Голям кураж ми дойде, като гледам как беше посрещнато скромното ми писание за Пеньо Пенев. Шейсет и шест години са минали от самоубийството на поета и се оказва, че премълчаването му последните трийсет и пет години е било напразно. Ялово премълчаване.
Премълчаваш ли нещо стойностно, само увеличаваш стойността му. Премълчаването на талантите от времето на социализма само увеличава тяхната стойност.
И знаете ли какво? Вече не е само въпрос на талант и художественост - вече е въпрос на истина и на лъжа. Лъжа е, от горе до долу е лъжа, че капитализмът, който изграждаме в България, е демократичен строй.
Не е имало след Освобождението на България от турско робство по-цинични, завоалирани, хищнически и безчовечни времена
Как стана така, че на каквото и да се облегнеш, поддава, пращи и се оказва гнило. Никаква Европа и никакви ценности не могат да скрият грозната истина, че изчезваме, че сме тъпкани, грабени и че в държавата ни няма за пет стотинки справедливост. Чак така не е било никога. Въпреки пудрата, въпреки лустрото, въпреки милионите, които се дават, за да ни се обрисува един розов свят.
Скриха Пеньо Пенев, защото пишел за социалистическото строителство, за новия човек, за града на младостта Димитровград.
Скриха го, защото нарича Българската комунистическа партия майка, която го е пренесла на ръце през мътна вода.
Скриха го, защото той мечтаеше за ватенка, а те мечтаеха за дънки.
Скриха го, защото пиеше, а те се друсат (друсат се с награди, с почести и ордени, друсат се с художествена власт).
Скриха го, защото той беше пиян от ракия, а те са пияни от мъка, че не знаят какво друго да си поискат. Няма по-страшно от извратената художествена власт.
Смаях се и бях щастлив колко много хора знаят стиховете на Пеньо Пенев, колко много хора си признават, че са отраснали с тези стихове, че ги обичат. Смаях се и си дадох сметка, че трепването в човешкото сърце струва много повече от всички награди, давани за това, че не ти трепва сърцето за нищо
Името на Пеньо Пенев се помни, а сегашните имена на литературните ни първенци само се знаят. Голяма е разликата между това да знаеш едно име, и това да го помниш - да е в главата и в сърцето ти.
Каквото и да ми говорят, колкото и да се самонаграждават, колкото и да навират имената им отвсякъде, сегашните първенци в литературата много скоро ще се окажат последни в сърцата на хората.
Язък, че объркаха много талантливи хора, че ги подлудиха с измислици, че ги накараха да се продадат за една издадена книга и за някоя спечелена награда.
Пеньо Пенев се самоуби, но поезията му е жива.
Те са живи, но докараха поезията ни до под кривата круша
Имам един приятел - журналист и много добър човек - Величко Хинов. Навремето той ми казваше следното: “Да те пази Господ от хора, които се мерят с Айфеловата кула”. Те си мерят талантите с Айфеловата кула. А Пеньо Пенев - блъска по строежите.
Да приемем, че хората, които харесват Пеньо Пенев, са от друго време. Да приемем, че от друго време съм и аз. Но какво мислите, че ще ми отговорят младите хора днес - новото поколение, ако ги попитам кой е любимият им съвременен поет. С много малки изключения, ще мигат на парцали и няма да могат да кажат два стиха.
За себе си съм установил един ясен критерий - купувам си картина, ако мога да я гледам в къщата си. Щом ми е хубаво с нея в къщата, значи е добра картина за мене.
За книгите е по-сложно - там мога да кажа, че съм се напълнил с книги, от които не бих прочел пак и една страница.
А ето - и досега на нощното ми шкафче са стихове на Пушкин, на Кавафис, книги за Вселената, за първата писменост. Щях да забравя, и книга с преписки и, разбира се - Иван Хаджийски.
Със стихове от Пеньо Пенев можете да си легнете, нали? И да поплачете в тъмното сигурно можете, след като ги прочетете. А коя точно стихосбирка на съвременните гении е на нощното ви шкафче и кое стихотворение знаете наизуст? И си признайте, че ако понякога сте били изумени от съвременно стихотворение, разликата между изумлението и любовта е много голяма.
Дръжте се за младостта си и разказвайте на вашите деца и внуци за Пеньо Пенев. И за другите като него. Четете им стихове от онова време - от социалистическото време. Не ги лъжете, не замазвайте, но и не се срамувайте от нищо. Нека да се срамуват тези, които направиха от държавата ни блато, а от поезията ни - пластмаса и парчета лед.
(Бел. ред. “Ей, хора, мечтайте дръзко и мъдро! Мечтаното, знайте, утре ще бъде!”)
