Панайот Панайотов е от онези творци, които не просто присъстват на сцената, а я владеят с аристократично спокойствие и глас, който е неподвластен на времето. Наскоро той отпразнува своя 75-годишен юбилей, но вместо да гледа назад с носталгия, гледа към небето и вечността с усмивка. Той ни разказа за житейския си път, за споделената любов със съпругата му Емилия, за разочарованията от съвремието и за надеждата, че най-доброто предстои - ако не в този, то в следващия живот.
Ведър, искрен и до болка прям, Панчо споделя пред “Над 55” защо истината днес “вади очи”, как изкуственият интелект не успя да го спечели и защо всеки ден започва с благодарност към Господ.
- На 28 март навършихте 75 г. Как отпразнувахте юбилея?
- Не знам защо последните години не ми харесват тези рождени дни. Натъжават ме малко, по разбираеми причини, защото годините набъбват. Не че се оплаквам, чувствам се във форма. Често, когато ме попитат как съм, какво правя, отговарям - по пътя съм. Всеки човек има избран път и върви по него. Е, аз съм си по пътя.
- Напоследък много големи личности починаха, не знам какво се случва.
- Жалко е, но всички ще умрем, няма да останем тук. На всички мястото ни е едно и също - там, където отиват душите ни, след като ни заровят в земята.
Душите ни отиват на небето и продължават, те са безсмъртни
- Да разбирам, че смъртта не ви плаши?
- О, не, в никакъв случай. Не ме плаши, защото душата ми продължава, тя е безсмъртна и има безброй много прераждания. Сега съм в тялото на Панайот Панайотов, в другото прераждане кой знае какво тяло ще избере.
- А страх ли ви е да останете сам?
- Бих искал с моята съпруга Емилия да бъдем колкото можем по-дълго време заедно. Не мога да кажа сега, защото усещането е друго, жена ми е жива и здрава, на 71 г., но предпочитам да си замина преди нея.
- По-лесният вариант е.
- Да, винаги е така, аз съм винаги по лесното.
- Но пък сте честен и прям човек.
- Това не е причина за гордост в днешно време.
- Защо?
- Защото хората не обичат истината, вади им очите. На един простак, ако му кажеш, че е такъв, той може да извади оръжие и да те застреля. За съжаление, в такъв живот живеем и отиваме на по-зле.
- А вие приемате ли критика?
- Приемам всякаква критика, защото твоето мнение е много важно. Ти може да кажеш различни неща, но аз ще те изслушам и ще кажа - добре, това е твоето мнение. Ти имаш право на мнение и никой не може да ти го вземе. Но българинът е специално животно и не търпи други мнения, и диалог няма.
Постепенно се отчуждих някак в тази вакханалия, да коментираш с българите някаква тема
Нямат култура на диалога. На мен това не ми понася. Но сцената ме спасява, защото там съм си сам и никой не може да ме надвика. Сцената е голяма привилегия и благодаря на Господ, че ме е дарил с, да кажем, талант, но още не е доказано, защото се усъвършенствам непрекъснато и не съм достигнал това, което на мен ми се иска. Продължавам да се развивам, работя върху гласа си и има още много неща, които да добавя. Но едно нещо съм си изяснил, за следващото прераждане ще бъда съвсем готов, топ, и ще мога да се разгърна и да пея на световни сцени, това, което ми е мечтата. Винаги ми е била.
- Тоест вие сега работите за след това?
- Да, усъвършенствам се, за следващия живот ще бъда топ, съвсем топ, 100%.
- На 8 април направихте 42 г. брак с вашата съпруга. Отпразнувахте ли го и как?
- О, да, това го отпразнувахме по-яко, отколкото рождения ми ден. Потънахме в спомени, от къде започнахме, къде се срещнахме. Преди 43 г. се запознахме, 1 година живяхме на квартира и след това се нанесохме в апартамент и се оженихме. Сега си имаме и къща, и апартамент, и голяма вила, където искаме, там отиваме.
- Успявате ли да поддържате емоцията?
- Тя е като огъня, трябва да се подклажда, непрекъснато да се слагат дръвца, за да гори огънят, иначе ще загасне. Взимам инициативата и действам, любовта не е умряла.
- Но въпреки това нямате деца.
- Нямаме. Но бързам да съобщя на драгия читател на в. “Над 55” (любимият ми вестник) новината, че не всички хора имат деца. Защото така е решил създателят.
- Навремето имало ли е ревност от страна на жена ви по повод ваши почитателки?
- Как да няма, във всяко нормално семейство има къси съединения. Имало е такива случаи у нас, карали сме се. Тя ме е ревнувала, с основание, но ако не ме лъже паметта, не беше много скоро. Сега се отдавам повече на духовното.
- А как празнувахте Великден, въобще вашето семейство сте от празник в празник?
- Разпети петък и дълга събота по традиция на пост. Уважение към религията, не към вярата. В неделя вече хапнахме агне. Една традиция, която всъщност ти дава самочувствие, че си българин, защото България е пълна с традиции. Като се върне човек назад... няма да ти казвам, че ми липсват годините преди тази тъпа демокрация
Тогава се чувствах много, много по-добре. Всичко, което съм направил, е станало в онези години, а не сега.
- Прави ми впечатление, че вашето поколение сякаш се завръща в залите.
- Позволи ми да не се съглася. Мисля, че чалгата неудържимо, стремглаво лети напред и всичко помита около себе си. Но за това чалгата няма никаква вина, всичко идва от хората. Те просто живеят чалгата, като начин на живот, просташки. Самата музика, тя е “мангал мажор” (музикантски лаф). Не са виновни тези, които я изпълняват, а е виновна публиката.
- Артистът дава това, което публиката търси.
- Разбира се, от там идва и заплащането. Търсенето определя заплащането в нашия занаят. Колкото повече е търсен един изпълнител, толкова повече му набъбва хонорарът. Тук каквото става, никъде по света го няма.
- Да ви върна към участието ви в “Като две капки вода” през 2024 г. Какво беше за вас това преживяване?
- Там, където съм ял хляб, не мога да хвърлям мръсотия, нямам никакво морално право, а аз държа на морала. Хората ме поканиха най-учтиво, но единственото, което ме притесняваше, беше, че всички ме наричаха г-н Панайотов. Добре, разбирам годините, бях най-възрастният от всички, но се чувствах равен с всички и непрекъснато им повтарях да ме наричат Панчо. Особено Геро дълго време не можа да се пречупи. Виж, при Рачков нямаше такъв проблем, с Митко сме и земляци, той е от Бургас, аз съм от Айтос.
Гледаха ме малко със страхопочитание и журито, и другите участници, с които сме равни, така, по протокол. Исках всички да сме равни, да се смеем, да си правим забележки, да се критикуваме, но имаше една дистанция. На други хора може би ще им подейства добре на егото, но на мен не ми хареса и така си остана до края на предаването. Единствено съм доволен, че успях да попея малко. Не ми достига сцена, а имам репертоар на английски език, класически евъргрийни, а няма къде да ги пее човек. Публиката им обръща гръб, тук-там пея Том Джоунс, но накрая викат пак “я изпей Охридското езеро”. И така върви животът.
В “Капките” трябваше да се имитира и аз бях като разкрачен, хем да бъда имитатор, което не е лесна работа, хем да си изпея примерно Стиви Уондър, както аз обичам. Продуцентите ме усетиха и ми казаха “тук не е “Гласът на България”, тук трябва да се имитира”, и не бяха много доволни.
- Отпуснаха ви държавна награда за заслуги...
- Всеки месец ми изплащат 250 евро, вече доста години, и така ще продължава, докато я тъпча тази земя. Това все пак е един жест, държавата те е оценила, че имаш заслуги към нея, колкото и на някои да не им харесва.
- Постоянно сте ведър, усмихнат, как поддържате това?
- Аз съм богат човек, но не с пари, имам интелектуална собственост. Тя не може да се оцени, а е дар от Господа. Парите, казва Джойс Майер, нямат това свойство да правят човека щастлив. За мен Том Джоунс и Джойс Майер са духовни лица. Наясно съм, че Бог решава всички наши неща, той е първоизточникът. Затова намирам време всеки ден да му кажа “благодаря ти, Господи”
Може би това е разликата между мен и някои други.
- А как минава ежедневието на Панайот Панайотов?
- Винаги различно, но сега в този период закусвам фитнес закуска, след това отивам да изпия едно кафе в близката бензиностанция. После се разхождам малко, купя си вестник и като стане към 14 ч., отивам в едно читалище във Връбница, където имам офис, който ми е предоставен безвъзмездно за ползване. Имам си апаратура, микрофон и си правя тренировки около 40 мин.
- Освен с микрофона, тренировка за тялото правите ли?
- Бягането го поизоставих по разбираеми причини, но засилих ходенето. Колата използвам само когато трябва да идем до вилата, по центъра, но там избягвам с колата. А вечер гледам някой футболен мач, много обичам. Гледам и българското, и испанското първенство. Ако имам някъде участие, концерт, тръгвам с колата, пея, преспивам, прибирам се, разтоварвам си апаратурата и така.
- Съпругата ви идва ли с вас, или си има нейни си ангажименти?
- Не ходи с мен по улиците, има си свои занимания. Обожава цветята, има си градина тук в къщата в София, а на вилата да не ти говоря каква цветна градина има...
- Казахте, че всичко сте направили преди демокрацията. Какво най-много ви липсва от онова време?
- Свободата. Сега цензурата е много по-голяма, особено за хората на изкуството и науката. Самите учебници за учениците са изпилени, това е цензура, децата учат глупости, израстват неграмотни.
- Имаше избори, гласувахте ли?
- Гласувах, за един новопоявил се стар нов политик, когото много уважавам. Румен Радев беше и си остава единственият нормален човек политик.
- Може би той най-много носи духа от онова време.
- Може, аз лично го познавам и имам доста впечатления от него. Съпругата ми също споделя това мнение. Единственият нормален човек. Това нищо не гарантира, какво ще бъде бъдещето на България, но все пак трябва да се опита.
- А може би вече не всичко зависи и от хората, какво ще кажете за изкуствения интелект?
- Ами, загубена кауза, мисля, че модата му отмина.
- Дали? А вие използвате ли го?
- Много не мога да боравя с него, имам chatGPT в лаптопа си, използвам го за някой съвет, но много, много вече не ме тегли. Направих видеото на песента “Ти живееш в мен” с изкуствен интелект. Разбира се, специалист го направи, но като го пуснах във фейсбук, и имаше по-малко гледания от другите ми клипове. Не знам, може да е по някаква случайност, но едва ли.
- Планирате ли някакви нови проекти?
- На този етап съм на повикване, общо взето, изчаквам обажданията по телефона. Имам репертоар достатъчно, хората ме познават. Така живея, очаквам обаче да се случи нещо.
Съдбата не може да ме забрави, в никакъв случай не мога да потъна в забвение.
- Както днес го казват - “манифестирах” си го, т.е. пожелах си го и ми се случи.
- Да, това влиза в моите молитви понякога, за най-елементарни неща, битови. Този принцип много го уважавам, той работи, но има една малка подробност - трябва да бъде от сърце и да бъде отправена към космоса.
- А феновете ви от вашето поколение ли са основно?
- От доста време насам са по-възрастни, има и млади, но не прекалено много.
- Какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Благоденствие и просперитет на цяла България желая.
Цветелина ТОТЕВА
