Кеворкян и Коритаров може и да прекрачиха границата на добрия тон на моменти, но казаха много тежки истини за състоянието на българската журналистика в момента. Това заявява в коментар в собствения си сайт Фрог нюз Огнян Стефанов.
 Досега имаше само отделни опити да се вдигне завесата пред това, което се случва в родните медии. Сега вече е ясно: те не просто са в плен на свои грехове и грешки, а са поставени в ъгъла. Ухажвани от властта и политиците, купувани и препродавани от бизнеса, прелъстявани финансово от мнозина, които искат да са на първите им страници и в най-гледаното време, използвани и манипулирани в навечерието на избори, те изгубиха най-ценното - свободата си. Свободно слово просто няма, а е възможно никога и да не е имало. Това че Ботев е бил цензуриран от Каравелов например е потвърждение за този извод. Тъжен, но верен. Българското общество може и да се е правило, че вярва на медиите, но това е било повече поза, имитация на други общества, а най-често - отказ от спор.
Периодично се чуват и високодецибелни възгласи, че у нас нямало честни и смели журналисти. Че журналята криели истината, били поръчкови и се изживавяли като манипулатори на общественото мнение. Такива има със сигурност. Висоцки казваше, че не е бил на война, затова не може да каже дали е смел... , коментира Стефанов.

Какво означава у нас да напишеш или изречеш пред микрофон и камера нещо, което обществото нашепва, шушне, украсява като приказка, понякога зловеща приказка, кято се търкаля по булеварда на слуховете. Да, говори се за корумпирани политици, за престъпни групировки, които имат хора и във властта, и в нейните структури като МВР, следствие, дори в независимите съд и прокуратура. Говори се, споменават се имена, цитират се умопомрачителни цифри, сочат се механизми за открадване на милиони и дори милиарди. Но се говори под сурдинка. Обществото очаква журналистите да изрекат всичко това на глас. Факт е, че в не малко случаи това се прави или поне намеква, подсказва или описва по езоповски. Но кой е този смелчага, който сам ще си сложи главата в месомелачката на властта? Защото за да го направи, един журналист трябва да усеща зад гърба си подкрепата на стотици и хиляди българи, които са готови да станат от дивана пред телевизора и да се влият в митинги, в протести, да блокират пътища и площади, като заявят ясно, че са против корупцията, престъпността и олигарсите например, че искат повече пари за образование и здравеопазване и други такива неща. Такива участници в граждански инициативи у нас се броят на пръсти. Стотина превъзбудени младежи излизат на екопротест, арестуват половината от тях, а през това време възмущаващите се "по принцип" граждани минават покрай тях, забързани с покупките за вечеря. Каната с вино е по-голям магнит за българина от революционните действия. Роберто Савиано, авторът на книгата „Гомор", е осъден на смърт от неаполитанската мафия. Него го охраняват, не пие бира с приятели, избягва публични изяви. Но зад нашумелият автор са стотици хиляди италианци, които излязоха на протести и шествия срещу мафията. Зад него са карабинерите и прокурорите, които всеки месец вкарват в затвора нови и нови представители на престъпните кланове. Той усеща тази подкрепа и това сигурно е велико усещане, щом режисьори и актьори се събраха и направиха филм по книгата, който вече е хит и претендент за „Оскар". Нещо се случва там, има заплахи, но има и яко противодействие. Битката не е бутафорна и мирише на смърт, но мечовете са извадени, примирие между закона и престъпния свят няма да има, макар сраженията да се водят с променлив успех. Така става където обществото не се е нагълтало с преспивателни. Затова считам за положителен снощният нелицеприятен на моменти спор между Коритаров и Кеворкян.
У нас дори някой журналист да надигне глас, да изрече очевидни истини, се превръща в опасност и мишена. Първо го обявяват за луд. След това за неудачник, който плаче по изгубена кариера. Трето действие е свързано с лишаването му от възможност да работи и храни семейството и себе си. Няма да ви давам примери, те са около нас, който иска, ще ги види. Следва омаскаряване на съответния проговорил журналист. Кратко активно мероприятие пък го превръща в човек на мафията или поръчково момче на някоя партия, използвано за парцал в една-две акции и след това изхвърлено на боклука. Ако и това не помогне - идва ред на физическото насилие. Кой в 21 век е готов да пада жертва на тъмни сили, които дори не могат да бъдат идентифицирани от съответните инстанции. Дори в Чечня, Афганистан и Ирак нещата са по-ясни: знаят се нашите, знаят се и онези отсреща, колкото и неясна да е самата философия на войната. Там знаеш, че бедата те дебне зад всеки ъгъл, но можеш да си сложиш бронежилетка, да притичаш приведен, да се скриеш зад стена. Тук си сам, а когато биваш атакуван, чуваш единствено ирония и сарказъм от околните. Съчувствие получаваш единствено от най-близките, които също са умрели от страх. Това не е оправдание за липсата на свободно слово, а припомняне на обстоятелствата, които го стягат в примката си, досущ като в репортажа на Фучек...
Днес не е по-различно. Защото няма идея, липсва истински мотив за саможертва, колкото и претенциозно да звучи това. Днес повечето от нас са като онези курви, които вървяха след войниците в италианския филм със същото заглавие. Храним се с това, което ни подадат или платят срещу медийните свирки. Грубо и цинично, но истина.
Да, има и журналисти, които заслужават общественото презрение. Никой не отрича. Но не са ли част от тях точно тези, които са в правителствения самолет, на приемите в „Бояна", накичени с държавни награди, на яхтите на властта, с дебели банкови сметки? И защо „революционното" общество е готово винаги да им ръкопляска, когато говорят небивалици за „ролята на четвъртата власт за утвърждаване на демокрацията", когато славят с изплезени езици очевидни некадърници и крадци от властта, когато пиарстват на „лошите вълци" от индианската притча на премиера Станишев, разказана на червения конгрес онзи ден. Някой викна ли по време на елейните им слова, че лъжат, че са лицемери. Някой свали ли ги от сцената, този Олимп на фалшивото медийно слово? И когато все пак се появят плахи критики срещу тях, веднага се посипват хули срещу дръзналия да наруши статуквото. Има срещу какво и кого да се бори словото, но няма съмишленици, съюзникът, българското общество, предпочита да е сред кибиците. Защото да изразиш подкрепата си с декларация за някой смачкан и унищожен журналист е по-лесно и безопасно, отколкото да застанеш до него и да му подадеш ръка.
Вратата към тази дискусия отвориха Кеворкян и Коритаров, макар и с груб език, но пък кому са нужни дантели и префърцунени жестове в такава ситуация...
Ножът е опрял в кокала, както се казва и веобще не е дървен. Темата отдавна чука, но не я пускаме в дома си. И разберете, че не става дума само за медиите и свободното слово. Става въпрос за свободата въобще.
Ако можехме да застанем зад журналистите, щяхме да застанем и зад металурзите, и зад животновъдите, и зад учителите, и зад медиците... Като сме много по-трудно ще ни бият, заключава Огнян Стефанов. /БЛИЦ