Възможно ли един съдия да разглежда някое пипкаво данъчно дело, прехвърляйки хиляди страници фактури и счетоводни документи, и това да става под звуците на църковни песнопения? Ако съдията е бившият вече шеф на Пловдивския административен съд Георги Петров, това е не само възможно, а и реална практика. 
„Църковните песнопения си звучат тихичко в кабинета ми и така, докато работя, никога не забравям за отговорността, която нося”, казва за маниера си на работа Петров. 

Още като дете баба му го посветила във вярата. „Човек не помни откога може да говори. По същия начин и аз не зная откога вярвам в Господ”, обяснява съдията пред "Марица".  

Кабинетът му е пълен с икони, а Пловдивският административен съд е единствената съдебна палата в страната, в която има параклис. Георги Петров го е създал с лични средства, а иконата на Свети Георги Зограф, покровител на малкия храм, е донесъл сам от Света гора. Петров ходи там често и се труди като харизанин. „Наименованието идва от харизвам - даряваш труда си в полза на манастира”,  обяснява съдията. Той бере маслини на Атон и почиства трапезарията наред с останалите харизани, сред които има и други високопоставени в светския живот хора.  

Петров вярва, че властта на съдията е дадена от Бога и истинският съд после е много по-строг именно към съдиите. „Като съдии ни е дадена властта да прилагаме човешкия закон, но не трябва да забравяме, че после ще отговаряме по Божия закон. Както ти съдиш, така ще бъдеш съден после”, е веруюто, с което подхожда към всеки казус.  

Често казва, че никога не трябва да се забравя: зад папките по едно дело стоят живи хора. Затова и понякога е толкова трудно един съдия да вземе решение, отчитайки само фактите по делото и закона.  

"Ще помня винаги  едно данъчно дело. Човекът беше работил по корабите, за да си храни семейството. Плавал под либерийски флаг, само че не декларирал доходите си. И НАП си търсеха данъците. Ставаше дума за млад мъж, който почина при катастрофа, докато течеше делото. Жена му остана вдовица с две малки деца.  Четях папките и си мислех как на тази жена само това липсва след смъртта на мъжа - да плаща данъци. Но нямаше как. Много умувах, чувствах се недобре, след като се произнесох в полза на НАП, ала законът е категоричен - данъците  трябваше да бъдат платени. А пречупиш ли веднъж закона, трябва да станеш и да си тръгнеш, вече не може да си съдия”, разказва Петров. 

Не му е по-лесно и когато трябва да отмени административен акт срещу доказан нарушител. В съдилищата често падат наказателни постановления заради недоглеждане и глупави грешки на администрацията. Например КАТ спират някой пиян или дрогиран да кара с бясна скорост, но после пропускат да сложат дата на наказателното постановление или сбъркват модела на колата. „В такива случи си казваш: следващия път, когато този кара пиян, може на пътя да е моето дете. Но законът си е закон - не може да изискваме от гражданите да го спазват, а да си затваряме очите пред нарушенията на администрацията”, обобщава Петров. 

През 2007 г. той създава Пловдивския административен съд и го ръководи в продължение на два мандата - допреди месец. За тези 10 години е видял какви ли не безобразия на всякакви институции, но все пак смята, че администрацията започва лека-полека да внимава.  „28 години явно са недостатъчни, за да се преодолее изцяло манталитетът от предишните обществени отношения. Преди 1989 г. имаше един Закон за административното производство, в който беше записано, че „Административният акт е законосъобразен до доказване на противното”. Това дори не е презумпция за факт, а презумпция за право. И сега в законите има презумпция за факт - счита се например, че съпругът на майката  е баща на детето. А онова беше презумпция за право, смяташе се, че държавата винаги е права и гражданите трябва да доказват обратното. Има остатъци от това мислене и досега, затова и в много от моите решения съм написал, че законите са задължителни както за гражданите, така и за администрацията”, обяснява Петров. 

След 10 години на шефския пост Георги Петров става редови съдия в Пазарджишкия административен съд. „Много хора ми се чудят, защото имах предложение да отида на работа във Върховния административен съд. Не смятам, че човек се ражда началник, още по-малко пък, че моята майка ме е родила началник. И изобщо не е задължително веднъж като си бил шеф, после непременно да търсиш друга такава позиция”, твърди Петров.  

Всеки административен ръководител на съд има право само на два мандата. И той е убеден, че това е правилно и ненапразно по света това ограничение съществува за куп властови позиции. „За два мандата, ако си бил отдаден на работата си, ти се изчерпваш. Затова трети мандат не трябва да има”, категоричен е той. И добавя, че нормативно трябва да е регламентирано един съдия на определен период от време да сменя района, в който правораздава. Защото в Пловдив вече всички го познават. А в Пазарджик няма да има кой да му звъни по телефона и да пита за резултата от някое дело. Което впрочем е нередно, защото справки се правят в деловодството на съда.

Когато се наливаха основите: Хора ме последваха в нищото
„Когато през 2007 г. създавахме Административния съд, нямахме сграда, бюра, компютри, нищо. Казвали са ми, че е голям шанс да бъда първият председател на новия съд, но всъщност моят шанс беше хора да тръгнат след мен в нищото”, благодарен е на съдбата Георги Петров. Тогава служителите, приели предложението да работят с него, напускат сигурните си работни места и му гласуват доверие. 10 години по-късно той може да изброи всички служители на съда по малки имена, наясно е с проблемите им и винаги знае, когато някой има болен в семейството.

В "Света гора": Харизанинът и  „История Славянобългарска”
Като харизанин, който от години дарява част от своя труд на манастира „Св. Георги Зограф” на Света гора, Георги Петров много пъти е виждал оригинала на „История Славянобългарска”. „Много обичам да чета, но никога не съм мислил, че човек може толкова силно да се развълнува от една книга. Ала когато застанах за пръв път пред „История Славянобългарска”, писана с ръката на Паисий, бях буквално разтърсен. Но тя не е просто една книга”, споделя той. А ако му се наложи да тръгне на самотен остров и да има право само на една книга, тя ще бъде Библията.