Носителят на “Икар”, актьорът Вълчо Янев: Пред очите ми дребничкият Радичков се превърна във великан

Ако река Тунджа бе започнала да тече наобратно, изненадата нямаше да е толкова голяма, колкото трите номинации за “Икар”, които Ямболският театър “Невена Коканова” получи за пиесата си “Всичките наши тела” по текстове на Георги Господинов. Някои определиха случващото се като сензация. 

А за борещия се за приза в категория: “Поддържаща мъжка роля” номинацията му бе напълно достатъчна, за да я определи като връх на кариерата си. За повече той не мислеше, въпреки че в надпреварата с другите двама номинирани колеги 33 процента бяха негови. Но: кой ще даде “Икар” на един застаряващ актьор от някакъв си провинциален театър, мислеше си. Мисълта: Не е добър войник този, който не мечтае да стане генерал, не се отнасяше за него. В крайна сметка позлатената статуетка бе връчена на Вълчо Янев. И за първи път в историята “Икар” долетя в Ямбол. А към името му бе добавено прозвището “Икара”.

- Господин Янев, как преживяхте случилото ви се напоследък? На 72 години най-после получихте голямото признание?

- Никога не бях влизал в Народния театър. Бях възхитен от залата, златните орнаменти. Около мен - известни актьори. По едно време казват, че “Икарът” отива в Ямбол. Сърцето ми се смали. Стана като шикалка. Тръгнах да излизам, бях си намислил няколко приказки, но всичко изфиряса. Бяло петно и целият съм вдървен, ходя като Пинокио. Какво съм казал от сцената - не знам. 

Най-много се радвам на радостта на хората около мен. По време на церемонията колегите ми бяха на турне в Хасковско. В хотела гледали награждаването и като чули, че призът отива в Ямбол, започнали да скачат и крещят като деца. Видях всичко това заснето на клипче и се разплаках. Аз ги обичам и те ме обичат.

- Превалили сте седемдесет. Признанието идва късно. Чувствахте ли се недооценен досега?

- Не, не съм се чувствал. Изпитвам удоволствие от играта, от това, което правя. Дори като ме номинираха, това ми стигаше. Изобщо не очаквах и не съм желал нещо повече. Сега обаче чух за себе си неща, които не бях чувал

Министърът на културата, познати и непознати идваха да ми стискат ръката. А телефонът ми стана като въглен, изгорял, пълен с поздравления. Въобще хубаво е да се къпеш в любовта на хората, но не трябва да се прекалява. Защото славата изкривява мисленето. Може да ти обърка главата. Разбира се, за мен е малко късно: сухо дърво не може да се изкриви. 

- Вие сте роден в Тополовград. Какво си спомняте от детството и първото излизане на сцената? Къде се случи това?

- Сигурно е било в читалището “Св. св. Кирил и Методий”. То беше сърцето на града. И още е. В гимназията правихме разни сценки, театър, и аз с удоволствие участвах. Обичах комедиите. Сцената ме завладя, но да кандидатствам във ВИТИЗ дори не помислих. Нямах самочувствие. Кой ще ме приеме мен, мислех си. Отидох в Хасково, в Института за културно-просветни кадри. Там имаше секция “Театър”, после изкарах школа за естрадно-сатирична режисура. Така че тръгнах в тази посока. Станах секретар на читалището в Тополовград и започнах да правя постановки. 

- Там са ви забелязали и поканили в кукления театър в Ямбол?

- Преди това имаше конкурс. Отидох. Смутен, влизам като в храм, не мога от притеснение да стъпя на сцената. Не смея. Но имах голям мерак. Приеха ме. 

И изведнъж пред мен се откри огромен свят, за чието съществуване изобщо не подозирах Кукленият театър има неограничени възможности.

- Какво сте играли през годините?

- Всичко: вятър, момченце, лисица, вълк. Детската публика е чиста, звъни като кристална чаша. Смехът й е като дар божи. Когато чуеш децата да се смеят и крещят от възторг, душата ти се пълни. Емоцията е огромна. Но ако нещо не е като хората, веднага го усещат. От сцената възрастните нещо можеш да ги излъжеш, но децата - не. Веднага усещат фалша. 

- В кукления театър играете успешно десет години. Защо отидохте в драматичния?

- Там правиха “Опит за летене” на Радичков. Един от актьорите обаче се разболя. Не можеше да продължи. Тогава дойдоха при мен: Можеш ли да изиграеш една роля - Матей Нищото. Ще опитам, отвърнах. Този герой в постановката на Младен Киселов в Народния театър го играе моят земляк и приятел Велко Кънев. За десет дни трябваше да съм готов. После директорът на театъра ме повика, каза ми, че имат нужда от актьор като мен. Колебах се, но малко. Вече бях видял: тази сцена е по-голяма, публиката е друга, реагира различно. Съгласих се и оттогава досега съм все на тази сцена.

- За коя роля ще кажете, че е по ваша мярка?

- В “Министрите идат” играх много смешна роля. Имам слабост към комедията, без да се определям като комик. Едно време рисувах карикатури. Интересува ме чувството за хумор и това искам да развивам. Обичам да гледам, когато публиката се смее. 

- А когато играете комедия и никой не се смее... Как се чувствате? 

- Има такива случаи. Тогава е ужас. Иде ти да се скриеш, да потънеш в земята. Чувстваш се ненужен, посредствен, всичките лоши работи изведнъж се струпват на гърба ти. Не мислиш за поклони, а как да избягаш по-бързо от сцената. 

- Най-интересното ви преживяване с театъра?

- Едномесечното турне с Ямболският куклен театър “Георги Митев” в Япония. Представленията бяха в три града: Нагоя, Ида и Токио. Пиесата беше “Гиньол”, играехме на японски. Голям страх как ще ни приемат. Още на първото представление салонът беше пълен с деца и възрастни. Публиката влиза, а ние лежим все едно на парижко площадче, около нас църцори шадраван, разхожда се полицай с палка. И още от началото зрителите започнаха да ръкопляскат и да се смеят. Полетяхме. 

На края на нашенския японски пеем една песен

По едно време дойде една жена и съобщи, че публиката иска да я изпеем отново. После същата жена каза, че трябва да дадем автографи. Автографи? Какво е това? Не знаехме. А около нас пълно с хора. Радват ни се, идват да ни пипнат. Едно момиченце, полусляпо, поиска да си сложи ръката в куклата Гиньол. После каза, че тя още пази топлината на актьора, който е играл с нея. 

Е, имаше и смешни моменти. Ние в такива хотели не бяхме влизали. Петнадесет минути не можем да включим телевизора, хладилникът пълен с неща, които не сме виждали. Един ден пия кафе в барчето и по едно време настана суматоха. Оказа се, че в залата влязъл комар и се вдигна паника, сякаш е дошъл динозавър. Всички скочиха да го гонят, кой с каквото намери, и не спряха, докато не го прогонят. 

- Най-необичайното място, където сте играли?

- В едно село Кръстава, на края на Родопите. Отиваме с куклите, а там въобще не знаят, не са виждали какво е театър. Цялото село, барабар с кучетата, дойде. Салонът претъпкан. Усетихме тази силна енергия и на това невзрачно място изиграхме най-доброто си представление на пиесата “Меко казано” от Валери Петров.

Когато играхме в София “Опит за летене”, Йордан Радичков дойде в гримьорната. Преди това си го представях грамаден, мощен. А дойде един дребен мъж, прегърбен, започна да говори едни обикновени думи, а от неговата уста звучат библейски. И изведнъж това дребно човече пред очите ми започна да расте и стана гигант, великан. За мен това бе неповторимо духовно преживяване, което никога няма да забравя.

Исак ГОЗЕС