В историята на родния, а може би и на европейския бокс няма действащ треньор на деветдесет години.
Преживял възходи и огорчения, Димитър Мутафов не слезе от ринга през целия си живот. Дори в най-тежките си мигове той се изправяше. Точно когато съдията преброи до осем.
Епизод първи - тържествен
13 февруари 2026 г. Препълненият физкултурен салон на училище „Св. св. Кирил и Методий“ в с. Бояджик, община Тунджа. Напрегнато очакване. Тържествена музика. Туш. Всички стават на крака, ръкопляскат. Влиза той: малко притеснен, малко смутен и изненадан, че цялата тази пушилка е заради него. Дребен, слаб, стегнат. Като боксьор от категория муха, какъвто в действителност е бил, когато за първи път е сложил ръкавиците. Бил е на шестнадесет. Сега е на деветдесет. И никога не е слизал от ринга. Димитър Мутафов.
Отново туш. Викат го на сцената. И започват - благодарностите на спортистите: направил ги не само шампиони, но и хора; възторзите на обществениците: той е не просто треньор, а гений; оценките на специалистите: Мутафов ли? Той е не само българско, но и европейско явление.
Повече от 70 години на ринга, такова чудо може би няма и в света
На първия ред е млад мъж, съпругата му и малката им дъщеря. Дошъл е от София заради случая. Преди години не го пуснали в дискотеката на родното му Кукорево, защото е ром. Сега той е почетен гражданин на общината, към която е същото това село. Даниел Асенов, няколко пъти европейски шампион. Наричат го Тайсъна. Противниците му знаят защо. Канят го на сцената: „Господин Димитър Мутафов ме „открадна“ от борбата и само след няколко тренировки ме заведе на републиканско първенство. Така започна всичко. Тичах от Кукорево до залата за тренировки в Ямбол, а след това се връщах у дома отново на бегом. Не ми се чакаше автобус. Тренирах като луд. Исках повече. Цял живот ще съм му благодарен за това, което направи за мен“.
Думата е на юбиляря. Личи си, че не е по речите. Благодари. „Спазвайте режим и вие ще доживеете до деветдесет“ - казва. И завършва: „И на ринга, и в живота най-важното е да се изправиш, когато съдията преброи до осем“.
Епизод втори - начален
На 14 години Димитър Мутафов тръгва от родното си село Факия, за да учи в Ямбол. Там вижда боксови ръкавици и се качва на ринга. Много бързо треньорите Бойканов и Ташакманов го включват в мъжкия отбор. Той е пъргав и жилав. Побеждава още в първата си официална среща. Но възможност да се постигне нещо голямо по него време няма. Рядко отборът участва в големи състезания. През деня по десет часа работи в керамичната фабрика, после тренира.
Като студент в София играе за „Академик“. Съзнава, че вече е късно за някаква успешна кариера като състезател. Може би обаче ще успее да възпитава деца. Да ги прави боксьори, мъже.
В Ямбол го назначават за треньор със заплата от осемдесет лева. Това е всичко. Няма зала за тренировки, боксови ръкавици и отбор. Започва от нулата. Правят ринг на открито и тренират. Една женица им вари чай. Щедър човек носи от време на време гюм с боза. Всички са доволни.
Така се оформя нещо като отбор. Тренировките стават все по-сериозни. Тръгват по големи състезания. Побеждават. За отбора „Николай Лъсков“ и ямболска школа започва да се говори все по-високо. Излъчват първите шампиони. Влизат в „А“ група, а няколко момчета - и в националния отбор. Христо Господинов е първият, попаднал сред най-добрите в страната. Стефан Аврамов заминава на европейско първенство в Мадрид. Живко Джурелов става балкански шампион в тежка категория. На спартакиадата ямболци са първи с четири шампиони от висок ранг. Градът е признат за боксов център. Реакцията? Малко ръкопляскания и… толкова.
Епизод трети – върхът
През 1968 г. Мутафов е помощник-треньор на националния отбор на България. През годините това ще се повтаря много пъти. Всички наставници ще искат да работят с него. Но тогава, за Олимпиадата в Сеул, му е възложено да подготвя Ивайло Маринов в категория до 48 килограма. Той беше страхотен. Сутрин само като го бутнат, и скача за тренировка. Реакция на боксьор. По-късно БФБ ще го обяви за най-добрия български боксьор за всички времена.
Месец преди олимпиадата определят състава, който ще пътува за Южна Корея. Мутафов е включен. Радва се. Дават му анцуг, чанта, костюм, всички атрибути, които се полагат на членовете на олимпийската делегация. 5-6 дни преди да отлетят обаче при него идва шефът на милиционерите, които пътуват с делегацията. Гледа сериозно. Имало сигнал, че Ивайло ще бяга, така че той трябва да замине да го пази. „Ти оставаш“ – заключава. „Щом е за бокса, добре!“ - отвръща треньорът. Същото сполетява и друг негов колега.
Така две ченгета стават треньори, а двама треньори горят
В Сеул Маринов тръгва страхотно. Предварително е решено точната сума в долари, която ще получи наставникът, ако възпитаникът му вземе златен медал. Цялото семейство Мутафови гледа срещите по телевизията. Маринов стига до полуфинала. Парите като че ли започват да идват. Накрая на финала българинът побеждава противника си - американец. Златен медал. Край. Парите са дошли.
Споделя с колегата си Петър Лесов радостната вест, но той говори друго: „Май клонът се е счупил, много са се накачили на него“ - казва. Така и става. Наставниците получават по две хиляди лева. Няма ги обещаните долари, няма и „Кореком“.
С Ивайло Маринов е свързан най-големият успех на треньора Димитър Мутафов. После той подготвя Свилен Русинов в тежка категория, който става световен, европейски и трети на олимпиадата в Барселона.
Епизод четвърти - драматичен
На 62 години Мутафов, мъж в силата си, опитен педагог, признат за един от най-добрите треньори в България, е пенсиониран. Шефът на бокса в Ямбол, негов състезател и човек, когото е подготвил за треньор, му съобщава: „Вече си стар, притесняваш младите си колеги, нямаме пари за заплатата ти, така че утре си пенсионер“.
Няма по-кошмарен сън
Но не е сън. На това момче му е помогнал за образованието, осигурил му апартамент, пренебрегвал е себе си, не е взел от държавата и керемидка, за да има за другите, и накрая… Няма ненаказано добро. Обидата е огромна. Но по-мъчителна е перспективата да седне на пейката със старците от махалата. Живот без бокса за него е равносилен на смърт.
Епизод пети - възкресението
Точно два дни са необходими на низвергнатия треньор да се вземе в ръце. Отива там, където е роден бащата на създателя на компютъра Джон Атанасов - село Бояджик. Предлага да направят школа по бокс. В читалището провеждат едно състезание за реклама. Директорът на училището предостави стая. Строят ринг. Мургавите юнаци от горната махала вече не се мотаят безцелно по улиците, а влизат в залата. Така на бял свят идва клуб „Априлец“. Името не е свързано с Априлския пленум на БКП, както някои си помислиха, а с клането, извършено в село Бояджик през турското робство. Загинали са хиляди. Било е през април.
Вече повече от четвърт век „Априлец“ е единственият лицензиран селски клуб в Европа. В него са се родили шампиони, спечелили много медали. Неколкократен първенец е на държавното първенство.
Разбира се, гордостта му е Даниел Асенов. Всички момчетии искат да бъдат като него. Откривателят му Димитър Мутафов си спомня: „В училището на село Кукорево най-напред намерих големия му брат Катин. Той доведе Даниел, беше на 12-13 години. След него в тренировките се включи и третият брат Боян. На Даниел от пръв поглед му личеше, че е боксьор. Преди да съм му показал някои неща, той вече ги правеше. Стана шест пъти европейски шампион. Участва в три олимпиади, едната детска. И другите двама братя влязоха в националния отбор. Постигнаха нелоши успехи. Станаха втори и трети в Европа. Трима братя в националния отбор, при това с добри постижения, няма такъв друг случай в историята на родния бокс“.
Исак ГОЗЕС
