Поетът Николай Милчев не за пръв път гостува на страниците на “Над 55”. Този път обаче поводът не е негова годишнина или поредната му нова книга, а фактът, че от няколко месеца той напусна столицата и се премести да живее в тетевенското село Гложене. А защо се превърна в поета отшелник и докога ще остане там, се опитвам да разбера в интервю, което той даде специално за нашите читатели.

- Николай, напоследък живееш в Гложене, от колко време си там?

- От 5 месеца живея в Гложене и всичко стана случайно, не съм го обмислял. Ако някой ми беше казал, че ще се върна да живея в къщата на баба ми, нямаше да му повярвам. В живота на хората има една ножица. В началото и в края. В началото тя отрязва пъпната връв, търкулваш се надолу. А към края на живота ножицата ти отрязва края на пъпната връв, отрязва ти въженцето, на което висиш.

- Чакай, чакай, за какъв край говориш?

- Говоря за края на селото и за края на света. Според мен сега е най-добре да се живее на края на света. Само там можеш да се събереш, ако си се пръснал някъде изобщо. На края на света има малко хора, но те са наясно, че по-нататък няма нищо. И за добро или за лошо, не си затварят очите, нито ги отварят прекалено широко, за да ги заслепи слънцето. На края на света е най-важно да се внимава колко си отваряш очите. Софиянците и хората в столицата не искат да видят това, което се случва.

От метрото можеш ли да видиш какво се случва в света? Ето сега, като гледам през прозореца, виждам една хубава църква, която ми е комшийка, виждам прането на съседите, виждам тези мънички пъпчици на дърветата, които се готвят да разцъфнат, виждам Балкана отсреща, виждам гълъбите, които ми приличат на ветрило... И така душата ми почива и се сливам с онова, което е било.

- Мислиш ли, че ще останеш в Гложене дълго?

- Не съм мислил колко ще остана, дълго или кратко... Но все повече свързвам възможността за някакво осмисляне на времето, което ми остава, не със София и с живота тук. Думата спокойствие и провинция вече абсолютно не са идентични, но провинцията, колкото и да носи тревога, тя и родното място носят за мен някаква възможност да стъпиш на земя. Аз 30 години живея в София на 9-ия етаж и стъпвам на земя само когато ме свали асансьорът. 

Искам да слизам по нормални каменни стъпала, да ходя по трева, по сняг, по кал... 

Искам вече да виждам това, което се случва - кокичетата, които освен на двора, са поникнали и до кофата за смет. Очаквам на същото място, върху същата трева да се появят теменужки, после тръгва бръшлянът, после мъзгата на тополите и т. н. Така че времето, което остава, а аз даже представа си нямам какво остава и какво започва, но искам да го осмисля и да го придърпам за себе си, а не да го раздавам.

- Ако трябва с една дума да кажеш какво е твоето преместване на село, каква би била тя - бягство, спасение...

- Казвам го веднага, едната дума е ябълка. Моят род е гледал ябълки и сливи и от тях е правел сушени ябълки и сливи, варил е ракия... Ние беряхме ябълки, газехме в ябълки в къщата и искам ароматът на ябълки и ябълката като символ на всичко, което те привлича, което може даже да те погуби, да те убие, но и да те услади. Искам да го изпитам, доколкото е възможно, пак. 

- Не ти ли е малко самотно все пак?

- Честно да си кажа, съм си мислил, че ще ме е страх да стоя сам в къщата, като знам какво е било. Като знам, че тук са били последните дни и часове на родителите ми. Мислил съм си, че ще се уплаша, че ще ме е страх. Сега се чувствам даже не защитен, а напълно слят с това, което става. Като ходя по пода, чувам как той на едно място издава звуци все едно някой чука на вратата. И аз много се радвам, отивам, отварям, макар да знам, че никой не чука. Но си мисля - ето тези дъски, по които са ходили майка ми, баба ми, дядо ми, се обаждат по някакъв начин. 

- Мисля си, че нашите починали близки винаги са някъде край нас. Сега като си там, имаш ли усещането, че са по-близо някак?

- Да, имам чувството, че са край мен. Например майка ми, толкова много ме обичаше, че като се будех понякога през нощта, усещах, че седи на ръба на спалнята, на която спя. Просто стои от любов и ме гледа в тъмното. Питах я - какво правиш тук? Ами стоя и те гледам, отговаряше ми тя. Да те завия. И сега през нощта имам чувството, че някой ме гледа. И когато се отвия, не бързам да се завивам, защото мисля, че ако тя е тук, няма начин да не ми завие кръста. Разбира се, това не може да се случи, но ми става топло от мисълта, че някой в тъмното може да те завие. Тези неща няма как да се случат на никое друго място, освен там, където си роден и където си бил като дете. Всичко това ме прави толкова част от тази къща, че е неописуемо. 

- Общуваш с близките мъртви, а с живите в селото общуваш ли?

- С живите рядко може да се общува, първо, защото по селата хора няма. 

- Колко души живеят в Гложене?

- Не знам точно колко са, няколкостотин. Като вървя по улицата, срещам хора, които си спомням от детството. За да се сетя някой кой е, си мисля, че това е баща му. Тоест те са мои връстници, но аз ги помня като деца. И за да разбера кои са, виждам в тях бащите им. Все едно цялото бивше население се е преселило, влязло е под кожата на сегашните хора. И аз се подсещам по този начин кой кой е.

- А за какво си говорите?

- За нищо, абсолютно. И като казвам нищо, това не е проблем само на това или на друго село. Извинявай, ти да знаеш за какво се говори в България сега? Този, който не знае, аз ще му кажа - не се говори за нищо. Целият разговор, всичко, което се случва в България, е едно нищо, защото то никога не се издига на равнище идея, на равнище перспектива, на равнище бъдеще, а се свежда до бит, до мръсно пране, до ежедневие... И разговорите дотолкова зациклят на равнище бездуховност, че просто ме е срам да си го помисля. Неотдавна например по телевизията гледах един от анализаторите, аз го слагам абсолютно в кавички. Той обясни, че в България животът е прекрасен, че никога не сме били толкова добре. И аз разбрах, че тоя човек или ни мисли за кретени и за някакви глисти, които щъкаме из пръстта, или толкова се е отделил от света, че го няма никакъв. Или нещо, което е най-страшно от всичко, че преструванковщината и маските са станали толкова големи, че човек като него от човек е станал маска. И че банковата му сметка определя не само живота му, но определя цялостния му поглед върху света. 

Абе, не може пастичката, която ядеш, и конякът, който пиеш, да са най-важното нещо на света

Не може коженото ти кресло да е най-важно. И аз вече мога да го кажа, че българската литература, освен всичките си гениални произведения, има едно, което е над всички. И то се казва “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. Това е произведението, което ни приземява и ни показва точно какво става. То е световно произведение, но е и толкова българско, толкова актуално, че ми е болезнено да го прочета.

- Казваш всичко това, но ти самият пишеш едни прекрасни неща. 

- Не искам да пиша за това, което чувствам, защото не само ще отчая вътрешното си състояние, а ще отчая и тези, които четат. А не искам. И още по-важно, ако не пиша това, което виждам, а то е красиво, ще отчая красотата, която чака да бъде видяна. Ще отчая баира, хубавите къщи, строени някога... Не искам да отчайвам включително и погледа си. Защото, ако започна да пиша това, което мисля и усещам, че се случва, никак няма да е за четене работата.

- Имаш 6 прекрасни внуци. Откъде черпиш оптимизъм и спокойствие за тяхното бъдеще?

- Аз не съм спокоен за тяхното бъдеще. Мисля си за тяхното бъдеще като за някакво възможно късане на тая пъпна връв, за която говорих. И спасение. А в момента, в който си помисля (трима от внуците ми живеят в Испания), че тяхното спасение е извън България, аз може би спасявам илюзията си, че е така. Но се самонаказвам като българин и като човек, който си мисли, че спасението на потомството му може да е на друго място.

Българският народ през хилядолетията е бил номадски. Тук, на едно място, сме от няколко века. Доколко сме на едно място и сме хомогенен народ, е друг въпрос. Но ние винаги скитаме и това скиталчество няма край. И в момента, в който си мислим, че нашето спасение е някъде навън, сме обречени. А аз не искам да е така. Не ми е хубаво и в същото време ми е хубаво, че на внуците там им е добре. 

Това е проблем, който може да реши примерно Достоевски, но аз не мога да го реша. Аз мога само да го усетя. Представяш ли си, да стигнем дотам да сме горди и спокойни, че децата ни не живеят в България.

- Да, много тъжно е това. Но ти като ходиш до Тетевен на пазар, сигурно виждаш малки деца, млади хора?

- Да, разбира се, че виждам, и млади хора, и деца. И ще бъда пределно откровен. Малките деца, които се раждат тук, в Гложене, са роми. Но техните родители в голямата си част живеят в чужбина. Работят там. Виждам, че немалка част от ромите добиват други навици, че се връщат укрепнали във всякакъв смисъл. Виждам и техните деца, които ходят на училище, занимават се със спорт. И си мисля, че в този кръговрат на нас като държава ни предстоят сериозни етнически и всякакви други промени. Тук не става въпрос за нищо, което държавата премълчава. Става въпрос за един прост факт. В провинцията децата, които се раждат и които утре ще населят нашата територия, в немалка част са от такъв произход и етнос. Може и да не е коректно, може да изглежда както си иска на ония, които мечтаят да отидат по острови, да се спасят, но ако така вървят нещата, след 10, 20, 30 години ще има думата България, но българи няма да има.

И ако някой си мисли, че това колосално струпване в 2-3 града ще ни спаси, той е наивник, той лъже, подвежда, мами и нехае за онова, което ще ни сполети

Още повече при тези огромни размествания в света, които предстоят, ние можем буквално да се разпаднем на съставни части, да изчезнем и да останем като топонимия.

Някои казват - ама много тъмно, трябва да сме оптимисти. За човека с розови очила какъвто цвят да имат балоните - черен, сив, червен, той ги вижда само розови. А истината е различна.

- Накрая нека те попитам - къде българинът да открие онзи перчем на барон Мюнхаузен, за който да се хване и да се измъкне нагоре в тези трудни времена? Има ли го?

- Ако съществува изобщо, той е свързан с необходимостта да успеем по някакъв начин интеграцията, която ни предстои в световните процеси, така да я съчетаем с идентичността си на българи, че тя да привлича. А не ние да сме привлечени от интеграцията. Крайно време е поне сега, поне в 21-ви век, както някога, да бъдем притегателен център. А това може да стане само с идентичност. 

Аз казвам така - идентичност, традиция, любов... Вероятно думата смирение също е подходяща. И да вярваме, да искаме да вървим към ето тези баири, които са ни родили. И да знаем, че и от тях се вижда слънцето не по-малко и не по-лошо, отколкото се вижда и на Скалистите планини, и в Австралия, и в Нова Зеландия и навсякъде. Слънцето тук е същото като там, трябва просто да го обичаме.

Щрихи към биографията

Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски, турски, унгарски и италиански. Книгите му трудно могат да бъдат изброени. Сред тях са “Висока лоза”, 1985 г., “Което ще бъде”, 1988 г., “Лирика”, 1990 г., “Което остава”, 1991 г., “Бяла залисия, стихотворения за деца”, 1993 г., “Случайно и определено”, 1994 г., “Изневиделица”, 1995 г., “Мокра светлина”, 1997 г., “Очи широколистни”, 2004 г., “Надеждата е бебе с очила”, 2006 г., “Петел от малинов пейзаж”, 2008 г., “Прелъст и светогорски стихотворения”, 2015 г. и др. Сред последните му творби са “Ябълковият човек, разкази”, 2019 г., “Разтуряй, Злато моме, магиите”, 2021 г., и последните “От сутрин до вечер” и “Съчинения по природа”, които се появиха на бял свят в края на 2022 г. 

Работил е като заместник главен редактор на в. “Средношколско знаме” и в. “Клас”. Бил е член на редакционната колегия на сп. “Родна реч”. Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българското радио, БНТ и др. Бил е член на Съюза на българските писатели от 1993 г. и на неговия управителен съвет. Напуска СБП през 2016 г.

В продължение на тридесетина години е учител в 105-о СОУ “Атанас Далчев” в София. Носител е на следните национални литературни отличия: за студентско творчество; награда за най-добра първа детска книга - “Бяла залисия”; награда за най-добра детска книга - “Изневиделица”; националните литературни награди “Божидар Божилов”, “Петя Караколева”, “Биньо Иванов”, “Теодор Траянов”; лауреат е на конкурса “Златен ланец” на в. “Труд” и др. Два пъти е бил номиниран за наградата “Балканика”.

Валентина ИВАНОВА

 

 

 

 

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук