Тези дни Николай Милчев зарадва почитателите си с нова книга с проза. Казва се “От сутрин до вечер”. Писателят дори има интересна хрумка - да пътува от град в град, просто да седне в някоя сладкарница за чаша чай и да поговори с най-запалените си фенове очи в очи. Затова пък ние имахме късмета това да ни се случи по-рано и да разговаряме с него специално за читателите на “Над 55”.

- Николай, вярно ли е това, че си довършвал последната си книга, докато майка ти е умирала?

- Вярно е и не го пожелавам на никого. Докато пишех повестта “От сутрин до вечер”, включена в едноименната ми книга, майка ми гаснеше и си отиваше от света. Беше вече на 87 години и аз виждах как тялото й се смалява и как тази някога хубава и здрава жена се превръщаше в кукла. Докато пишех повестта, състоянието й ту се влошаваше, ту се подобряваше и без да го осъзнавам, влошеното й състояние е сгъстявало и споменаването на името й в книгата, и нея самата.

Разбира се, една от героините - Марчето, не е майка ми в живота, това са различни неща, но и не бива да крия, че автобиографичните моменти и спомените са много силни.

Сега се питам - ами какво щях да правя в такъв момент, ако не пишех книгата? 

Писането едновременно ме разкъсваше от мъка, но и ме отнасяше в сладостните дни на моето порастване, където език, свят, предмети, Балкан, река, любов, живот и смърт - всичко се омесва и се превръща в топка, която се търкаля и няма спиране. Писането в известен смисъл ми помогна и с това условно възкресяване на време и светове, които за мен са едновременно и начало на живота ми, и най-важната част от него.

Представяте ли си какво ми е било да описвам първото си влюбване, първата си любов с момиче, а “отвън” - в живота, майка ми да си отива.

Много ми се иска да вярвам, че читателите на книгата “От сутрин до вечер” ще усетят по температурата и по задавеното ми гърло, изразено чрез случки и състояния, какво ми е било в действителност. А иначе книгата е пълна с живот, с безгрижие, с естественост, с природа и с любов.

- Кажи ми, учил ли си се от родителите си как се обича?

- Родителите ми са се познавали и са били влюбени още в гимназията. Още от девети клас. Майка ми цял живот обичаше баща ми с цялото си сърце и от кашата, която му е варила още като ученичка, та чак до последните му дни, докато му режеше ноктите на краката, докато спи, за да не го тревожи, тя го обичаше повече от всичко. Сигурно го е ревнувала и й е било болно за това, че често отсъстваше от вкъщи, но като го видеше на вратата, и се разтреперваше. И докато вадеше пържения боб в тава от фурната, лицето й грееше като слънце. За нея любовта беше той.

Веднъж го попитах как е харесал майка ми. Викам му: “Абе, татко, ти как я разпозна?”. “По-хубава от нея нямаше - каза ми - и не исках никой друг да бъде с нея. Исках я за мен.”

Ще ми се да кажа, че съм се учил на любов от майка си, но не е точно така, защото при мен любовта е била преплетена с книги, с писане, понякога със суета. Така че - да, аз съм техен син, но дали съм се учил на любов - не знам, може би. Чувствал съм обаче, като съм гледал майка ми, че голямата любов не задава много въпроси, не пита къде, кога и защо

Голямата любов обича и край. Пред голямата любов всичко отива на заден план - и гордост, и самочувствие, и самолюбие. Дали е добре, не знам, но голямата любов е огън.

- Често пишеш за баби и дядовци - по-добри хора ли бяха те?

- Времената бяха по-добри. Имам предвид - по-естествени, по-природни и натурални. Много грим има сега, много финтифлюшки, много маски и преструвки. Често пъти етикетът и така нареченото добро възпитание са просто параван за пустотата и безличието.

Баба ми Събка например никога не лъжеше. Но казваше истините по такъв начин, че да се сепнеш, а не да се разсърдиш. Тя не беше учила много, но беше по-умна от сто сегашни префърцунени умници. Беше умна със своята порядъчност, със своята взискателност и ред.

Забелязал съм например как сипваше ядене в чиниите на всички. Беше изключено някой да получи повече, а друг да бъде ощетен. Спазваше се и йерархия, и мяра. Казах, че не беше учена жена, но четеше книги непрекъснато. Четеше книги и си личеше как й въздействат те, как я променят, услаждат или натъжават. Така не само се самообразоваше, а усъвършенстваше душата и сетивата си.

Дядо ми Драган беше начален учител и свиреше на цигулка

А иначе ходеше малко небрежно облечен и да си натъпче например ризата в панталона му беше бая зор. Но децата го обичаха и хората го обичаха не само защото ги учеше, а и защото, като обереше гроздето на лозето, го раздаваше по селото - да се яде. Цялото грозде от лозето раздаваше - да си хапнат хората. И себе си раздава, и лозето си. Нищо, че ризата отзад не беше натъпкана в панталона.

- Какво е усещането ти самият да си дядо?

- Имам шестима внуци, пръснати по целия свят, но какво е да си дядо, все още не знам - уча се. Може би е последна възможност да видиш какво си представлявал като дете и да си спомниш какво е правил дядо ти за теб. За внуците си в чужбина аз, както и мнозина други, сме скайп роднини, образи от екрана, гласове от телефона.

А за софийските си внуци най-често съм или човекът, който ги взема от училище и ги разхожда, или човекът, който се надява те да го обичат - просто така. А дядовската любов трябва да се заслужи, а пък аз нямам кой знае с какво да я заслужа, защото ни разделят не само години, а ни делят технологии, интереси и какво ли не. Кръвта ни се предава, гените ни се предават, но понякога времето и действителността са по-силни. Честно казано, оставам с голяма надежда да разбера някой ден какво е да си дядо.

Тук ми се струва за уместно да споделя какво ми се случва напоследък, какъв сън сънувам. Доста често сънувам един дух, който протяга ръце над мен и от ръцете му започват да се материализират и излизат роднините ми, близките ми - баща, майка, баби, дядовци, братовчеди... И макар и насън, аз си мисля, че така както сме дошли от нищото, така един ден кой знае къде и в какви светове можем отново да бъдем материализирани и да бъдем заедно. А какви са тези духове, нямам идея. Може би са свързващото звено през времето и пространството.

- Иска ми се да ти задам един малко по-страничен въпрос. Освен че всичко изчезва и всичко се променя, взеха да изчезват и култови кръчми. “Волга, Волга” и “Сам дойдох” в София, “Водолаза” в Пловдив и така нататък. Какво мислиш ти за това?

- Като изчезват кръчмите, изчезват приятелствата. Някаква невидима ножица реже връзките и съединенията между хората. Най-главното в кръчмата не е да се пие, а да се говори. Да научиш нещо, да споделиш нещо, да си изплачеш душата, да потърсиш съвет.

Пиенето е съпътстващо мероприятие. Когато дойдох от Ловеч в София, проф. Митко Иванов поне два пъти в седмицата на обед ме канеше в кръчмата “Волга, Волга” на “Дондуков”. И там ми отваряше очите за журналистиката, за литературата, за нравите и хората в София. А и като след втората водка извадеше от чантата си салам “Амбарица” и го нарежеше, всичко си идваше на мястото.

Изчезват кръчмите, колкото и да е парадоксално, хората потъват в самота,защото цялата модерна технология е хладна, дистанцирана, главно информативна. Изчезнаха култовите кръчми и с това изчезна възможността някой да те почерпи, ти да почерпиш някого и като си тръгнете, да се прегърнете и да усетиш, че ръцете му са топли. Иначе, скъпи и прескъпи ресторанти - колкото щеш, но на мен лично от гурме яденетата ми става лошо и от шеф готвачи, които са по-умни и по-важни от професори, никак не ми е добре. Язък за кръчмите, язък за нас.

- И накрая, какво ще пожелаеш на нашите читатели?

- Ще им пожелая живот и здраве - достоен живот и здраве, което да ги радва и да им дава възможност да бъдат щастливи! Ще им пожелая да обичат времето, в което са живели - да не се отказват от него, да не се срамуват, да се гордеят, че са построили това, което все още се нарича България. И да четат вестника, който е техен приятел.

Валентина ИВАНОВА