Уважаема редакция, редовна читателка съм на вашия (нашия) вестник. По повод материала “Като сме живи над 70, пречим ли ви?!”, поместен в брой 36 на в. “Над 55”, искам да изкажа съпричастността и съчувствието си към семейство София и Любен Димитрови и да ви разкажа нещо, което преживях аз самата.

Това се случи отдавна (преди COVID). Беше хубав пролетен ден, рано сутрин. Качих се в градски автобус от задната врата. Рейсът беше пълен с ученици, работници и пенсионери. Подпрях се на бастуна си и се огледах за свободно място. Възрастен мъж (по-млад от мен) стана и ми отстъпи своето място.

На следващата спирка се качи младо момиче. Кондукторът, също младеж, я заговори. И изведнъж чух по мой адрес: “Аман от тези пенсионери! Едвам дочакаха да се постопли времето и се разщъкаха като хлебарки!”. 

Онемях. Аз, която съм на 80 г. и имам 46 години трудов стаж - “хлебарка”?! И никой от пътуващите не тръгна да ме защити. 

Друг случай - от миналата пролет. Пътувах с автобус № 26 от центъра на Пловдив към краен квартал. Рейсът не беше препълнен, но пак нямаше празни места за седящи. Подпрях се на бастуна и се хванах за близката седалка. На нея до прозореца седеше малко момиченце, около 3-годишно, до него, с гръб към пътеката и пътниците - млада жена, която говореше с мъжа на предната седалка.

И изведнъж чувам детското гласче: “Мамичко, бабичка с бастун!”. Точно така го каза. Жената не го чу, или се направи, че не го чува. Детето повтори: “Мамичко” и нетърпеливо я дръпна за ръката. Тогава жената го вдигна рязко на коленете си, без да се обръща. Казах “Благодаря” и седнах. Но се учудих - на кого благодарих?! На детето, на този, който го е възпитал, или на майката. През цялото време момиченцето не отделяше поглед от мен. 

Преди да сляза на моята спирка, станах, допрях ръка до устните си и духнах на дланта си. Детето разбра, че му изпращам въздушна целувка, и се засмя високо. Тогава майката се обърна. Но аз вече бях слязла от автобуса. 

И последната случка от преди няколко дни. Куцукам до близкия магазин. Движа се бавно по платното, близко то тротоара, подпирайки се на бастуна. Не се качвам върху тротоара, защото там има стари дървета, чиито корени здраво са повдигнали плочите и настилката е неравна, а някои плочи даже липсват. Изведнъж чувам как до мен спира кола и се обръщам. Прозорецът свален, отвътре се чува музика.

Мъж на средна възраст вдига длан към челото си, задържа я и после сочи тротоара - демек, “Луда ли си?!”. Аз вдигам ръка и завъртам показалец до слепоочието си, посочвам с пръст тротоара и правя вълнообразно движение. “Не виждаш ли дупките?!”. Чувам изсвирване с клаксона и колата потегля. Дали беше поздрав, знак на разбиране, или предупреждение? Така и не разбрах.

Смятам, че не само аз, но и моите приятелки, и вашите читатели могат да разкажат подобни, весело-тъжни, куриозни случки. 

И накрая, искам да поздравя и ободря моите набори - “не се отчайвайте”, а на младежите да кажа: “Не се подигравайте, и вие ще остареете!” със старата песен на нов глас: 

“Осемдесет и три години

не стигат, не стигат! 

Времето е ваше, ваше, 

гробището наше, наше! 

Но кога ще дойде края, 

аз не зная, аз не зная! 

Затова не ми и пука, 

че старостта 

в сърцето чука!” 

Инж. Пенка КИРИШЕВА - МАКАВЕЙСКА, на 83 г., Пловдив