Случвало ли ви се е, като видите някого, да си кажете - ето какво значи да те целуне Бог по челото! Не мога да се отърва от тази мисъл всеки път когато разговарям с Ники Сотиров - актьор, мим, художник, невероятно одухотворен човек, очарователен мъж... 

На 31 май той става на 66, а доста 33-годишни мъже могат да му завидят на това как изглежда, как пее и танцува на сцената, как рисува, как дарява с чара си всеки, с когото общува, та дори и на това как обича жената до себе си. И се изкушавам да го попитам:

- Ники, това дар от Бога ли е, или заслугата си е само твоя?

- Аз нямам никакви заслуги в този живот. Всичко е дар от Бога. Отдавна съм му отдал чест, морал, талант, всички мои достойнства са в негови ръце. Аз съм един пластилин, той вае и каквото направи - добро, лошо, това е. 

Не е важно да вярваш в Бог, важното е да му се довериш

Разбира се, като негово творение, аз се опитвам да живея честно и талантливо, да си върша работата, старая се да бъда достоен преди всичко. Колкото до възрастта, много обичам моята съседка от третия етаж Мерил Стрийп, която казва - старостта е привилегия. И аз в никакъв случай не се чувствам стар. Хиляди пъти съм казвал, че живея извън календара.

Изобщо не ме интересува на колко години съм. Чувствам се на едни средно младежки години (смее се), в които се опитвам достойно да доказвам това, което ми е дал Бог - талант, можене и преди всичко дух, духовност. Това е, което ме мотивира да продължавам напред.

- Напоследък доста творци, с които разговарям, сякаш неглижират годините, може би изкуството е разковничето?

- В нашата професия думата пенсия е духовна смърт. С каквото и изкуство да се занимаваш, ти си духовен покойник, ако приемеш, че си пенсионер. 

С жената, която го вдъхновява

- Можеш ли да пенсионираш Марлон Брандо или Ал Пачино? 

Или пък Калоянчев, Мутафова, Стефан Данаилов, Невена Коканова, Наум Шопов... Да не изброявам колосите и гениите в българската култура. Актьорът се ражда актьор. Това не е професия, това е мисия, диагноза. А като имаш диагноза отгоре, от Бог, и той ти пише на рецептата “актьор”, ти започваш да страдаш. Защото тази професия е страдание и много светлина, която трябва да следваш. И да правиш от първия лъч, от пробуждането да извадиш слънцето на небето и то да огрее света. Това е тази професия.

- Сигурно вече имаш идея как ще празнуваш рождения си ден?

- Той винаги се случва, дори нищо да не планирам. Някак естествено се подреждат нещата около 31 май. Преди години всички колеги ме закачаха, че това е национален празник, защото аз правех едни сватби по 300, 400 души и нагоре.

И когато на една моя годишнина ми откраднаха половината от подаръците, разбрах, че аз съм един див романтик, който не знае дали е повече див или повече романтик. В крайна сметка не съжалявам за нищо, защото това са кармичните уроци. Дори да не искаш да ги учиш, те започват да те учат. 

- И все пак, поне мъничко не съжаляваш ли, че зад гърба ни е останало едно хубаво време от живота?

- Морган Фрийман, който е на 84 г., казва - аз имам стотици милиони в банката, но искам младост. Искам да се върне. Това не мога да го купя.

Според мен много е важно да съзнаваме каква привилегия са годините. И пак казвам - те мен въобще не ме интересуват, толкова са, толкова. Как изглеждам - ами така изглеждам. Така е решил Господ. Старая ли се? Отвътре интуицията ми подсказва как да се старая - спортувам, плувам, опитвам се да съм в някаква кондиция... Окей, обажда се коляно, вдига се кръвно, не знам какво... Важен е духът.

Моят приятел Дечко Узунов, когато беше на 80, казваше - Ники, не ми се говори със старци за простата и кръвно налягане. Искам да говоря за млади момичета и за изкуство. Ето защо страшно обичам да работя с млади хора. В последните ми филми всички актьори - и мъже, и жени, са под 30 години. И се чувствам в Рая, защото имам какво да уча от тях. Разбира се, те имат какво да научат от мен и бяха безкрайно признателни, и се обичаме, но аз също научих много неща от тях.

- От теб струи толкова оптимизъм, но наоколо не всичко е прекрасно, не мислиш ли?

- Не искам да правя някаква крива аналогия с това, че в 21 век, в 2022 година има война, която прилича на ужасяващо бездарен, кичозен, абсурден филм за Втората световна война от преди 67 г. Когато гледам новините от Украйна, това е някакъв паралелен абсурд, в който ние не знаем да живеем ли, да не живеем ли, да вярваме ли, да не вярваме ли... 

Изключвам емпатията, болката, покрусата от всичко, което се случва там. Никой с нормален човешки мозък, нормална човешка душа, сърце, морал не може да отрече, че това е агресия. Че това е война. Фактът, че се случва, е едно толкова шоково изумление, че единственото е по най-простичък човешки начин да се молиш. От Асоциацията за подкрепа на децата с групата “359 код България” правя един спектакъл, в който участват 5 деца. Казвам им - протегнете ръце - 10 протегнати ръце за една изконна молитва за мир. Нищо друго!

С тяхната невинност и мисията им за бъдеще и това, че всъщност детето е най-големият смисъл в този живот. За да те има и след теб дори, както е казал поетът. Много по-лесно е да се прави любов, а не война. Много по-лесно е да се прави музика, а не война. Това е мотото на моето последно представление “Приказка за музиката”, което беше на 28 май в театър “Театро”.

- Мислиш ли, че е по силите на любовта да спаси света?

- Няма как да бъде по друг начин. Този свят е толкова разклатен, толкова е предсказуемо разрушен, че единственият стопер, единственият балансьор е любовта. Тя е последното нещо, на което се крепи този свят. Ако изчезне любовта, не армагедон, не апокалипсис, не втори космически взрив - нас ни няма. Остави ни нас, няма го света! Няма я флората, фауната, нищо... Дори едно растение вирее с любов. Като му казваш - ти си най-красивото, обичам те, виж къде е слънцето... и вечерта е цъфнало. Така че любовта е последното нещо, на което се крепи ужасно болният ни свят.

До себе си имаш по-млада жена. Мислиш ли, че това е “хапче”, което удължава младостта на един мъж?

- Категорично! И не защото е по-млада от мен, а защото, когато има кой да ти търпи лудостите, да те вдъхновява, когато ти си мотивиран да продължаваш да правиш все по-агресивни и смели експерименти било в кино, било в театър, било в рисуване, въобще във всичко арт, какво по-красиво от това? Да се посветиш на човека, когото обичаш, това, според мен, е най-важното. Посвещението в любовта! И молиш Бога то да продължава, защото без него много трудно би имало адекватно бъдеще.

В "Клетниците" на сцената на Софийската опера

- Преди време в интервю казваш, че винаги играеш влюбени герои, какъвто си и ти. Това важи ли и сега, когато си на 66?

- Продължавам да съм влюбен във всичко - виждам залез и се влюбвам, виждам младо момиче на улицата и моята естетика се влюбва, виждам море, изгрев, аз се влюбвам. Тоест, ако ти днес не се влюбиш няколко пъти, ти не си живял. Ти имаш един мъртъв ден, просто го задраскай с огромен червен хикс.

- Нека завършим този разговор с едно пожелание към читателите на в. “Над 55”!

- Пак казвам, годините са цифра, Бог да даде емпатия и младост на всички нас! И юношеска любов!

Щрихи към биографията

Николай Сотиров е роден в Шумен. През 1980 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” и години наред играе в студио “Пантомима” към Театър “Сълза и смях”, а също и в Театър “Движение” на Вельо Горанов. През 1991 г. създава собствена театрална формация “Панданс” и със спектаклите “Вяра и ерес”, “Апокалипсис... или”, “Три сестри”, “Тримата мускетари” и др. пътува в САЩ, Венецуела, Перу, Еквадор, Колумбия, Южна Корея, Япония.

Има повече от 30 роли в българското кино в култови филми като “Адаптация”, “Голямото нощно къпане”, “Комбина” и др. Играе в тв сериала “Седем часа разлика”. Снимал се е и в много американски филмови продукции: “Извън контрол” с Жан-Клод ван Дам, “Механикът” с Долф Лундгрен, “Икона” с Патрик Суейзи, “Потапяне” със Стивън Сегал, “Човек-акула” с Уилям Форсайт и Хънтър Тайло. 

Носител е на редица отличия у нас и в чужбина - награда “За млад актьор” за участие във филма “Вибрации”, награда “За най-добър мим” на Фестивала в Арецо, Италия, “Голямата награда” на Фестивала в Арецо, Италия. Той е пожизнен почетен член на фестивала “Театро дел Ориенте”, най-големият в Латинска Америка.

Ники е изкушен и от изобразителното изкуство - правил е много изложби и казва за себе си, че рисува чувства. Другото, с което се запомнят неговите експозиции, е, че винаги се разпродават и той дарява парите за благотворителни цели.

Валентина ИВАНОВА