Никола Терзиев е много неща - инженер и преподавател, известен журналист, главен редактор (бел. а. - тук не мога да не спомена, че беше един от най-симпатичните ми шефове на млади години), поет и писател. Но този път го поканих за интервю не в някое от тези му качества, а като... дядо. Дядо на две бразилчета - Яна и Никола. Горещият повод е, че е съавтор на малката си внучка в издаването на една пъстра книжка, за която и най-вече ще си говорим.

- Никола, отскоро на пазара е една прекрасна книжка - “Чудните истории на бразилчето Яна в България”. Нека да започнем от там - какво е довело малкото момиченце в нашата страна? И какво общо имаш ти с него?

- Валя, първо сърдечно благодаря, че изключително интересният вестник “Над 55” проявява внимание към творението, на което съм автор, заедно с моето бразилче Яна. Дори ще направя едно уточнение - Яна е и автор, и герой на книжката! Питаш ме как Яна се озова в България? 

Това е една удивителна история, която показва колко всъщност е малък огромният свят...

Всичко започна от лудата глава на сина ми - неуморен световен пътешественик, донякъде и авантюрист, зер няма на кого да се метне!... За логиката на “повествованието” ще отбележа, че той бе национален юношески състезател по водна топка, голмайстор на републиката, обявен за голяма българска надежда в този спорт.

Но на 20 години заряза следването в спортния институт - тогавашния ВИФ, и замина за Бразилия (в Сао Пауло), където щял да става тамошен национал! (Главата му разбърка един бразилец, капитан на кораб, с когото се срещнаха, случайно или по-скоро съдбовно, в моя офис в Търговската палата в София)... Всичко простихме и всичко преглътнахме, когато след няколко години - за нас цяла вечност! - се завърна с една красива бразилка и две страхотни дечица. Само това да беше сторил, пак щяхме да го благославяме. На момиченцето бе дал красивото българско име Яна, а малкото юначе не можеше да се зове другояче, освен Никола!

Двама Николовци на една снимка

- Яна и Никола са твоите прекрасни внуци. Живеят далече и със сигурност тъгуваш за тях. Колко често се виждате?

- Съдбата ги превърна в жители на планетата! Няколко години в България (моите незабравими години с невероятните дядови внучета), с детската градина, трите класа на Яна в училище, през което време тя си стана почти истинско българче, в което се изповлюбиха всичките момчурляци, от първи до седми клас! И Никола остави “следа” в детската градина, където още го помнят като българския Неймар!

А после се случи неизбежното - тъжното за мен и логичното за българо-бразилската чета. Поживяха няколко години в България, опитаха й меда и жилото (има ли смисъл да обяснявам кое беше повече?!) - и поеха към нормалния свят, с перспектива и бъдеще за децата. Първо във Франция, а от няколко години за постоянно в Испания. Всъщност разказвам история, която могат да разкажат половината българи... История за телефона, скайпа, тъжно-веселите разговори и дядовите скрити сълзи... 

Хубавото е, че спазват един неотменен график - всяко лято месец в Бразилия, месец в България

Ще ми повярвате - за децата България е по-желаната “дестинация”...

- За какво си говорите, когато са в България?

- За какво ли не! За испанското училище и тамошните приятелчета, за подвизите, без преувеличение, на спортното поле (Никола е детски шампион по карате на Мадрид, а Яна е победител на училищния маратон!), за незаличими спомени от детската градина и училището в София, за вълнуващия конкурс на нашето море, където Яна стана “Мини-мис Национална телевизия” (там леля е художник-гримьор)...

Почти актуална снимка на двете бразилчета

- Кое е най-странното и необичайно нещо в България за малките бразилчета, както ги наричаш?

- Снегът, разбира се, който видяха и обикнаха за пръв път в България, на Витоша и в Боровец. Обожават битките със снежни топки, а и повече от прилично карат ски.

- А кое е любимото им българско ястие?

- Бабините пържени картофки и бухти - макар че мама Мишел зорко бди да не се прекалява с тези “вредни храни”... 

- На корицата на книжката пише - децата да се смеят, а родителите да размишляват. А доколко е полезна за бабите и дядовците?

- Книжката наистина е по-особена, дори необикновена. Състои се от малки разказчета и своеобразни есета - разказани от Яна и записани от дядо. И трябва да се чете едновременно от децата и от родителите, включително от бабите и дядовците - защото живото и будно мозъче на Яна ражда неочаквани ситуации и въпроси, които в много отношения хич не са леки за големите...

- Коя е най-смешната история в книжката?

- Знаеш ли, затрудни ме... Всичките са посвоему весели и смешни. Ето, напосоки разгръщам книжката - и попадам на следното разказче: 

Яна се възмущава:

- Не мога да я разбера госпожата! Вчера написа на дъската, че десет е равно на шест плюс четири, а днес разправя, че десет било седем плюс три?!

Ами това: С Яна играем на такава игра - който каже повече думи с определена начална буква, той печели. В случая буквата е “Ш”. Мъчна работа - едно след друго казваме: шоколад, шише, шарено, шепна, Шаро, шах, шест - и ето че думите с “Ш” се свършват... И тогава Яна нанася своя удар: “Шльокавица!”. Аз съм изумен - и я питам откъде знае тази дума. Яна се смее дяволито: Дядо Илия (съсед по вила, зевзек и веселяк) като идва на гости, какво казва: “Дай да ударим по една шльокавица”!

Българското юначе Никола 

- Никола, често казваме, че светът днес е едно голямо село. Не е ли странно, че хората в него не могат да се разберат и да живеят в мир?

- Като че ли тази истина вече не се отнася за българското село, то се топи и изчезва пред очите ни

А доколкото там все още има мъждукащи хорица на доизживяване, те си отиват със своята мъка и със своята мъдрост... Ако можехме да се разбираме, както те се разбират помежду си! Уви, в градовете, превръщащи се буквално в спални, цари отчуждение, егоизъм, алчност, озлобление...

- Повече от 20 години издаваш списание “Труд и Здраве”. Самият ти миналата година празнува 80-годишен юбилей. Според теб има ли връзка между труда и дълголетието?

- Ще си позволя да похваля малкия, но мотивиран екип на изданието, от който съм част повече от две десетилетия - едно впечатляващо дълголетие за българските реалности. От няколко години списанието е официален медиен партньор за България на Агенцията на Европейския съюз за безопасност и здраве - безспорно високо и задължаващо признание. Може би точно това не ми позволява да “сдам багажа”... Разбира се, че има връзка между труда и дълголетието - и тя може да се изрази с неостаряващата максима: век живей, век бъди! Докато тялото и главата те слушат... 

- Казваш: “Старостта ли? Тя идва със сто болежки и си отива със сто и едно прозрения”. Вместо пожелание за финал ще споделиш ли с нашите читатели едно от своите прозрения?

- Може би това: Не е страшно изпитанието пред лицето на Злото. Страшно е изпитанието пред лицето на Доброто...

Валентина ИВАНОВА

Снимки Личен архив