Павел Поппандов: Идват младите, но никой не може да “отсвири” старите кучета

Павел Поппандов - емблематичната и предизвикателна фигура в българския театър и кино, макар и на 18 септември да отпразнува 73 г., но, разбира се, още излъчва младежки чар и присъствие на сцената и в живота. Любимец на България - няма как човек да не се усмихне, когато го види в роля.

“Хората, които са около теб, са опорните точки да вървиш напред. 

Най-важните ми уроци, в живота и киното, са от моя професор Дановски и Георги Калоянчев. “Всичко, което правиш, трябва да е подплатено с житейска истина”. Така, когато зрителят гледа, ще открие нещо от себе си”, убеден е Поппандов.

Павката започва работната си кариера като шофьор на такси, докато не кандидатства във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1975 г. След като се дипломира, започва невероятният му възход - снима се в над 60 филма, сред които “Оркестър без име”, “13-ата годеница на принца”, “Васко да Гама от село Рупча”, “Вчера”, “Пантуди”, “Лавина”, “Адио, Рио”, “Куче в чекмедже”, “Двойникът”, “Самодивско хоро”... 

През 80-те години на миналия век заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев създават култовото тв предаване “Клуб НЛО”. Няколко години по-късно Поппандов напуска шоуто, защото разбира, че то е изчерпано. 

Щур, яростен и вечно нахъсан като гладиатор, приятелите му го познават - Павката рядко разголва душата си, но големият мъж вярва, че винаги ще има истински слънчеви момчета
 
Е, дано да са като в пиесата “Слънчеви момчета”, която е играна над 900 пъти. Разбира се, че има разлика, и то огромна! 

Павел Поппандов е от актьорите, които трудно се убеждават в правотата на колегите си актьори и режисьори, но убеди ли се веднъж, това се връща стократно като качество на сцената и всичко, което прави на нея или пред камерата, достига по убедителен начин до зрителя. Актьорът респектира околните с достойнство, собствено мнение и подплатено самочувствие.

Твърди, че е труден за общуване. Не комуникира с всеки и път до него могат да намерят само тези, които той сметне, че са достойни. Самият той никога не си позволява да бъде двуличен. Не се мисли за велик и се приема като човек, който, като всеки друг, има своите кусури.

Павел Попандов: Единствено аз напуснах с гръм и трясък Сатирата заради Милото!

Според актьора умението да прощаваш е едно от най-добрите човешки качества. За себе си обаче твърди, че не умее да го прави лесно. 

На няколко човека е успял да прости, но оставайки с едно наум за тях За други хора пък времето е доказало, че са му истински приятели.

Самият той казва всичко, което мисли. Самокритичен е към себе си, но търпи на критика от околните. Един от най-близките приятели, които Павел Поппандов чувства като брат, е поетът и драматург Недялко Йорданов. На него той има безотказно и пълно доверие.

Двамата са доказали приятелството си един на друг по време на трудните моменти от живота на всеки един от двамата.

Актьорът споделя, че никога не е изневерявал на жена си, тъй като изневярата според него е гнусна и освен това нито една жена не може да се сравни с неговата съпруга - Адриана. В нея той открива голяма част от добрите качества на собствената му майка.

Павката вярва в прераждането. Интересува се от темата и чете много книги по нея. Смята, че основната цел на преражданията е стремежът към доброта и познание и ако не поправиш грешките си от предишния си живот, ще последват тежки наказания в следващия.



За актьора парите никога не са били от значение. Заради това, според него, той никога не е страдал от материални лишения. Най-важното за него е винаги да вървиш с високо вдигната глава и ако някой твой близък “залитне”, ти да му помогнеш да се изправи и да продължи напред.

Поппандов е известен като кибритлия, такъв го помним и от ролите, снимани по времето на “скопения” соц. Но той има простичко обяснение за този си имидж. 

Винаги казвам това, което мисля. Без да мисля за последствията 

А последствия, естествено, винаги има, но рано или късно като че ли има някакво възмездие за всичките несправедливости. Признавам, че съм под постоянно напрежение заради действителността, която ме заобикаля. Мъча се по някакъв начин да оцелея, защото, както има една приказка: палиш и заминаваш. Или продължаваш ей така да креташ. Има хора покрай мен, а аз трябва да съм във форма, за да мога да им помагам. И всичко това ме държи в кондиция.

Но има един момент, в който актьорът трябва да прецени докога може 

И на тази база, докато все още е в съзнание, той трябва да си отговори на този въпрос и да тегли чертата. Или да слезе от коня... Всеки си носи собствения кръст. Или както се казваше едно време - собствения качествен щемпел. И в крайна сметка идват младите, никой не може да “отсвири” старите кучета, просто това не може да стане. 

Има приемственост. Ако някой мисли, че е отсвирил някого, той се е отсвирил сам! Това нещо не може да се случи. Това е велика глупост - все едно аз да си мисля, че ще “отбия” Калоянчев, Парцалев, Григор Вачков, Гец, Черкелов, Асен Миланов... От тях можеше само да се учиш и учиш. С Мария Статулова бяхме в един клас, бягали сме от лекции във ВИТИЗ, само и само да отидем на стълбите на Сатирата и да гледаме “Ревизор” и “Женитба” от Гогол. Кога ще ми мине през акъла, че аз съм по-велик от този или онзи!?... 

Властта зарадва Павел Попандов и други известни творци с по 700 лева месечно и пожизнено

Има едно нещо, което винаги ме е държало и ми е правило впечатление - шотландският математик - физик Нетър казва: 

Човек е като проста дроб. Знаменателят е това, което той мисли за себе си, числителят - което мислят другите за него

Всички седим и се мъчим на мястото си, защото си обичаме работата. Това е най-великото нещо, което ме впечатлява! В моята професия, ако за миг се самозабравиш и си помислиш, че си се доближил до Бог, значи с теб е свършено! 

Има няколко неща, които убиват артиста - едното е така наречената болест “артистизъм”, другото е алкохолът, а третото е да бъдеш така нареченият “юнак”. Това са нещата, които може да утрепят един човек на изкуството.

“Значи съм живял” озаглави своята книга Павел Поппандов, която е на книжния пазар от няколко месеца.

“Основното, което съм спестил, са имената на недостойни хора, и то заради техните близки. В моята книга има голяма доза тъга, много от моите приятели и хора, които са направили много за мен, хора, от които съм се учил, които са ми помагали, вече ги няма. И това е естественият ход на живота, но по-лошото е, че има хора, направили много за българската култура, които са забравени. Това е тъжно!

Подготви Паулина БОЯНОВА