Николай Милчев има издадени десет книги, между които “Лирика”, “Случайно и определено”, “Пейзажи с Лолита”, “Очи широколистни”. Автор е на либрето за детския мюзикъл “Таласъми без налъми”. Водил е предаването “Поетична сряда” в Телевизия Канал 2001, където е представил над 50 млади автори. Бил е заместник главен редактор на в. “Средношколско знаме”. Последните години е учител в 105-о СОУ “Атанас Далчев” в София.
Носител е на национални литературни награди - за студентско творчество (Шумен, 1982), наградата “Николай Хрелков”, наградата на СБП за детско-юношеска поезия (1995), наградата “Девин” (2004), лауреат е на конкурса “Златен ланец” на вестник “Труд”. Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски и унгарски. 

- Споделете най-важните моменти в живота си?

- Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене - Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима приятели и стотици приятели риби, жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една голяма кошница с книги, които гостите на нашата къща задължително трябваше да ми четат. Обичам и ценя рода си, но когато влязох в училище, видях портретите на писателите по стените и разбрах, че те са моето семейство. Учих гимназия в Ловеч и българска филология във Великотърновския университет. 

Сега - години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил в Търново, са били отражения - отражения на къщите в реката, на книгите в ума и в душата ми и отражения на хората в очите ми. 

После бях общественик, журналист и учител. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, трудно проумях, че светът иска да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите. 

- Нашумяхте този месец с новата си книга “Ябълковият човек”.

- Това са последните ми разкази. Художник на книгата е прекрасната Здравка Брайкова - Николова. Писах книгата омаян и замаян, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкова дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му.

И се смалявам, 
и не съм разбрал
насън или наяве 
ще живея. 
Във детството 
животът ми е спрял
и вече нищо друго 
не умея.

- Неотдавна във фейсбук написахте укорна реплика по повод рекламата “Искам аз колата”, където няколко мъже се вдетиняват да спечелят кола. Много хора споделиха мнението ви. Толкова ли няма остроумни сюжети, за да се рекламира евентуалната изгода за пазаруващите в съответната верига магазини?

- Установих, че в България се рекламират главно две неща - храни и лекарства. А - Трябва да ям, и Б - Трябва да се лекувам. 

Тук виждам и една много тъжна връзка и логика - рекламира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има само супермаркети, а до тях - аптеки. Напоследък много активно се рекламират и надежди, илюзии - тото, лотарии, коли, да забравиш за малко поне за лекарствата и за храната. В този смисъл рекламата “Искам аз колата” може да се прочете и така:

“Искам си колата, която ще ме отведе далече, нанякъде, но не тука”. 
Според мен най-болезненото е, че рекламите все повече заместват реалността. Реалността спира да е реалност, а се превръща във фикция, в измислица. А специално рекламата “Искам аз колата” според мен унизява човека и го представя в отблъскваща светлина. И всякакви обяснения, че става въпрос за шега, за вдетиняване, са неуместни. 



- Вие сте известен писател, не изпаднаха ли родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни писания? Защо почти във всички издателства писателят плаща, за да издаде своя труд, след като подобно отношение принизява и поезия, и белетристика? А и нито един министър досега не се отнесе сериозно към високото ДДС за книгите?

- По-голяма част от българските издателства не са издателства, а посредници между автор и печатница. 
Да бъдеш издател е велика мисия - означава да откриваш таланти, да им даваш път, да се бориш за утвърждаване на талантливия автор 

А какво се получава? Плащаш и след месец ти карат книгата вкъщи. И нямат никаква грижа за разпространение, за представяне, за премиери. 

Да бъдеш добър издател означава да си своеобразен изследовател, пътешественик, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята печалбите. Много от българските писатели нямат друг шанс, освен да тръгнат сами да издават и разпространяват своите книги. Ще го кажа направо - в България има няколко издателства монополисти, които лансират само няколко имена. И телевизиите и радиата канят и показват само тях. И се получава така, че на поляната, на която трябва да цъфтят всички цветя на българската литература, има само няколко, и то далеч не най-красивите.

Честно казано, аз нямам надежда, че българските управляващи мислят за книгите и за намаляване на ДДС. Тежко е, но ще го кажа - на много от тях книгите им тежат, нервират ги, дразнят ги с присъствието си, защото им напомнят колко много не знаят. И колко далече са отишли по пътя на материалното. Да си управник и да мислиш за книгите, означава да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят само за джобовете си в сегашно време.

- Да чакаме времето да отсее издаваната всеки месец плява от истинското майсторство на едно изкуство като поезията не е ли, меко казано, пълна безхаберност към възпитанието на новото поколение? Навремето хората четяха подбрани от издателствата поредици “Световна поезия”, “Избрано” от съвременни световни автори.

- Ще ви отговоря с откъс от мой разказ - “Книгите”: “Тогава дойде мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и любов, на човешки съдби и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев. 

Повечето имена аз, разбира се, не бях чувал, но те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване. 

Както бях затрупан с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв - бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.”

- Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?

- Майка ми беше медицинска сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах между туберкулозно болни и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми - медицинската сестра, ме научи на ред, на чистота и на човеколюбие. Всяко нещо трябва да е на мястото си, да блести от чистота и да грее от любов. От нея съм запомнил мириса на спирт, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на усилията на една жена да обича всички и да участва във всичко наоколо. 

Баща ми беше полицай полковник и от него ми остана тайнствеността на професията, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан полицай. Сутрин пред вратата на апартамента ни чакаха десетки хора, които имаха нужда от помощ, и той им помагаше. 

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/