Какъв по-подходящ гост в месеца, в който отбелязваме Деня на детето, от актьора Ники Априлов. Едва ли сте забравили как всички малко или много се чувствахме деца в неговото предаване “Като лъвовете”. Само че по-важният повод за нашата среща бе, че актьорът “порасна”. Неотдавна той отбеляза 70-годишен юбилей. Всъщност и без поводи с него винаги е интересно да поговориш, още повече ако сте стари приятели.

- Здравей, Ники! Познаваме се толкова години. И аз, като повечето хора, си мисля, че съм прочела и знам всичко за теб. Затова ми се иска да си поговорим за по-различни неща - за детството, за семейството, за лутанията и обратите по професионалния ти път. Много или малко са 70 години?

- А! (Смее се.) Малко или много са? Ами малко са!

- А това е време за равносметка или време да избираме нова пътека? Имаш ли време и за двете?

- По-скоро е време за равносметка. За съжаление, животът не може да бъде безкрайно дълъг, затова не е лошо да си направиш една равносметка на това, което си постигнал. Малко повече спокойствие в ежедневието и по някоя и друга задача, колкото да продължаваш да функционираш, мозъкът да работи, да не почива съвсем.

- А какво пропусна да направиш за тези години?

- Пропуснах да създам семейство. От тези безкрайни мои ангажименти, пътувания... и пропуснах такъв важен момент. Но 

всеки си носи кръста. Ние нищо не можем да променим в нашия живот. Той е предопределен още преди да сме се появили на тази земя. 

- Какво правиш, за да поддържаш душата и тялото млади?

- Ами, работя! Работя, занимавам се, човъркам непрекъснато нещо. Някакви нови планове. 

Не обичам да гледам назад, гледам напред

Радвам се на племенниците си. Очаквам с нетърпение да ида пак за малко в Италия при тях. Това ме поддържа. Аз не мисля негативно. Оптимист съм. Вярвам, че доброто ще възтържествува, а лошото ще бъде наказано. Поддържа ме това, че не унивам, не се самосъжалявам. Упорит съм в стремежа си да живея този живот.

- Кой период от живота си определяш като най-щастлив?

- Годините, през които правех предаването “Като лъвовете”, е един от най-плодотворните ми периоди. Благодарение на това предаване имах много ангажименти и извън него. Много ме търсеха, имах доста участия. Удовлетворението от предаването беше голямо. Хората много го харесваха. Това ми въздействаше емоционално в положителен аспект. 

- Припомни ни за твоите най-реализирани в професионалния си път “лъвчета”. 

- Те са много. Някои от тях са по-разпознаваеми, тъй като се появяват повече в публичното пространство. Други не са толкова известни, но това не ги прави по-малко добри в професията, която са избрали (вероятно благодарение на предаването). Ето сега имам един певец в Националната опера - Росен Ненчев. Това е любимият български тенор на Хосе Карерас. Всеки път когато пее в България, великият артист го кани да участва с него.

Велин, който е с мен от малък, е солист в операта във Варна. Всички познават фолк певицата Мария, Кристиян Талев-Криско. Имам друг певец в Старозагорската опера. Много деца... Сегашният диригент на “Софийски солисти” - Константин Добройков, също е наше момче, минало през предаването. Братът на световната прима Соня Йончева - Марин Йончев, също, самата Соня идваше при нас. Ето това са тези, за които се сещам в момента. Наскоро се опитвах да правя един списък, ама стигнах до никъде. 

- Ти самият кога за първи път усети магията на сцената?

- Още като дете започнах да се занимавам с театър в Двореца на пионерите. Аз нямах друга алтернатива. За мен това беше. 

Въобще не си представях, че мога да имам някаква друга професия

Още тогава - при Асен Траянов и Стефан Кожухаров, моите първи режисьори. 

- А сега - актьор или режисьор? Коя роля предпочиташ?

- И двете. Когато ми омръзне едното, поглеждам към другото. В последните години се занимавам повече с режисура. Но ми се играе. Понякога много ми се играе, но за съжаление мои колеги не ме търсят, защото смятат, че отдавна не актьорствам. Всъщност не си задавам този въпрос - защо не ме търсят. И в моите постановки си давам по някоя малка роличка, за да ми е приятно да се видя на сцената пред публика, да усетя вълнението. Истината е, че сцената никога не ми е липсвала. 

Направих моноспектакъл за Емил Димитров, който се приема много радушно

Не страдам от липса на зрителско внимание.

- През всичките тези години сме свидетели на изявите ти като режисьор. На коя сцена още не си поставял? И коя ти е любимата?

- Не съм поставял в Народния театър. В някой друг живот може би ще поставя и там. Много обичам да работя в Стара Загора. Не заради сцената на Старозагорската опера, а заради екипа. Там има прекрасен екип, а това е много важно в нашата професия. 

- Ако не греша, на младини баща ти е бил футболист. 

- Не си разбрала грешно. Татко беше много добър футболист. Писано е за него в книги на известни футболни деятели. Играл е в “Бенковски”. Всъщност те така се запознават с мама - той е бил футболист, тя лекоатлетка в Ловеч в спортното дружество “Христо Кърпачев”. Оттам пламва любовта.

- Не се ли изкуши да тръгнеш по този път? Топката не те ли влечеше?

- Не, не, не. За мен най-важен беше театърът. 

- Как се чувстваш сега в Банкя като отраснал на “пъпа” на София? Отдалечаването от столицата не се ли отрази на социалните ти контакти? 

- Това се отрази на социалните контакти на майка ми, когато беше жива. Тя прие много трудно, че я преместих тук да живее при мен. Но аз се чувствам много добре. Най-големият проблем, който имах в града, беше с паркирането. А тук нямам никакъв проблем - отварям си гаражната врата, вкарвам си колата и всичко е наред.

- Разкажи ми какво дете беше? 

- Сигурно съм бил добро дете. Бях малко непослушен, бях буен, не бях някакъв страхотен отличник. Но пък не бях и слаб ученик. Моите интереси се определяха от литературата, от историята - бях любознателен в това отношение. Нямах сериозни успехи в точните науки, но мисля, че това е съвсем обяснимо. Виж, децата от моето поколение бяха добри деца. За нас тогава нямаше такива изкушения като мобилни телефони, наркотици... 

Колкото и да не искаме да се връщаме към миналото, имаше едни организации, като чавдарче, пионерче, които възпитаваха и ни внушаваха чувство за отговорност, за дълг

Сега няма вече такива неща. Сега всичко се определя от “мрежата”. 

- Ники, всеки път когато чуя името ти, в съзнанието ми изникват три думи: Фани, Руди, Градина. Да поиграем на асоциации... Фани?

- Това е майка ми. Тя беше много общителна жена, много мои колеги я познават. Беше социален тип човек. Вярвам, че тя е с мен, че ме подкрепя. Приел съм факта, че не е тук, защото няма друго решение. 

- Руди?

- Сега имам Лиско. Руди беше третото ми подред куче. Обичал съм всичките си кучета по един и същи начин. Защото, независимо от породата, верността, добрината, усещането за спокойствие, което ти дават, е едно и също. Независимо от породата и от имената. Кучето е същество, което те обича дори и когато те познава... 

- “Градина”?

- Там прекарвах много хубави лета. Моята каравана продължава да си стои тук, на двора. Питат ме защо не ходя... Защото това вече не е “Градина”. Това е едно снобско сборище, в което всеки показва финансовите си възможности. То са фотьойли, то са навеси с люлеещи се бели завеси... Това не ми допада. Аз съм бил на “Градина”, когато имаше само палатки и 2-3 каравани. Това беше тогава “Градина” - дивото летуване. Сега е центърът на снобарията. Не ми се ходи там. 

- Кажи ми нещо, което припознаваш като свой житейски девиз.

- Има една мисъл, която не е моя, а на великата Блага Димитрова - цитат от книгата й “Пътуване към себе си”. “Над облаците има светлина. Единственият път към светлината е през облаците”. Тази метафора с облаците много ми допада...

- Благодаря ти, че отдели време за читателите на в. “Над 55”. Пожелавам ти здраве, вдъхновение и верни приятели.

- И аз ти благодаря.

Щрихи към биографията

♦ Николай “Ники” Априлов е роден на 18 април 1954 г. в София. Завършва през 1972 г. 33-то СОУ “Ернст Телман”, а през 1979 г. - ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” със специалност “Актьорско майсторство за драматичен театър” в класа на проф. Елка Михайлова.

♦ Става особено популярен като водещ и режисьор на легендарното телевизионно предаване за деца по БНТ “Като лъвовете”, от което са тръгнали не малко звезди на голямата сцена. Шегува се, че го води почти две десетилетия, но така и не е влизал в клетка на истинска лъвица.

♦ Впечатлен от покойния Емил Димитров, Ники постави прекрасен спектакъл за него. Той и Емил Димитров не са били близки приятели, но се познавали. “Пели сме навремето негови песни в любимото на мнозина предаване “Като лъвовете”. След всяко изпълнение на негова песен Емил се обаждаше на Катя Кисимова - жената, която се занимаваше с подбора на песните и децата, за да благодари. Казвал й: “Здравейте, Катя, обажда се Емил Димитров. Благодаря ви, че изпълнявате моя песен!”. А тя ми е споделяла как й се подкосили краката първия път, когато чула гласа му в телефонната слушалка. Това се случваше последните години от неговия живот, когато бе прикован към своя стол, за който казваше “той ревниво пази всяка чупка от моето тяло и ме приема безрезервно”. Емил беше единственият, който се обаждаше, за да благодари”, разказва режисьорът.

Мариана ДОБРЕВА