Ники Априлов: 70 години?! Малко са!

Какъв по-подходящ гост в месеца, в който отбелязваме Деня на детето, от актьора Ники Априлов. Едва ли сте забравили как всички малко или много се чувствахме деца в неговото предаване “Като лъвовете”. Само че по-важният повод за нашата среща бе, че актьорът “порасна”. Неотдавна той отбеляза 70-годишен юбилей. Всъщност и без поводи с него винаги е интересно да поговориш, още повече ако сте стари приятели.

- Здравей, Ники! Познаваме се толкова години. И аз, като повечето хора, си мисля, че съм прочела и знам всичко за теб. Затова ми се иска да си поговорим за по-различни неща - за детството, за семейството, за лутанията и обратите по професионалния ти път. Много или малко са 70 години?

- А! (Смее се.) Малко или много са? Ами малко са!

- А това е време за равносметка или време да избираме нова пътека? Имаш ли време и за двете?

- По-скоро е време за равносметка. За съжаление, животът не може да бъде безкрайно дълъг, затова не е лошо да си направиш една равносметка на това, което си постигнал. Малко повече спокойствие в ежедневието и по някоя и друга задача, колкото да продължаваш да функционираш, мозъкът да работи, да не почива съвсем.

- А какво пропусна да направиш за тези години?

- Пропуснах да създам семейство. От тези безкрайни мои ангажименти, пътувания... и пропуснах такъв важен момент. Но 

всеки си носи кръста. Ние нищо не можем да променим в нашия живот. Той е предопределен още преди да сме се появили на тази земя. 

- Какво правиш, за да поддържаш душата и тялото млади?

- Ами, работя! Работя, занимавам се, човъркам непрекъснато нещо. Някакви нови планове. 

Не обичам да гледам назад, гледам напред

Радвам се на племенниците си. Очаквам с нетърпение да ида пак за малко в Италия при тях. Това ме поддържа. Аз не мисля негативно. Оптимист съм. Вярвам, че доброто ще възтържествува, а лошото ще бъде наказано. Поддържа ме това, че не унивам, не се самосъжалявам. Упорит съм в стремежа си да живея този живот.

- Кой период от живота си определяш като най-щастлив?

- Годините, през които правех предаването “Като лъвовете”, е един от най-плодотворните ми периоди. Благодарение на това предаване имах много ангажименти и извън него. Много ме търсеха, имах доста участия. Удовлетворението от предаването беше голямо. Хората много го харесваха. Това ми въздействаше емоционално в положителен аспект. 

- Припомни ни за твоите най-реализирани в професионалния си път “лъвчета”. 

- Те са много. Някои от тях са по-разпознаваеми, тъй като се появяват повече в публичното пространство. Други не са толкова известни, но това не ги прави по-малко добри в професията, която са избрали (вероятно благодарение на предаването). Ето сега имам един певец в Националната опера - Росен Ненчев. Това е любимият български тенор на Хосе Карерас. Всеки път когато пее в България, великият артист го кани да участва с него.

Велин, който е с мен от малък, е солист в операта във Варна. Всички познават фолк певицата Мария, Кристиян Талев-Криско. Имам друг певец в Старозагорската опера. Много деца... Сегашният диригент на “Софийски солисти” - Константин Добройков, също е наше момче, минало през предаването. Братът на световната прима Соня Йончева - Марин Йончев, също, самата Соня идваше при нас. Ето това са тези, за които се сещам в момента. Наскоро се опитвах да правя един списък, ама стигнах до никъде. 

- Ти самият кога за първи път усети магията на сцената?

- Още като дете започнах да се занимавам с театър в Двореца на пионерите. Аз нямах друга алтернатива. За мен това беше. 

Въобще не си представях, че мога да имам някаква друга професия

Още тогава - при Асен Траянов и Стефан Кожухаров, моите първи режисьори. 

- А сега - актьор или режисьор? Коя роля предпочиташ?

- И двете. Когато ми омръзне едното, поглеждам към другото. В последните години се занимавам повече с режисура. Но ми се играе. Понякога много ми се играе, но за съжаление мои колеги не ме търсят, защото смятат, че отдавна не актьорствам. Всъщност не си задавам този въпрос - защо не ме търсят. И в моите постановки си давам по някоя малка роличка, за да ми е приятно да се видя на сцената пред публика, да усетя вълнението. Истината е, че сцената никога не ми е липсвала. 

Направих моноспектакъл за Емил Димитров, който се приема много радушно

Не страдам от липса на зрителско внимание.

- През всичките тези години сме свидетели на изявите ти като режисьор. На коя сцена още не си поставял? И коя ти е любимата?

- Не съм поставял в Народния театър. В някой друг живот може би ще поставя и там. Много обичам да работя в Стара Загора. Не заради сцената на Старозагорската опера, а заради екипа. Там има прекрасен екип, а това е много важно в нашата професия. 

- Ако не греша, на младини баща ти е бил футболист. 

- Не си разбрала грешно. Татко беше много добър футболист. Писано е за него в книги на известни футболни деятели. Играл е в “Бенковски”. Всъщност те така се запознават с мама - той е бил футболист, тя лекоатлетка в Ловеч в спортното дружество “Христо Кърпачев”. Оттам пламва любовта.

- Не се ли изкуши да тръгнеш по този път? Топката не те ли влечеше?

- Не, не, не. За мен най-важен беше театърът. 

- Как се чувстваш сега в Банкя като отраснал на “пъпа” на София? Отдалечаването от столицата не се ли отрази на социалните ти контакти? 

- Това се отрази на социалните контакти на майка ми, когато беше жива. Тя прие много трудно, че я преместих тук да живее при мен. Но аз се чувствам много добре. Най-големият проблем, който имах в града, беше с паркирането. А тук нямам никакъв проблем - отварям си гаражната врата, вкарвам си колата и всичко е наред.

- Разкажи ми какво дете беше? 

- Сигурно съм бил добро дете. Бях малко непослушен, бях буен, не бях някакъв страхотен отличник. Но пък не бях и слаб ученик. Моите интереси се определяха от литературата, от историята - бях любознателен в това отношение. Нямах сериозни успехи в точните науки, но мисля, че това е съвсем обяснимо. Виж, децата от моето поколение бяха добри деца. За нас тогава нямаше такива изкушения като мобилни телефони, наркотици... 

Колкото и да не искаме да се връщаме към миналото, имаше едни организации, като чавдарче, пионерче, които възпитаваха и ни внушаваха чувство за отговорност, за дълг

Сега няма вече такива неща. Сега всичко се определя от “мрежата”. 

- Ники, всеки път когато чуя името ти, в съзнанието ми изникват три думи: Фани, Руди, Градина. Да поиграем на асоциации... Фани?

- Това е майка ми. Тя беше много общителна жена, много мои колеги я познават. Беше социален тип човек. Вярвам, че тя е с мен, че ме подкрепя. Приел съм факта, че не е тук, защото няма друго решение. 

- Руди?

- Сега имам Лиско. Руди беше третото ми подред куче. Обичал съм всичките си кучета по един и същи начин. Защото, независимо от породата, верността, добрината, усещането за спокойствие, което ти дават, е едно и също. Независимо от породата и от имената. Кучето е същество, което те обича дори и когато те познава... 

- “Градина”?

- Там прекарвах много хубави лета. Моята каравана продължава да си стои тук, на двора. Питат ме защо не ходя... Защото това вече не е “Градина”. Това е едно снобско сборище, в което всеки показва финансовите си възможности. То са фотьойли, то са навеси с люлеещи се бели завеси... Това не ми допада. Аз съм бил на “Градина”, когато имаше само палатки и 2-3 каравани. Това беше тогава “Градина” - дивото летуване. Сега е центърът на снобарията. Не ми се ходи там. 

- Кажи ми нещо, което припознаваш като свой житейски девиз.

- Има една мисъл, която не е моя, а на великата Блага Димитрова - цитат от книгата й “Пътуване към себе си”. “Над облаците има светлина. Единственият път към светлината е през облаците”. Тази метафора с облаците много ми допада...

- Благодаря ти, че отдели време за читателите на в. “Над 55”. Пожелавам ти здраве, вдъхновение и верни приятели.

- И аз ти благодаря.

Мариана ДОБРЕВА