По време на снимките на филма “713-и търси летище”, близо до хотел „ Европа” в тогавашния Ленинград Владимир Висоцки, леко подпийнал, спира млада жена. Съвсем любезно той я моли за няколко рубли, за да си плати сметката в ресторанта. Може би тя е познала вече нашумялата звезда, може би и не, но актрисата Людмила Абрамова, както се е казвала жената, вместо пари му дала скъпия си пръстен. Бардът се разплатил и още същата нощ предложил на красавицата да му стане съпруга. А на другия ден откупил обратно ценното бижу.

През 1992 година се ражда синът им Аркадий, а две години по-късно и Никита. Чак след това, през 1965 година, двамата влюбени сключват брак. Той е вторият за Висоцки и подобно на първия приключва с развод, официално обявен през 1970 година. Казват, че раздялата е била мирна, спокойна, след нея добрият тон между бившите съпруги се е запазил, както голямата любов на бащата към децата му. 

 Аркадий става известен сценарист, но предпочита да остане встрани от светлините на прожекторите. Никита е актьор. Завършва школата към Московския художествен и академичен театър. След армията играе в театър „Съвременник”, после организира своя трупа, която нарича „Малък московски театър”. 

Влиза в киното още през 1989 година като джазмена, който свири на банджо във филма „Дежа вю”. В най-новия си филм „Безопасност” /2017/ той е режисьор и играе някакъв малък началник. Преди няколко години Никита написа сценария, продуцира и става гласа на баща си във филма „Висоцки”. Благодаря, че съм жив”. Последната съпруга на гениалния бард Марина Влади се изказа неласкаво за творбата на по-младия му син. Той пък имаше забележки към книгата, която световноизвестната актриса написа за баща му. 

 От 1996 година Никита е създател и директор държавния културен център-музей „Владимир С. Висоцки” в Москва. Тази му дейност логично го прави по популярен като наследник на идола. Дотам, че се появяват лица, които се опитват да си присвоят биографията му. Потвърждение е тази удивителна история: Странстващ артист, който дори приличал на него, скитал из Русия, представял се за „Никита Висоцки - син на Владимир Висоцки”. Точно така е било написано и на афишите му в градовете, в които изнасял концерти си. Вживял се дълбоко в ролята на син на певеца, фалшификаторът дори разказвал детските си спомени с прочутия си баща.


Владимир Висоцки в ролята на Хамлет

Посветил се на мисията да не допусне да потъне в забрава творчеството и делото на Висоцки, Никита често пътува там, където името на баща му се помни и произнася с любов. Оказва се, че това е почти целият свят. По повод осемдесетата годишнина от рождението на гениалния руски бард той бе и в София. И срещата му с журналистите започна с един доста странен въпрос: Има ли държава в света, където да обичат Висоцки повече, отколкото в България?

- Аз сравнение няма да правя - отговори младият Висоцки, но той е все още е почитан там, където има голяма руска емиграция: в Америка, Израел, Чехия, Сърбия го помнят. В бившата ГДР, той е бил войник в окупационните войски на 230 км от Берлин. Там търсих документи и съм разговарял с много хора, дори чисти немци, и те го знаят. В Германия има най-много издадени преводи на баща ми. В Полша пък се организират няколко фестивала, посветени на него.

Благодарение на емиграцията и Марина Влади той се знае и във Франция. Актрисата направи по книгата за живота си с него един, трудно може да се каже спектакъл, който бе посещаван главно от французи. Там тя игра в една малка зала, но в Русия беше бум, разказва Никита. Той сподели, че се познава с парижанката - последната съпруга на баща си, но не поддържа връзки с нея.
 

- Никита, тежи ли ви името Висоцки?
- Роден съм през 1964 година. Тогава целият Съветски съюз знаеше кой е Владимир Висоцки. От малък научих да живея с това име. През годините то и ми е пречело, и ми е помагало. Когато кандидатствах в театралната школа, напливът беше огромен. Успях. Приеха ме.  Тогава един преподавател ми каза: „Беше достатъчно само да подадеш документи и щяха да те вземат. Само защото си син на Володя. Аз различавам моя живот от живота, който безусловно е свързан с баща ви”. От малък всички очакваха и дори настояваха да взема китарата да запея с дрезгав глас. Отказах категорично. 

- Познавате ли приятелите на баща си у нас?
- За първи пък дойдох в България като спортист през 1981 година. По-късно вече като шеф на музея се запознах с някои от българските приятели на баща си. Любомир Левчев е издавал и превеждал стиховете му. Благодарение на това Баща ми ги е виждал в събрани в книга, преди това да се случи в родината му. Това е един вдъхновяващ факт.

- Завиждаха ли ви, че сте син на Висоцки?
- Имало е и завист. Това е животът. Аз не станах слаб актьор, но се наложи да отложа кариерата си. Разбира се, има много хора, които са ми казвали в очите, че не само ще съм в сянката на баща си, но и че и нямам право да се занимавам с тази професия. Но, слава богу, и има и други, които пък казват: „Ето ти това нещо, да го правиш по-добре от своя баща”.
Актьорите почти никога не искат децата има да постъпват в театралните институти. Никой от тях няма да иде да ходатайства за свой близък. Ти представяш ли си народният артист Х или У да отиде да моли ректора да вземе внучката му. Това е невъзможно. В случая работи тяхното име. Аз бях свидетел как кандидатства Каша, внучката на големия актьор Олег Табаков. Тя беше много способна, надарена. Но той не дойде да настоява да я вземат, на никого не звъни. Много от децата идват в тази професия против волята на родителите си. Когато започне спектакълът, първите две-три минути ще те одумват: дали ставаш, това той ли е, не е ли той, подходящ ли е, прилича ли на баща си... Но представлението трае три часа. Добре, три минути ще се занимават с името ти, а после... 


Владимир Висоцки с последната си съпруга Марина Влади

- Какво си спомняте от детството с прочутия си баща?
- Тези неща не са интересни. За някои от тях се срамувам, други се опитвам да запазя за себе си. Опитвал съм се нещо да разкажа и се получаваше много зле. Досадно. Ние винаги споменаваме себе си, нашите реакции и забравяме човека, заради когото разказваме. А на останалите е интересно да научат за него. Аз знам малко хора, които споменават баща ми с добро. Мога да ги преброя на пръстите на ръцете си. Спомените в библиотеката на музея са тъжни. Зла, нечестна и неинтересна  литература. Това се отнася до всички, не само до Висоцки. 
Един пример: Един пише спомени за Висоцки - разказва за себе си дълго, къде е учил, какво е правил, въобще историята си и завършва, как веднъж вървял по улицата и срещу него - Висоцки. И това е целият спомен за актьора. Не е интересно, не се получава. Когато човек се вълнува, той се старае. Всички упрекваха С. Авдулов, че нищо не казва за Висоцки, и ред не е написал за него, въпреки че са били най- добрите приятели много години. Накрая той отстъпи: „Убедиха ме” - каза. Дадох му куп хартия, молив - седни и пиши. И той написа: „Аз се запознах с Владимир Висоцки...”. После се замислил двадесетина минути, остави хартията и повече нещо не написа. 

- Какви бяха отношенията на баща ви с властта?
- Той не е бил дисидент. Не е искал да напуска СССР. В края на живота си е имал идея да отиде в Америка, но за да работи и се лекува. Не става въпрос за емиграция, а да направи плочи. Това не се сбъдна. Той не е настроен антисъветски. Ако някой казва така, това си е негов проблем. Що се отнася до политиката, той не можеше да бъде определен с една дума. Той беше Висоцки: Мнозина са го обичали, много не са го обичали и признавали, докато беше жив. А и досега. 

- Кое произведение имате за свое?
- Имахме с брат ми плюшен жираф Жора. Някой ни го беше подарил. И досега песента за големия жираф в моите представи не е намек за някой известен наперен големец, а песен за моя жираф Жора. Много от нещата на баща ми харесвам. Има и недооценени. Всеки намира своето. И аз също. 

- Две дати в живота на Висоцки са разделени от шест месеца. Той се е родил на 2 януари преди осемдесет години, а си отиде на 25 юли.  През тези два дни от годината Русия, светът отново си спомнят за него. Гледат се филми, правят се спектакли, издават се книги, носят се цветя на гроба му. Телевизиите излъчват програми за него. Интернет се изпълва с името му. Какво още, Никита?
- Едни го хвалят, други го ругаят. Възразяват му, спорят с него. Той обаче не може да отговори. Няма го вече 38 години. 

- Тази година баща ви трябваше да навърши осемдесет. Стихва ли с времето интересът към него?
- Помня всичките годишнини от раждането и смъртта му. Те са били различни. Интересът към Висоцки е вълнообразен: затихва, изчезва, после изведнъж се взривява, издават се книги, вадят се записи, той отново става нужен. И то на милиони по света. Странно е. Но все по-малко ще остават хората, които ще могат да кажат: „Аз съм слушал Висоцки, аз съм го виждал”. Моето поколение е последното, което го помни. Това е тревожно. Какво ще бъде занапред? Ще остане ли в нашия живот, в културата или ще бъде осъден на забрава както много негови съвременници, на които времето не прости? Това е животът, но аз като директор на музея не трябва да се съмнявам в неговата дълговечност. Той пееше това, което е важно за него, което го вълнува и се оказва, че то вълнува още много хора Ще дойде време, ще се чества и стогодишнината му. Той ще остане, независимо че си отива неговото поколение Защото той е жив, той настина е жив, той не е направен, той си е такъв, не си създава имидж, той си е истински. Истински и жив.

- Какво мислят за него приятелите му?
- Събрахме се да празнуваме първия рожден ден без него през 1981-ва, половин година след смъртта му. На рожден ден хората обикновено се поздравяват, пият за родителите, веселят се... От друга страна, него го няма, всичко беше толкова скоро, какъв рожден ден... И се струпахме около дома му на „Грузинския” в Москва. Много хора, много цветя, но настроението - тъжно. Всички разбират, цветя се носят на гробищата. Тогава празнувахме 43 години на баща ми, хората бяха облечени в черно, погребална атмосфера. И изведнъж се приближава с колата си Абдулов, актьор, най-добрият му приятел, и само той от всички се усмихва, направо се смее. Той идва до мен и казва: „Никита, не смей да тъгуваш. Това е забележителен ден. Днес се е родил Володя. Това е радостно, аз те поздравявам!”. И той беше прав. Това настина е радостно събитие. 

Любомир Коларов, журналист и приятел на барда: Той беше гений

Когато бях студент, магнетофонните записи с песните на Висоцки се разпространяваха из цяла Москва. Често канехме Володя и той с удоволствие идваше в нашите студентски квартири. 

През 1971-а имах късмета да бъде изпратен за завеждащ кореспондентския пункт на Българската телевизия и радио в съветската столица. И първото, което ми казаха приятелите, бе, че един от най- популярните и хубави театри по това време е „Таганка”. Бързо се запознах с момчетата. Живеех близо до театъра, като им свършеше спектакълът, а тогава ресторантите се затваряха в десет часа, се качваха на колите и идваха при мен. И така до сутринта слушах песните им, някои от които създаваха направо вкъщи. Така че имах прекрасни впечатления от този театър. 
После един от актьорите ме попита: „Любчо, ти можеш ли да ни помогнеш да ни поканят в България?”. „Това не е толкова лесно, а и защо толкова настоявате?” - попитах на свой ред. Защото досега ни смятат за театър, който не излиза навън от Русия. Министерството на културата на СССР не се отнася много ласкаво с нас. Ако ние гастролираме в България, ще ни се отворят пътищата и за други страни. 

Мой началник, генерален директор на БНТ, тогава беше зетят на Тодор Живков, а неговата дъщеря Людмила стана министър на културата. Когато тя дойде в Москва, аз й показах някои спектакли на „Таганка”, а тя помоли своя колега Демичев да дойдат у нас. На него тази идея явно не се хареса, защото започна да я уговаря да вземат друг театър: МХАТ или „Малий”. „Те са били в България –категорична бе Людмила - искам „Таганка”.” Накрая шефовете се съгласиха и през есента на 1975-а театърът дойде в София за пръв път. 

След години един приятел от България пристигна в Москва и първият му въпрос беше: „Мога ли да видя Висоцки, нося му бутилка уиски”.

Позвъних и Володя каза: „Чакайте ме вкъщи, на „Грузинская”, ще дойда след представлението. Отидохме, качваме се на асансьора и в последния момент в кабината влиза един с голяма ушанка, очила и гледа строго.  Попитах за кой етаж е, отвърна за осми, закъдето бяхме и ние. След миг и тримата стояхме пред една и съща врата. Отвори ни една мила жена, сестрата на Марина Влади. Оказа се, че човекът е Никита Михалков-Кончаловски. И той идва на гости на Висоцки. Седим четиримата, мълчим и чакаме Володя да се върне. Изведнъж вратата се отваря и като ураган нахълтва той. И първото, което казва, бе: „Почакайте минута, имам нещо в главата”. Взе китарата, после лист и пред нас написа поредната си песен. Ето такъв човек беше. И аз мисля, че това е гений. И той няма да се забрави. Творчеството му ще остане завинаги.

Исак ГОЗЕС