умрелия?

- Това за мене е лош обичай. В повечето случаи тази храна е била преди това осветена с молитва на панихида. По-добре е да се подаде на някой, който наистина ще се помоли за душата. А когато стои на гроба, тя или ще се развали, или ще бъде поругана, разкъсана от бездомни кучета?

- Остава голяма загадка къде пребивават душите на покойниците. Да, казва се, че отлитат в Ада или в Рая, обаче католиците например говорят за едно преддверие, Чистилище, в което душата очаква своята финална отсъда при Второто пришествие на Иисус?

- Вярваме, че когато душата се отдели от тялото, минава през митарство. Това са изпитания, които продължават 40 дни. Тогава се отрежда едно временно място за душата, което е или в съвършено блаженство, или в съвършено мъчение.

И затова казваме, че панихидата за 40 дни е толкова важна за покойника, защото тогава се отрежда къде ще бъде мястото му, дали отива към радост или към печал. Това обаче не е съвършеното положение за душата.

То ще настъпи при Второто пришествие, когато Христос ще дойде да съди живи и мъртви. А Чистилището и всички подобни термини Православието ги отрича.

- Обръщат ли се към вас хора на смъртен одър за изповед, за причастие и могат ли църковните тайнства да удължат живота на отписан от медицината човек?

- Към мен се обръщат главно миряни, които са идвали през своя живот на християни в храма, през който са постили, изповядвали са се и са се причастявали. И логично прибягват към църковните тайнства и в предсмъртните си часове или при тежка болест. Но в това няма нищо неестествено, защото православните знаем, че тялото и кръвта Христови са най-великото лекарство на Земята.

Случвало се е то на много хора да помогне да се излекуват. Всичко зависи от нашата вяра. Знаете какво е казал Спасителят, че ако имаме вяра колкото синапено зрънце, планини ще може да повдигаме.

Но на нас християните ни е нужно друго – имената ни да са записани на Небето. Важно е да получим спасение на душата си чрез добродетелен живот. Тогава ще застанем от дясната страна на Бога.

- Като казахте добри дела, при избухването на войната в Украйна вие предложихте дома си за подслон на бежански семейства. Какво се случва с тях сега, две години след началото на войната?

- Две семейства бяха няколко месеца при мен, докато си стъпят на краката. Намерихме им работа, а впоследствие излязоха на квартири и вече работят. Една от жените, която дойде с малкото си детенце, започна работа в една фирма.

Въпреки че след това имаше предложения от други работодатели, тя остана лоялна, казвайки, „тези хора в началото ми подадоха ръка и аз ще остана при тях“.

През тези две години децата на бежанците тръгнаха на детска градина и училище в Хасково и вече говорят перфектен български.

- А докъде стигна градежът на първия градски храм в чест на св. Иван Рилски, който вече близо три десетилетия така и не може да бъде завършен?

- Строежът на храма в последно време тръгна, като вече се намира на кота 13 метра, остават ни още 10 метра до върха. Това се случи най-вече с волните пожертвувания на хората, които закупуват строителни материали и ги даряват.

Има хора от чужбина, които даряват, или от други градове. Звънят ми, че са поръчали нещо в някоя хасковска фирма, платили са го, а аз само да отида да го взема. В момента сме отлели основата на пръстена на централния купол.

- Ваша ли е инициативата за този храм?

- Не, храмът се строи вече 27 години. Една малка част от него – подземна и надземна, се реализира, след което строителството прекъсва за дълъг период от време – близо 20 години.

Според мен не се случваше къде заради липса на воля, къде заради някакви дребни политически боричкания. Аз от 2017 година съм назначен за председател на църковното настоятелство, сформирано за възобновяване на градежа. Още тогава ясно заявих, че мен политическите партии не ме интересуват, защото преди всичко сме човеци, та който иска да помага – да помага.

Радвам се, че оттогава този храм и св. Иван сякаш сплотиха хората в града. Дай Боже до края на тази година да покрием църквата.

- Събрани ли са всички средства за градежа?

- Не, разбира се, имаме нужда от още средства. Само за грубия градеж проектът възлиза на 2 млн. лева, но сметката ни досега не е надвишила 150 хил. лв. Както вече споменах, причината е, че хората се включват предимно със строителни материали.

Все пак трябват пари, с които да платим дължимото на работниците в строителната фирма, с която имаме договор. Майсторите не са спрели да работят в дъжд или в сняг и което се събере в сметката, отива за техните надници.

Местните хора също помагат с различни инициативи. Ето от домовете за възрастни хора, за незрящи започнаха да събират средства. Към тях се включиха дечица от училища и детски градини. Не само християни, но и мюсюлмани, арменци и бежанци украинци се включват с различни дарения.

Една възрастна жена ме потърси наскоро в църквата, за да ми остави лично дарение. Що касае институциите, имаме съдействие и на хасковската община, и на Пловдивската митрополия, не можем да се оплачем. Когато храмът стане, ще бъде един от най-големите в Южна България.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук