Последно срещнах Атанас Свиленов по любимите му улички около площад „Славейков”. Погледна ме с хубавите си тъжни очи и каза : „Повечето от приятелите вече си отидоха. Няма кого да срещнеш.” Една година измина, откакто и него вече го няма. Навремето той беше еталон за писане на литературна и кинокритика. След Тони Андрейков, който организираше безплатни кинолекции за радост на по-любопитните студенти, Атанас Свиленов бе другият ентусиаст, готов да раздава знания и да разказва за големите в изкуството. Свиленов има своето запазено място в съвременната ни култура със своите 20 книги, рубриката му при Кеворкян, предаванията му за култура „Форум” и „Знаци по пътя” на Националната телевизия, със статиите и анализите си . Бил е главен редактор на вестник „Демокрация”, и на „Литературен форум”, директор на Българската националната филмотека, както и директор на филмотечния архив на БНТ. Член бе на Съюза на писателите.
- Брат ти винаги се обличаше елегантно, движеше се като един Оскар Уайлд по софийските улици. Беше красив.
- Харесваше светли дрехи, той. Всичко му беше подредено. Вкъщи нищо не съм пипал. Всичко е, както си го е оставил. Ето, дрехите си стоят, а него го няма. И на бюрото му всичко е, както е било в последния му ден - миналата година - 3 декември. Ето я книгата, която му подари негова близка Генка Маркова за Пастернак, вестникът от 3 декември си стои , вече съвсем пожълтял, там е и един непрочетен сценарий, който сигурно са му дали за рецензиране...Не мога, не мога да вляза в релси още.

Та ние ходехме все двамата навсякъде. От една година и на кино не съм стъпвал. Той ме е учил да разбирам киното. И нали ми е батко, ще ми каже добродушно: „Ти вече разбираш киното повече от мен”.

Наскоро писателят Петър Величков ме питаше по въпроса за архива на брат ми и евентуално да се издаде книга. Мисля, че за 80 - годишнината би могло да се направи. Засега още нищо не искам да пипам, да се ровя. Не мога още. Наскоро срещнах журналиста и поет Любен Лачански, който също предложи за книга, но вече се бяхме разбрали с Петър Величков.

- Навремето се говореше, че брат ти 8 пъти са го предлагали за член на Съюза на писателите и не са го избирали. Въпреки че той беше достатъчно известен и със сериозно име в професията? 
- Той не можеше да каже на бялото черно или обратно. Пишеше, както е истината. Но и не си слагаше на сърце дали членува или не в СБП . Накрая стана така, че в групата, гласуваща срещу брат ми, предлагали един свой галеник за член на СБП, и поискали договорка с групата, подкрепяща брат ми: ще гласуват за влизане на Свиленов, срещу това, те пък да гласуват за тяхното протеже да влезе. Ето такива договорки се правят и днес по какви ли не кандидатури.
Месеци преди да почине, брат ми сподели с мен, че имал предложение от пловдивско издателство да направи книга за живота си: „Айде бе, напиши си книгата, че ще пукнеш!,”, му беше казала „любезно” собственичката. Още не се знаеше, че е болен . Но след като  разбра за болестта си , Наско вече нямаше желание да пише нищо. Не го интересуваше.


Поредната дестинация от дългия път на Свиленов 

- Навремето той бе интервюирал големи творци като Симеон Радев, Апостол Карамитев, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Вера, Йордан Радичков. Днес те са много ценни като история.
-Това бяха разговори - анкети по 80, по 100 страници. След откъси в „Култура” ги печатаха изцяло в сп. „Съвременник”. Вкъщи той споделяше, колко Ангел Каралийчев е бил обезверен, че не може да пише онова което иска, а каквото му кажат. 

Брат ми беше много горд и с това, че Йордан Радичков се бе изказал, че интервюто на брат ми е най-хубавото, което му е  правено.

- Много му завиждаха на брат ти, че бе успял на един кинофестивал в Москва да вземе  интервю от Ален Делон , той тогава бе в зенита на славата си. Пак там успява да говори и с големия италиански режисьор Лукино Висконти. 
-Беше страхотно амбициозен, когато трябваше да стигне до негови кумири. Там е ползвал приятелството на някои преводачи, за да се доближи до тези личности от световното кино, да разговаря с тях. Пак там, в Москва брат ми успява да хване в хотела по време на закуската и Микеланджело Антониони. Добре, че го пускаха в Москва, докато други отиваха на Запад да се разходят само. Представям си, ако брат ми бе имал шанса да пътува по света, когато бе млад. Затова пък с него много обичахме да пътуваме из България. Къде ли не сме ходили заедно. „Тръгваме ли батко?” и хайде. Последно бяхме на Боерица при хижарката Нушето. Там брат ми се чувстваше много добре. Обичахме да ходим често в Пловдив. Последните години сядахме в арменския ресторант там... Като се отбих наскоро до Пловдив, се обадих на шефа на ресторанта, а той ми каза: „Аз толкова го уважавах Свиленов, че като му почваше предаването, си зарязвах работата, за да го гледам” Последно, двамата с брат ми бяхме във Венеция, когато се появи първият симптом на рака.

- Ти самият си лекар, как се случи, как разбрахте?
- Във Венеция всичко беше прекрасно. Говорехме си затова, как е можело да забраняват хората да идват да видят това чудо. Поради различното мислене, да те обявяват за враг на народа. Да те съдят. И забрана за пътуване на Запад. Като се прибирахме обратно от Венецият се появи първият симптом - отток на крака, само единият му крак се поду. Отначало помислихме, че е от дългото пътуване с рейса. Като се прибрахме, веднага тръгнахме по съдови хирурзи, не успяха да сложат диагноза, оттам в Трета градска предположиха, че нещо притиска кръвоносен съд и така се стигна до лошата диагноза. Операцията беше тежка, много кръв му преляха. Оперираха простата. Туморът се беше вече разраснал и към лимфните възли. А никакви симптоми не е имал преди това. Тих рак както му казват. Една година правихме всичко според лечението и химиотерапия. Накрая вече не искаше с никого да се среща, нито имаше сили да вижда когото и да било. Също като Венчето Коканова. И тя накрая никого не приемаше, така отмаляват, че не им е до хора.



-Невена Коканова ли беше сред големите приятели на брат ти?
-Да, много се разбираха. Често пътувахме до селото й, Иглика, където се беше усамотила да живее последните си години. В едно лято, когато баща ми почина, брат ми беше отишъл на гости при актрисата. Аз тогава й звъннах на нея, да съобщи внимателно на брат ми. Тя тогава му казала : „Наско, трябва да се приберем в София спешно” без да му обяснява повече. И чак като се прибрали, тя го оставя пред къщи и му съобщава тъжната новина. При Венчето Коканова правехме големи трапези особено през лятото– тя беше изискана кулинарка. Често на тези прекрасни срещи, някой рецитираше, правеха се малки представления от актьорите, дошли на гости. Един път тя ни изрецитира с кадифения си глас откъс от „Прекрасната от Амхърст”, пиеса за Емили Дикинсън, която целия си живот е прекарала само в градчето Амхърст. След като почина, всяка година отивахме през август да я поменем, да поговорим. Инициатор беше неин близък, който я е уговорил да си направи къща в този край и да живее в селото. Последният път пуснаха нейната рецитация „Прекрасната от Амхърст” и на фона филмче с нейни снимки – все едно беше сред нас. 

- Разкажи за тези прочути сред интелектуалците  рождени дни на Атанас Свиленов?
-И рождени, и именни дни. Не пропускаше година. Събираха се цялата артистична гилдия, хора на изкуството. На един рожден ден помня, че Леда Тасева дойде с много красив тоалет и ни пита: „Е, харесвате ли ме с тази рокля?” и ние всички наистина я харесахме. А тя се смее и казва: „Това е една нощница, която е от Германия.”
О, колко сме се събирали! А брат ми когато правеше прочутите си рождени и именни дни, идваха Венчето Коканова, Кеворк Кеворкян, Леда Тасева, Павел Павлов, Рангел Вълчанов, Кольо Анастасов, Ани Бакалова, Джоко Росич, артисти, композитори , музиканти. 

На Варненския фестивал пък ходехме всяка година, бяхме и предната година преди болестта му да се изяви. Там се срещахме с приятели. Но последния път вече ги нямаше много от тях и почти всички ги покоси рака. Последно се снимахме с Кольо Анастасов. Последно говорихме с Никола Корабов, който бе болен от същия рак като брат ми. Аз през тази година вървях по стъпките, където сме били с брат ми. Най-напред в манастира „Свети Атанасий”, където сме си говорили , че е най-старият в Европа. Ходих и в Рилския манастир и Клисурския, той е много хубав и в Роженския.

Писателят Стоян Андирков: Наско защити скандален роман и трясна вратата

Като днес помня: В салона на библиотеката на „Славейков” беше премиерата на първата книга на приятел от голямата ни компания  - Цветан Марангозов. Книгата му „Безразличният” се появи на бял свят след много компромиси от страна на автора, съкращения, но с нейната поява ние си давахме кураж, че ще настъпят промени, че идва 1960 година. Самото име на романа вече нарушаваше предписанията на соцлитературата, наложените клишета и вярност към най-щастливия строй. И изведнъж започнаха разгромяващи изказвания срещу романа му. Че не може това да е социалистическа книга. Марангозов беше само на 26 години, стоеше объркан, чудеше се къде да си дене ръцете. 
Обвиняваха го, че героят му не си знае мястото и че който не си знае мястото, няма и да си го намери. Че авторът представя измислени отчаяни хора и действителност. Атмосферата стана наострена и потискаща. 

И тогава стана Атанас Свиленов – той категорично се изказа, че романът е много хубав, че това, което вършат в момента, е престъпление спрямо автора. Защити тезата на автора и се обърна се към всички в залата с думите: ”Запомнете този автор, за него ще се говори!”. След което напусна събранието и трясна вратата след себе си. 

Наско беше млад, талантлив критик, човек с градска култура, казваше това, което мисли, не го беше страх като придошлите от провинцията, че няма да направи кариера или че няма да му дадат софийско жителство. 

Той беше още студент българска филология, но печаташе в централните литературни издания. Тогава помня, че една негова статия предизвика бурна дискусия. Дежурните мекерета веднага разлаяха кучетата срещу него. Но той вече имаше голямото уважение на всички, които искаха промяна, имаше име в киното и литературната критика.
След време дори беше най-младият редактор, назначен в „Литературен фронт”, по онова време - върхът на сладоледа. 

Разбира се, след достойното му поведение и тръшнатата врата на „Славейков” го уволниха от литературния вестник. А после получи назначение в „Земеделско знаме” – редакцията за въдворяване.

По онова време намираха веднага работа на поредния уволнен. Защото имаше прецедент – един безработен беше застанал пред ЦУМ с плакат – помогнете ми, аз съм безработен. Бързо го прибраха с все плаката му и веднага някъде му намериха работа, че току-виж станало заразително да излизаш с плакат в общество, което се гордее, че няма безработица.
Свиленов беше критик с позиция. Нямаше как някой да му поръча рецензия или да му наложи мнение относно книга или филм.
Но му намериха цаката след раздухания процес срещу обратните. Направиха хайка в шейсетте години, в центъра на София, водиха им дело, осъдиха десетки интелектуалци, кинаджии, балетисти, певци като „врагове” . Говореше се, че целта е била да заловят Емил Димитров, но той точно тогава е заминал спешно в чужбина. Лежаха в затвора девет месеца, работеха на тухларните. После с тези „компромати” ги притиснаха по стар полицейски обичай с „досиета”, с „донесенията”. Но Свиленов бе достатъчно интелигентен, за да знае какво да пише и да не пише. А наскоро се разбра, че дори му е било гласувано „високото доверие” да пише докладите на Тодор Живков в областта на изкуството. 
Последно се видяхме по повод на премиерата на една моя книга. Трябваше той да я представи в Бургас. Но тогава започна новото му предаване „Знаци по пътя” по Националната телевизия и нямаше как да пътува. Сашо Бешков го замести.

Савка ЧОЛАКОВА
​​​​​​​

Журналистът се възхищава от Венеция