Идеята в София да се издигне паметник, който да олицетворява признателността на българския народ към Царя Освободител Александър II и като цяло към Русия, възниква непосредствено след Освобождението от османско иго през 1878 г.

Историческата обстановка в този период, обаче не позволява да се предприемат такива действия.

След петстотингодишното османско владичество последвалите събития са свързани основно с възстановяване на българската държавност.

Пред новосъздаденото Княжество България стоят важни задачи – формират се държавните институции, организира се свикването на Учредителното събрание (1879) за изработване на основния закон на страната, благоустроява се центърът на столицата, припомня БНР.

Последвалият период се характеризира с усилия за обединение на несправедливо разделената територия на България (на Княжество България и Източна Румелия) по силата на Берлинския договор от 1878 г. След Съединението през 1885 г., българо-руските отношенията се влошават, а по време на управлението на Стефан Стамболов (1854-1895) прекъсват за период от 10 години.

В светлината на тези исторически събития, издигането на такъв паметник не е кореспондирало с търсената еманципация от освободителката.
Едва през втората половина на 90-те години на 19 в. княз Фердинанд поема курс към помирение и сближаване с Петербург, тъй като видимо антируската политика не е донесла позитиви на държавата.

Благодарение на това става възможно да се лансира и да се реализира идеята за построяване на паметник на Царя Освободител Александър II, разказва д-р Михаил Симов от Националния исторически музей, София.

„През 1898 г. Софийското поборническо опълченско дружество предлага да се сформира комитет, носещ името Цар Освободител, който да организира конкурс за построяване на паметник.

За председател е избран общественикът, писател и просветен деец – Стоян Заимов (1853-1932). Идеята получава подкрепа от страна на държавата и княз Фердинанд I, който е избран за почетен председател. Той внася и първата парична вноска от 50 хил. златни лева.

По-късно една голяма сума е гласувана от Народното събрание. Останалите средства се осигуряват от обществени организации и от специално емитирана пощенска марка с лика на император Александър II. През 1900 г. е обявен международен конкурс.

Към авторите има точни изисквания – кои събития да пресъздадат, какви елементи да включат. Участниците са 31, дори един от Турция. Съгласно условията, всеки трябва да подготви макет на проекта си, който е изложен в Княжевския манеж в София.“

Международното жури одобрява идеята на флорентинския скулптор Арналдо Дзоки. Много от останалите проекти превъзхождат неговия по отношение на мащаба и размаха на художествения замисъл, но журито е впечатлено, как един италианец е успял да вникне в духа на събитията, които изобразява с особена динамика.

Освен това паметникът се е вписвал в оформящия се архитектурно-художествен образ на центъра на столицата.

Височината на монумента, издигащ се срещу сградата на Народното събрание, е 12 м. Основната фигура е на император Александър II на кон, който държи в дясната си ръка Манифеста за обявяване на войната.

От северната страна на околовръстния релеф е фигурата на гръцката богинята на победата Нике, следвана от основните действащи лица във война – генерал Гурко, командир на Предния отряд, в чиито състав е и Българското опълчение; генерал Скобелев, командващ Кавказката казашка бригада, взела участие в боевете край Плевен и Шейново; граф Игнатиев – държавник и дипломат.

Зад тях вървят българските опълченци. Сред тях е Димитър Петков (1858-1907) – опълченец, награден с Георгиевски кръст за храброст, народен представител, кмет на София. От южната страна на паметника е представен българският народ, който помага на руската армия - освободителка.

Най-отдолу са разположени три отделни барелефа, изобразяващи битката при Стара Загора (1877 г.), подписването на Сан-Стефанския мирен договор (3 март 1878 г.), откриването на Учредителното събрание в Търново (10 февр. 1879 г.)

„Паметникът повече от век продължава да е основен символ на столицата и преживява смяната на политическите режими – продължава д-р Симов. – По време на социализма неофициално започва да се нарича Паметник на Освободителите, за да бъде включен в концепцията на възхваляване на българо-руската прераснала впоследствие в българо-съветска дружба.

Независимо, че в последно време ставаме свидетели на поругаването на някои паметници, почитта към събитията, свързани с Освобождението и към личността на Александър II надделява. Според мнозина паметникът на Цар Освободител, който през 2013 г. беше изцяло реновиран, продължава да е най-красивият в художествено отношение монумент в София“.