Павел Попандов: Единствено аз напуснах с гръм и трясък Сатирата заради Милото!

<br /> Роден е на 18 септември 1946 г. в София. Работи като шофьор на такси, докато не кандидатства във ВИТИЗ &bdquo;Кръстьо Сарафов&rdquo; през 1975 г. След като се дипломира, започва невероятният му възход &ndash; снима се в над 60 филма, сред които &bdquo;Оркестър без име&rdquo;, &bdquo;13-ата годеница на принца&rdquo;, &bdquo;Васко да Гама от село Рупча&rdquo;, &bdquo;Вчера&rdquo;, &bdquo;Пантуди&rdquo;, &bdquo;Лавина&rdquo;, &bdquo;Адио, Рио&rdquo;, &bdquo;Куче в чекмедже&rdquo;, &bdquo;Двойникът&rdquo;, &bdquo;Самодивско хоро&rdquo;, &bdquo;Нона&rdquo;... Работи в ДТ в Перник, СИФ &bdquo;Бояна&rdquo;, театър &bdquo;Възраждане&rdquo;, Държавния сатиричен театър &bdquo;Алеко Костантинов&rdquo;. През 80-те години на миналия век заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев създават в БНТ култовото тв предаване &bdquo;Клуб НЛО&rdquo;. Няколко години по-късно Попандов обаче напуска шоуто, защото разбира, че то е изчерпано. Следващият &bdquo;самопредизвикан&rdquo; срив в творческото му битие е раздялата му със Сатирата, когато административен директор й става Калин Сърменов-Милото, а дясната му ръка &bdquo;поддържа&rdquo; Васил Банов. &bdquo;Милото реши да намали заплатите на Филип Трифонов, Мария Статулова, Пламен Сираков, Янина Кашева и на моя милост, като ги оряза наполовина. С мотив, че незаслужено получаваме възнагражденията си, че моето място вече не е тук. Странни критерии! Всички останахме разочаровани, но само аз напуснах с гръм и трясък&rdquo;, казва още Попандов. Въпреки професионалните катаклизми той се взема в ръце - няма какво да губи. Включва се в екипа на режисьора Андрей Калудов, в пиесата на Нийл Саймън &bdquo;Слънчеви момчета&rdquo;, обикаля страната и се радва, че зрителите не са го забравили. Какъвто е на сцената, такъв е и в живота &ndash; правдоподобен, без фалш и пресиленост. <br /> <br /> <em>Щур, яростен и вечно нахъсан като гладиатор. Като такъв го видя и човекът на &bdquo;ШОУ&rdquo;, пред когото Павката разголи душата си:</em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Играеш в комедията &bdquo;Слънчеви момчета&rdquo;. Според теб останаха ли подобни момчета в обрулената ни родина, или те отдавна се преселиха на Запад? Или пък минаха под опеката на дебеловрати бизнесмени с &bdquo;бели якички&rdquo;...?</strong><br /> - Естествено е, че има такива. Тази пиеса е висш пилотаж, говоря като съдържание и като възможност за актьорска изява. Досега сме я играли над 900 пъти, играе се нонстоп. Една пиеса се прави, докато има интерес. Това е много показателно.<br /> <br /> <strong>- Когато минаваш по &bdquo;Витошка&rdquo; или &bdquo;Раковски&rdquo; в столицата и наблюдаваш лицата на хората, какви мисли нахлуват в главата ти? Би ли направил едно сравнение между това, което беше преди 30-40 години, и днес? Когато в края на 70-те пред Унгарския ресторант вечно кесеше като клошар колегата ти Караджата - брат на министър от кабинета на Тато и една от най-колоритните личности по онова време, когото милиционерите не успяха нито да подстрижат, нито да обръснат?</strong><br /> - О-о-о, Караджата, естествено е, че си го спомням! Разбира се, че има разлика, и то огромна! В момента ние сме един пребит и изтощен народ. От всичките тези мошеници, които се изредиха, и които, условно казано, искат всички ние да им се преклоним&hellip;<br /> <br /> <strong>- Имаш една любима мисъл на Петко Рачов Славейков, която често цитираш: &bdquo;Ние не сме народ, а мърша&rdquo;, но възрожденецът произнася великото си прозрение в началото на 19-и век. Днес все още ли мислиш така? </strong><br /> - Мършаво е това, което избираме, то е от мършаво по-мършаво. И това е уникалното за нас. Да не се връщаме към Захари Стоянов, Иван Хаджийски... Ние сме обречен народ, за който няма шансове.<br /> <br /> <strong>- Известен си като &bdquo;кибритлия&rdquo;, поне такъв те помним от филмите ти, снимани по времето на &bdquo;скопения&rdquo; соц. Как потушаваш гнева у себе си?</strong><br /> - Ами като казвам това, което мисля. Без да мисля за последствията. Естествено, след това има последствия, но рано или късно като че ли има някакво възмездие за всичките тия несправедливости. Типичен беше и случаят с моя бивш приятел <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Калин Сърменов, който се появи натресен от Бойко Борисов</strong></span><br /> <br /> Не може ти да даваш интервюта и да казваш, че министърът на културата <em>/Вежди Рашидов &ndash; б.а./ </em>е карикатура, и Вежди да дойде при нас и да се гърчи и да се чуди какво да казва. Същото беше написал и за Стефан Данаилов - че той е &bdquo;въздух под налягане и с хората му нищо не става от тех&rdquo;. И понеже позволяваме да шестват такива, затова сме на това дередже! В нашата професия не е фатално - ще се осакати някой млад човек, ще го откажат от професията, но какво правим в медицината, в здравеопазването?!... Това е геноцид, това е престъпление! Най-много ме дразни, че когато нещата опряха до партийните субсидии, всички партии до една се обединиха!...<br /> <br /> <strong>- Един от надписите на надгробната плоча на Оскар Уайлд, част от епитафията му, гласи: &bdquo;Пия, за да държа тялото и душата си разделени&rdquo;. А как стоят нещата при актьора?</strong><br /> - Аз мога да говоря само за себе си. Далеч съм от тази мисъл на Оскар Уайлд, но това, което мога да кажа за себе си, е, че съм под постоянно напрежение заради действителността, която ме заобикаля. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Мъча се по някакъв начин да оцелея </strong></span><br /> <br /> <em>/притеснително &ndash; б.а./</em>, защото както има една приказка: палиш и заминаваш. Или продължаваш ей така да креташ. Има хора покрай мен, а аз трябва да съм във форма, за да мога да им помагам. Те са по-зле от мен, те са по-възрастни&hellip; И всичко това ме държи в кондиция.<br /> <br /> <strong>- Неотдавна правих интервю с бай Вълчо Камарашев. Впечатли ме една негова мисъл: &bdquo;Актьорът не се пенсионира, той умира на сцената!&rdquo;. Така ли е и според теб?</strong><br /> - Съгласен съм с него, но има един момент, в който актьорът трябва да прецени докога може. И на тази база, докато все още е в съзнание, той трябва да си отговори на този въпрос и да тегли чертата. Или да слезе от коня...<br /> <br /> <strong>- През последните 2-3 години Оная с косата &bdquo;овърша&rdquo; голяма част от театралната гилдия. Едни - преждевременно, други - навреме, въпреки че и времето е нещо относително. Как възприемаш смъртта &ndash; страхуваш ли се от нея, чувстваш ли я като избавление, или ще склопиш очи с мисълта на таланта, че все още не си свършил работата на земята, най-паче на сцената?</strong><br /> - Не, не, не!!! <em>/почти ядосано/</em> Аз съм атеист, имам свои схващания по този въпрос и вярвам силно в прераждането. Това, че си отива физическото тяло, не означава нищо! Духът остава! И след време си обратно тука. В моята професия, ако за миг се самозабравиш и си помислиш, че си се доближил до Бог, значи с теб е свършено! Има няколко неща, които убиват артиста &ndash; едното е така наречената болест &bdquo;артистизъм&rdquo;, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>другото е алкохолът </strong></span><br /> <br /> а третото е да бъдеш така нареченият &bdquo;юнак&rdquo;. Това са нещата, които може да утрепат един човек на изкуството. <br /> <br /> <strong>- Много от старите кримки, твои набори, а и по-възрастни от теб, по някакъв необясним начин държат все още да бъдат забелязвани. Да не цитирам имена. А повечето от тях вече не стават. Псевдопродуценти ги използват на &bdquo;парче&rdquo; за някакви евтини и блудкави реклами, а за 30 секунди ореолът им, натрупван с години, изведнъж се губи. Меркантилност ли, преданост към професията или суета е всичко това? Казвам ти откровено - ако те видя в една реклама, веднага ми падаш в очите!</strong><br /> - Всеки си носи собственият кръст. Или както се казваше едно време &ndash; собствения качествен щемпел. <br /> <br /> <strong>- Ти си актьор с типична, запомняща се визия и вътрешно излъчване. Заедно с Иван Иванов навремето бяхте най-котираните актьори, но днес се появиха нови &bdquo;гладиатори&rdquo; на сцената като Асен Блатечки, Калин Врачански, братята Бахарови, дори и един Башар Рахал, които &bdquo;отсвириха&rdquo; старите муцуни като теб. Както имаше и един филм &bdquo;Няма милост за старите кучета&rdquo;. В Холивуд, доколкото знам, талантите се изсмукват до краен предел, до последния им дъх. А при нас се получава нещо повече от кошмарно &ndash; продуцентите инвестират в нови звезди, а старите &ndash; кучета ги яли. Защо се получава така, толкова ли сте ненужни?</strong><br /> - Никой не може да &bdquo;отсвири&rdquo; старите кучета, просто това не може да стане <em>/раздразнено &ndash; б.а./</em>! Има приемственост. Ако някой мисли, че е отсвирил някого, той се е отсвирил сам! Това нещо не може да се случи. Това е велика глупост &ndash; все едно аз да си мисля, че ще &bdquo;отбия&rdquo; Калоянчев, Парцалев, Григор Вачков, Гец, Черкелов, Асен Миланов... От тях може само да се учиш и учиш. С Мария Статулова бяхме в един клас, бягали сме от лекции във ВИТИЗ, само и само да отидем на стълбите на Сатирата и да гледаме &bdquo;Ревизор&rdquo; и &bdquo;Женитба&rdquo; от Гогол. Кога ще ми мине през акъла, че аз съм по-велик от този или онзи!?&hellip; Аз не съм против таланта на младите момчета.<br /> <br /> <strong>- Кое е най-кошмарното предложение, което си получавал досега от режисьор?</strong><br /> - Досега не съм получавал такива предложения. Ако нещо не ми харесва, отказвам го и край. Да чакам нещо, което някой ти предлага, и аз не го харесвам, пък да се съглася, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>няма да стане! </strong></span><br /> <br /> <strong>- Съпътстват ли те често сакатлъци на сцената, по време на снимки, в живота?</strong><br /> - Не съм чупил нито крак, нито ръка <em>/изпълнява езическия ритуал с чукане по темето &ndash; б.а./</em>. Въпреки че съм си правил някои от каскадите сам, включително и съм ходил в пожарната да се уча как се скача от четвъртия етаж на платнище при пожар. Скачал съм и от камион, по-млад съм бил и съм го правил. Тогава човек е зареден с повече амбиция, не мисли&hellip;<br /> <br /> <strong>- С кои от по-старата актьорска гилдия си изпитвал най-голям кеф да седнете на запотена чашка с ракийка, с вкусна салатка и най-вече &ndash; на приятна приказка? Известен си като сладкодумец?</strong><br /> - Е-е-е, с много хора!&hellip; И с Наум <em>/Шопов/</em>, и с Антон Горчев, с Асен Миланов. Много са&hellip;<br /> <br /> <strong>- Макар и на 68, все още си във форма, един от малкото български актьори със запазена физика. Кога за последно ступа нахал, натрапник, досадник, пияница, човек със свръхего, т.е. нищий духом? </strong><br /> - Нямам спомен, макар и че съм го правил това&hellip; <br /> <br /> <strong>- Мечтата на Павел Попандов? Която ще осъществи докато е жив, или пък ще реализира в задгробния си живот, след прераждането, в които вярва?</strong><br /> - Въх <em>/суперотегчено &ndash; б.а./</em>!!!&hellip; За какви мечти ми говориш, аз съм реалист. Ставам вече на 68 години. За какво да мечтая повече?! Единственото да са живи и здрави близките ми. И нищо друго.<br /> <br /> <strong>- Любимият ти девиз? </strong><br /> - Има едно нещо, което винаги ме е държало и ми е правило впечатление - шотландският математик-физик Нетър казва, че човек е като простата дроб. Знаменателят е това, който той мисли за себе си, числителят - което мислят другите за него... Не ме открехвай и на друга тема &ndash; гениалният Тодор Колев получаваше 250 лв. пенсия. Всички седим и се мъчим на мястото си, защото си обичаме работата. Това е най-великото нещо, което ме впечатлява!<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Георги АНДОНОВ<br /> <br /> </strong><br /> <br />