Така е - разни хора, разни идеали, а идеалът на Патрик Смитьойс е да работи за това българите да заживеят един нормален и достоен живот, за какъвто в страната ни има всички условия.
Патрик е холандец, роден е в заможно семейство и самият той не е бедняк. Дошъл тук преди МОЛ-овете, във времето, когато за кофичка кисело мляко опашките се проточваха в пет сутринта,  а борческите групировки безпардонно измъкваха от колите собствениците им и без обяснение конфискуваха возилото им. Тогава той си направил тук шивашка фабрика, научил български, после я продал, пак се върнал, срещнал любовта, родили му се две деца и вече повече от двадесет години е приел България за своето място, въпреки че формално не е неин гражданин. Както и децата му не са поданици на кралицата. 

През февруари 2014 година с холандеца нещо се е случило. Какво точно, той не казва. Обяснява само, че тогава разбрал защо е в България и защо ще остане тук. Някакъв проблясък е.

- Г-н  Смитьойс, интересът към вас тези дни е огромен. Как си го обяснявате?
- Не зная, но действително след участието ми в „Шоуто на Слави“ получавам всеки ден около двеста имейла и съобщения. Благодарих на всички във фейсбук. Страх ме е да отварям  пощата. Препълнена е.

- Какво ви пишат?
- Че се възхищават на работата ми за България. Питат как да ми помогнат. Но и много съобщения имат политическо послание… Това сигурно няма да го публикуваш: Да учредя политическа партия. Аз съм бил човекът. Така казват. Най-после дойде един, който да оправи нещата…

- Според мен това е несериозно. Прекалено. Пак се търси някакъв месия. Вие как гледате на тези приказки?
- Мен ме вълнува това, което става в България. Това е ясно. Всичките филми, които съм направил, публичните ми изяви, сайтът ми „Свободни”, това не е някакъв театър. Въпросът е, че съвсем конкретно бих могъл да помогна само ако намеря съвестни, истински хора, които знаят как да станат нещата. Това е и целта на сайта. Да открием хората във всяка област, важна за България, които знаят как да дръпнем каруцата от калта. Разбира се, не е достойно един чужденец да стане министър-председател. Нямам такива мераци. Все пак аз съм холандец, нямам български паспорт, така че и селски кмет не мога да стана. Но искам и мога да допринеса за подобряването на много неща. Ние икономически тигър никога няма да станем, но трябва да се откриват новите ценности и да наблегнем на това, което имаме и можем. В интерес на истината отдавна установих, че ги има хората. Експерти във всяка за България важна сфера. И ако един ден те осъзнават, че реално само те могат да променят България за добро, веднъж и за винаги, ще им помогна с каквото мога.

- Кое е това според вас, на което трябва да се даде ход веднага?
- Аз самият имам много идеи, но разбираш, че не съм експерт по всичко. Затова обикалям България и говоря с най-различни хора. Именно да разбирам какво трябва да направим, ако един ден в Народното събрание има поне 121 народни представители с благородни намерения. Най-важното е България да преоткрива себе си. Да открием какво ни е новото място в Европа и с какво можем да сме полезни – или по-скоро с какво можем да сме пред всички останали. България има страхотен потенциал. Виждам го всеки ден. Примерно в земеделието. Никъде няма такава уникалната комбинация от плодородна почва, слънце и вода. Можем да храним половин Европа. България e номер 1 с наличие на лечебни билки. Сега ги изнасяме като слама и някоя фабрика в Австрия прави от нея хапчета и ги продава за много пари. Това можем и ние, нали? Абсурд е да изнасяме горите ни като дърва за огрев и добива от българската мини, включително и златото, на безценица.
Почти нито един сектор в България не работи като хората. Имаме безумен туризъм. Все едно само тези, които са без пари, идват от цяла Европа да почиват у нас. Трябва друг вид туристи. Има ги. И ние имаме толкова много да им предложим. Но някак си не успяваме да се намерим. Но има хора, които знаят как.

Леката индустрия в България работи чисто ишлеме. Нищо не се е променило през последните 30 години. Преди  шиeхме сака и панталони за Германия, сега сглобяваме фризери, елтабла за някоя друга шведска фирма и шием тапицерията за BMW… Няма никакъв акъл, никакъв know-how от нашата страна. Ние гоним един модел, в който ставаме по-евтино фотокопие на Германия или Холандия. Не става така. По този начин никога няма да има независима, просперираща промишленост в България.

Браншовите организации не работят. Друга трагедия. Приемаме текстилната промишленост като пример. Понеже аз съм оттам. Български производител на пуловери примерно първо купува машините си (една машина е 250.000 лв.) на 20% по-висока цена, отколкото всички останали държави. Второ: лихвите при нас са двойно по-високи, отколкото в страните, които са ни конкурент. Трето: понеже няма кой да гарантира за българския производител, трябва да плати за преждите и другите суровини в аванс, при положение че колегите в други държави имат 90 дена отсрочено плащане. Само защото браншовата организация не работи и производителите в България не могат да се представят като един силен съюз и да получи преференциални условия… Кажи ми как текстилният бизнес в България ще оцелее?  И разбираш, че картината за другите браншове е абсолютно една и съща.

И така. Мога още 100 примера да ти дам. Но всичко започва със съдебни реформи и борба срещу корупцията и кражбите. Организираната престъпност управлява България безнаказано. Милиарди изчезват всяка година… С тях щяхме да инвестираме в здравеопазването и образованието примерно. Да обучаваме страхотни IT специалисти. Да не стане така, че и тази надежда, голямата IT надежда, да гръмне, защото излиза, че вече няма кадри. Или пък да инвестираме в авиацията. Да има поне един самолет, който може да лети по-далече от Лондон. Да свържем България физически със Силиконовата долина. Бизнес не става през Skype. Всичко е лично в този живот. Когато хората не могат да се гледат един друг в очите, нищо няма да предприемат заедно.



- Твърдите, че всичко у нас е като през деветдесетте години на миналия век. Нищо не се е променило.  Трудно ми е да се  съглася. Вече сме член на ЕС. Далеч по-различно е?
- Стандартът на живот на хората от селата и малките градчета е същият, даже по-зле. Държавният модел е такъв, че по-успешно може да попречи нещата да се случват, отколкото през деветдесетте години. Сега няма да ти изпратят мутрите, както беше тогава, сега с усмивка ще те пратят в шеста глуха. Чиновниците ще те въртят, докато се умориш и откажеш. Те владеят цялата система. Виж, в крайна сметка има само един барометър за нивото на благоденствието на един народ. Докато много повече хора избягат, отколкото се връщат в България, има нещо, което не е наред.

- Споменахте, че ви призовават да създадете партия. Ще го направите  ли?
- Засега няма да тръгна в тази посока. Наблюдавах партията „Да България“ - интересна формация, която привлече доста интелигентни хора. Не мога да кажа дали намеренията им са били благородни, не зная, но все пак беше нещо ново. Грешката им обаче беше, че те се съсредоточиха върху една единствена цел - реформата на съдебната система. И след като три месеца ги слушах, аз самият не успях да разбера точно каква е тази промяна, която искат да извършат. Според мен политиците трябва да имат визия за двадесет неща, важни за държавата, и кратко и ясно да опишат какъв е пътят за тяхното реализиране. Страната ви не се нуждае от суперграндиозни планове и цели. Българинът знае две и двеста. Нека не гоним някакво свръхбогатство, а да се съобразим с реалните възможности. Без това съм убеден, че щастието не е в многото пари. По-умните на този свят вече са го разбрали...

- Ще ви посоча трима герои от литературата и митологията: Дон Кихот, Сизиф и Диоген. С кого бихте се оприличили?
- С Дон Кихот, защото се боря с вятърни мелници. Сизиф не съм, не търкалям камъка напразно. На Диоген приличам, защото и аз търся хора, които да са с чисти мисли.

- Къде ги търсите? И как ги познавате, че са ваши съмишленици?
- Това е дълъг процес. Срещам се с много хора и на тези, от които се впечатлявам най-много и за които съм сигурен, че каузата им е чиста, правя интервю на svobodni.bg с идеята повече хора да разберат за тях. Това са хора от сферата на образованието, здравеопазването, селското стопанство, туризма, бизнеса и други области, важни за България. Водим разговори, интересувам се как работят, какво постигат. Питам много. На това понякога  се гледа с лошо око. Хората са мнителни.  Аз искам да знам как се раждат идеите на този човек, защо е успял, защо още не се е отказал. И се оказва, че всичките тези хора в началото са мислили много нашироко, имали са големи планове, натрупали са опит, но с времето са били тотално смачкани. Вече не смеят да мечтаят. Това е много тъжно. Но като поговорим, често куражът им се връща.
 
- Има ли случаи някой да откаже да разговаря с вас?
- Не точно да откаже, но по-едрите понякога се дърпат. Не харесват компанията. Казват: Ти с този ли ме слагаш заедно? Опитвам се да им обясня, че всички сме еднакво важни, но понякога егото е твърде голямо.

- Каква бе вашата роля в референдума в Трън?  Повлияхте ли на решението на хората там да не се добива злато?
- Ако не бях аз, решението щеше да бъде същото - да няма златодобив, но резултатът нямаше да бъде така впечатляващ. Направих филм по темата. Ще го намерите в интернет, между другото. Силен е. Хората от инициативния комитет в Трън го свалиха на лаптоп и после ходиха от къща на къща да го показват на хората, които нямат така свободен достъп до интернет. Аз съм бил там преди това, докато заснемах материала. Изслушвах хората, за да разбера болката им. Исках филмът ми да е достоверен, да го видят и те да решат за собственото си бъдеще. Не исках да съм в ролята на чужденеца, който идва, да дава акъл. Това е обидно.  

- Познавате  ли някой от водещите български политици?
- Не и нямам желание.

- По един въпрос и вие, и правителството сте на едно мнение. Че българите, които живеят в чужбина, трябва да се върнат. Как да стане това? Кой ще ги върне?
- Разумът няма, но емоцията ще ги върне. Тя е по-силна. На нас ни се ще да дойдат младите, но това ще стане по-нататък. Има обаче един уникален контингент хора, избягали в зората на демокрацията. Те вече работят двадесет години в чужбина. На възраст са около петдесет и повече. На Запад се знае, че човек на 60 години не е амортизиран има още потенциал и енергия. Това не е възраст, в която трябва да седнеш и да плетеш чорапи. Тези хора са финансово независими, имат хубави пенсии и спестявания, много знания и връзки, а тук - къщи и апартаменти. Тях трябва да върнем, защото имаме нужда от тяхното знание и опит. После ще дойдат и младите. 

- Казвате, че сте от състоятелно семейство. Твърде задоволен. В същото време  определяте живота в Холандия като безсмислен. Дори ад. Как ще го обясните?
- В Холандия хората живеят много добре. Имат всичко. Никакви проблеми. Но не е тайна, че това ограничава. Кара те да не мислиш, осигурява се един сравнителен комфорт и не се извършват никаква промени. От много малък разбрах, че сме идеалните кукли на конци за голямата индустрия, за големите сили. Щом един човек е доволен, ял, спал, нищо няма да иска да промени. 

- А трябва ли? Нали всичко им е наред?
- Вижте какво става. Скоро бях в Париж. Всяка втора автобусна спирка там е станала вила на някой бежанец или един французин, който е паднал между кея и кораба, както се казва на холандски. Страшна мизерия. Моделът на Запада не е устойчив. Това се видя. Но всички там спят, защото им е комфортно в силиконовия мехур, в който живеят. Убеден съм, че новият модел на обществото ще се роди тук на Изток, в България, а не в Холандия или Скандинавия.

- Холандия също се напълни с бежанци. Тя ги приема. Не е ли това вече опасно?
- Във всяко едно общество идва момент, когато водата започва да кипи и хората са толерантни до някаква степен. Когато ответната страна стане заплаха за обществото, то се обръща. И това е на дневен ред в Западна Европа. Но дискусията е много трудна. Векове наред на тези хорица западняците са им взели всички суровини и са използвали самите тях като роби. Сега вятърът се обръща. Ще видим какво ще стане. 

- Каква щеше да е каузата ти и в родината ти?
- Такава хипотеза няма, защото каквото и да беше станало, щях да избягам. 

- В Холандия имате майка, баща, три сестри. Какво мислят те за вас?
- Те не ме разбират, защото се чувстват добре в система. На тях им е супер. Заможни са, наред им е всичко, не вярват в нищо, само в материалното и сегашното: да имаш къща и кола, децата ти да са здрави и да имаш резервация за море. Те са убедени, че в деня, в който умрат, просто някой ще им загаси лампата. Те не вярват, че сме част от нещо по-голямо и по-важно от това, което виждаме около нас. Но това е дълга тема. Тема за друг път.

- Не успяха ли и вас да вкарат в пътя? Да започнете да мислите като тях?
- Не. Разбраха, че не могат. А пък и в България взе да им харесва. Виждат, че започваме да се доближаваме до Европата, която те познават. Има хубави магазини и ресторанти. „Витошка” започва вече да прилича на „Лас Рамблас” в Барселона…  Но те моята философия не я разбират и никога няма да я разберат.

- Казвате, че българите и холандците мислят  различно. На чия страна е предимството?
- Това, което  ми харесва при българите, е, че тук е прието родът да остава на едно място. Не знам дали това е идеалният модел, но всичките селски къщи са големи, на по четири етажа, защото семействата трябва да живеят заедно. Хората си помагат, грижат се един за друг. Има и абсурди де, във връзка с тази загриженост. Ако не оставиш на всяко от децата си по един апартамент, си се провалил. 
Хубавото в холандците е това, че обикновено имат най-лесното решение за най-сложния проблем. Тук е обратното. Най-сложното решение за най-малкия проблем.

- Какво от Холандия трябва да внесем тук?  
- В моята родина хората се раждат с равни шансове. Там няма да видиш директор, може да има и 20 000 души персонал, който да пренебрегне дори чистачката. Влиза, поздравява поравно всички - от портиера до заместник-директора. Всички в една фирма са напълно равни. Аз кой знае каква слабост към Холандия нямам, нито суперспомени, но това, че всички сме равни и се раждаме равни и свободни, е забележително. 
Чувството, че си свободен е най-важното за човека.  Така ни възпитават от деца. Това ще стане и при вас, но след сто години. Талантът не се ражда от парите на семейството. Талант може да има навсякъде и трябва да му се дадат възможности да се развива. И това не е демагогия, не са приказки, а е истина. Знаейки, че сме в страната на русофили и русофоби, да приключим интервюто с една приказка за Америка… Американците имат едно уникално качество. Когато там има човек с талант, ще намерят пари – няма значение колко и откъде – но ще му дадат възможност да успее. Не трябва да гледаме произхода, а таланта на човека и да го подкрепяме да се реализира. 

Последното хоби на чужденеца

Сега повечето време Патрик прекарва в резервата  „Шаварите“. Как и защо е попаднал там е доста любопитна история. 

Теренът е купен през 2006 година от петима холандски приятели. Те платили по 1 000 000 евро с намерението да направят върху тези 600 декара ваканционен комплекс с канали, яхти, пристанища и вили. Но ги прецакали с разрешителните и щом разбрали, че идеята им отива към гибел, потърсили Патрик да ги консултира. При всяко ходене на мястото обаче той започвал да вижда там нови птици, растения и чудна природа и напълно осъзнал, че каквото й строителство да се извърши там, то ще бъде престъпление. Това място е инкубаторът на язовир „Искър”. На това място идвала рибата от язовир „Искър“ да си хвърля хайвера.  

„Съдружниците видяха, че нищо няма да стане - разказва Патрик, - видяха и колко аз харесвам мястото. Двама от тях ми продадоха дяловете си на сравнително ниски цени. Трима останаха, за да видят какво ще се случи. Преди две години се появи в офиса ми скъпо облечена жена. Каза ми, че представлява много заможен българин, който ще ми даде половин милион евро за цялото място. Разбрах играта каква е и помолих я да напусне.

Сега резерватът дава подслон на деца, които идват тук, играят си, гледат животни. Това е моето хоби. Готов съм да подарявам с удоволствие на държавата моите дялове от терена, но само ако тя продължи да го поддържа и да го развие като резерват и остави децата да си играят. За съжаление съм сигурен, че това няма да стане.” 

Интервю на Исак ГОЗЕС