Всички знаем за метростанция “Г. М. Димитров” и булевард с това име в София. Но кой е Г. М. Димитров? Истинското му име е Георги Михов Димитров и е един от най-влиятелните лидери на земеделското движение в България. За да не се бърка с комунистическия лидер Георги Димитров, е популярен като Г. М. Димитров, оттук прякорът “Гемето”. Днес, 15 април 2024 г., се навършват 121 г. от рождението му. 

 “Лесно е да си дъщеря на един почтен човек, но никак, ама никак не е лесно да си дъщеря на политик, който винаги е бил в опозиция”. Това са думи на Анастасия Димитрова-Мозер, които дават синтезирано обяснение за нееднозначното отношение към личността и дейността на нейния баща Г. М. Димитров. Защото според това кой как гледа на политическата конюнктура, Гемето, както е наричан, е или патриот и борец за независима и демократична България, или национален предател и чужд агент 

В биографичната справка за Георги Михов Димитров ще прочетем, че е роден на 15 април 1903 г. в село Ени чифлик, Одринско, в семейството на Михо и Мария Димитрови. Земите край Одрин тогава са се намирали в Османската империя.

През 1913 г. семейството е принудено да се изсели поради етническото прочистване в региона от страна на Турция по време на Балканската война. Заселват се в село Дойренци край Луковит. Младият Георги първоначално учи в гръцко училище, а по-късно завършва прогимназия. През 1922 г., едва 19-годишен, тръгва по своя път в политиката, като става член на БЗНС. 

На следващата година земеделското правителство на Александър Стамболийски е свалено. Г. М. Димитров тръгва към град Ловеч заедно с други свои съселяни, за да се противопостави на преврата. Тогава е първият му арест по политически причини. След освобождаването му отива в София и се среща с Петко Д. Петков, който по това време е най-активният деятел на БЗНС. Работи като сътрудник и журналист във вестник “Младежко знаме”, органът на ЗМС.

Записва дипломация в Свободния университет през 1923 г., а на следващата започва да изучава и медицина. Продължава с медицината и защитава докторантура в Загреб след четири години.

В политическата си кариера се оказва винаги в опозиция на действащия режим 

Така е през 1934 г. след Деветоюнския военен преврат на политическия кръг “Звено”, когато Г. М. Димитров е член на Управителния съвет на БЗНС “Александър Стамболийски”. Така е и по време на Втората световна война, когато каузата му е да не се допуска България да влезе в Тристранния пакт с Германия, който цар Борис III или по-точно министър-председателят Богдан Филов все пак подписва (или е принуден да подпише) на 1 март 1941 г. във Виена. Събитията преди това определят съдбата на Доктора вече не само като на вечен опозиционер, но и като на вечен политемигрант. Ето какво се казва в становище на ПП “Обединени земеделци” по този въпрос:

“Истината е, че на 22 февруари 1941 г. полицейска група нахлува в апартамента на семейство Димитрови на ул. “Гладстон” № 65, за да арестува политическия опозиционер д-р Г. М. Димитров. Той успява да избяга и минава в нелегалност. Полицията арестува съпругата му Мария, която прекарва една година в затвора като следствена. Причина за полицейската акция е писмо до Борис III с искане за аудиенция, в което антихитлеристката опозиция заявява своето решително становище против всякакви ангажименти на България във военния конфликт и настоява за запазване на неутралитет”. Решението за него е взето в края на 1940 г.

На 21 февруари 1941 г. бившият министър-председател Никола Мушанов предава писмото в парламента на царския парламентарен секретар Петър Костов. В отговор опозицията не е допусната до аудиенция. Вместо това царят издава заповед за арест на Доктора като инициатор на акцията. Междувременно Тристранният пакт е подписан във Виена на 1 март 1941 г. от министър-председателя Богдан Филов и министъра на външните работи Иван Попов.

В знак на протест срещу Хитлеровата инвазия д-р Г. М. Димитров написва и подписва в качеството си на главен секретар на БЗНС “Ал. Стамболийски” политическия документ “Манифест към българския народ”. 

Целта му е чрез него да призове народа на съпротива срещу чуждия окупатор 

След публикуването и нелегалното му разпространение от политически сподвижници в страната през март и април 1941 г. полицията незабавно започва арести на млади земеделци. Следствието прераства в най-мащабното дело срещу д-р Г. М. Димитров като “таен” заговор срещу държавата заедно с още тридесет и пет души, които ще бъдат изправени пред съда.

Всъщност Доктора пише манифеста вече в емиграция в Белград, а е трябвало да бъде арестуван по обвинения в опит за държавен преврат, организиран от английските служби като част от плана за възпиране на германската инвазия на Балканите.

На 23 септември 1944 г. д-р Г. М. Димитров се завръща от емиграция в България с влак от Истанбул. Този влак навсякъде по пътя бива посрещан с цветя, което говори за популярността на земеделския водач. Новата власт обаче далеч не е това, което докторът е очаквал. Като лидер на БЗНС той отново минава в опозиция и се противопоставя както на силната Работническа партия (БРП-к), така и на Отечествения фронт. 

През 1945 г. под давление на съветския представител ген. Бирюзов е премахнат от ръководния пост на Земеделския съюз. След заплаха от страна на съветския представител Г. М. Димитров подава оставка от ръководството на БЗНС, което остава в ръцете на Никола Петков. По указание на Георги Димитров от Москва Г. М. Димитров е арестуван, но след редица перипетии и след почти дипломатически скандал и намесата на американския представител в София успява заедно със съпругата си да напусне страната с американски военен самолет (5.9.1945 г.).  

Зад граница Г. М. Димитров продължава да отстоява своята политическа принадлежност и заедно с емигранти от други източноевропейски страни създава т.нар. Земеделски комитет, чиято задача е да се бори с комунистическия режим в Европа. По негова инициатива през 1951 г. в Германия е сформирана първата българска рота в НАТО. Пред войниците от тази рота Г. М. Димитров, известен и като отличен оратор, неведнъж е държал речи. Запис от една такава реч се пази и в Златния фонд на БНР. 

Г. М. Димитров е осъден задочно на доживотен затвор. Основава Международния селски съюз и Българския национален комитет, чиято цел е борбата с комунистическите режими в Източна Европа. 

Умира на 29 ноември 1972 г. във Вашингтон. Децата му не успяват да напуснат страната заедно с него и съпругата му Мария Димитрова. Синът им загива на 25 г., а на дъщеря им Анастасия Мозер е позволено да напусне България през 60-те години на 20-и век. Тя се завръща след промените през 90-те години и участва активно в българския политически живот като лидер на партия “БЗНС - Народен съюз”.

“Той беше прекрасен човек, изцяло предан на каузата за свободата и независимостта на България. Целият му живот е преминал под този знак. Той никога не се отчая, никога не помисли, че този комунистически режим ще продължава вечно, и вярваше, че един ден България ще бъде отново свободна. Баща ми беше изключително добър журналист и много хубаво пишеше. В една от своите статии той казва: “България е загубила много, но не е загубила всичко”, споделя дъщеря му Анастасия Мозер. 

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук