Поетът Атанас Звездинов стана на 80 години в началото на август. Завършил е славянска филология (чешки и български език и литература) в Софийския университет. Работил е като редактор в Българското национално радио и в издателство “Народна младеж”. 

Бил е главен редактор на няколко издателски къщи: “Свят”, “Политрейд” и “Южна зора”, както и управител на издателска съща “Вест”, директор на “Дома на детската книга с музей Ангел Каралийчев” към Министерството на образованието и главен редактор на списание “Родна реч”.

Има издадени 40 книги, седем от които са получили национални награди. Съставил е 14 антологии и няколко сборника с преразказани от него народни приказки. Превел е 10 книги от чешки, словашки и руски. Удостоен е с престижни български и чешки награди. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Съюза на преводачите в България, почетен член на Съюза на словашките писатели.

Юбилеят на поета стана повод да го поканим за разговор пред читателите на в. “Над 55”.

- Г-н Звездинов, казват ли ви и други, че много младеете?

- Ласкаят ме, наистина. Всеки си носи гена. Важното е да продължиш, без да броиш годините си.

- Как се чувствахте на 80-ия си юбилей? 

- След двете национални награди “Христо Смирненски” и “Георги Джагаров”, които имам в последните години, получих високо признание: награда “Златен век” - печата на Симеон Велики - златен!

- Това е поредното заслужено признание за цялото ви творчество. Басните ви имат небивал успех, както и басномонолозите...

- Много ме радва, че книгите ми се издават и имат своите читатели. Току-що издателство “Захарий Стоянов” издаде за юбилея ми два солидни тома с избрани мои творби: “Говорят световете” - избрани стихотворения, и “Атанасни басни” - с избрани басни и басномонолози. Излезе и книгата “Претворения“- мои преводи на чешки поети. Отзивите за тях в чужбина са моето признание като преводач.

- Разкажете за интересни срещи, които сте имали през годините?

- Всичките ми срещи са спомогнали много, за да изградя себе си. И в България, и в Чехия, и в Русия... Приятелствата не се подбират, те сами идват. Чрез тези приятелства аз съм изграждал и своя автопортрет.

Когато станаха промените, помислих за себе си: “Аз не съм вече ТОЙ”

И ето, аз не съм вече Той. Но съм както и преди, извън общественото бутане с лакти. Извън възподличката борба за хляба. Със собствен избор с кого да общувам, какво да правя и какво да мисля. Това съм Аз. А Той? Той бе дотук с прекрасната си същност.

Защо искам да ви разкажа за него? Защото беше гордото ми “аз”. Не се уплаши и не се предаде. Не пропиля полученото, ала и не посегна да заграби чуждо. Остана светъл в мрачното ни време, макар че на душата му бе тъмно. Може би затова някои го нарекоха Звездния.

Когато вече го гледам отстрани, понявга ми се ще да го предпазя. Да го възпра или пък да го посъветвам. Но късно е. Но късно е за всичко, защото той вече го е извършил. Остава ми или да се срамувам, или сега да се гордея с него. 

Тогава Той гледаше как поетите стават търговци. Как хората се отказват от минало и убеждения. Но не се отказват от постове и пари 

Как преминават от една партия във втора, в трета, в пета... Как слугуват угоднически на този, при когото им е изгодно. Гледаше как някои ставаха депутати. Но не почваха да мислят за другите, а действаха само за себе си.

ТОЙ гледаше как довчерашните му другари ставаха крупни бизнесмени. (По-скоро “собственици изведнъж”.) Как построиха хотели и замъци, не по-лоши от тези, на които уж опонираха. И срещу които негодуваха. Чуваше това-онова, на кое вярваше, на кое - не, но материалното доказателство беше налице.

Да, преуспяваха същите онези, които преуспяваха и преди. Същите, които не се спираха пред нищо. Същите, които не искаха да си спомнят какво са говорили преди. Но се мъчеха да изровят от миналото си всичко скрито и премълчавано и да го осребрят в новите условия с юдски блясък.

Който, макар и за кратко, показа задръжки, нежелание да се преустрои, бе оставен да им служи. И сякаш това бе най-тежкото от всичко. Това бе върховната несправедливост. Че всъщност моралните устои бяха поставени в услуга на неморалната същност

Той видя това край себе си. Най-трудно обаче му беше, когато “новата идея” слезе от сцената. Когато излезе от лъча на прожекторите и те останаха да осветяват дълбочината, в която продължаваха да се осъществяват истинските стойности. Тогава “временните герои” отново се опитаха да се приспособят. Станаха сякаш по-ниски, по-тихи. И плуващият сред Звездите, наречен Звездния, си мислеше с горчивина в колко различни кожи може да влиза човекът.

Дописвам последните редове за моя герой и вече някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадва съмнението, че няма да са последни. Защото почти подсъзнателно усещам, че раздвоението, което формално ни разделяше досега, е наистина мнимо. Че Той е толкова вътре в мене, толкова същностно ми е необходим, че всъщност не мога да се разграничавам от него. Колкото и да ми се струва възможно. Че именно за всичкото, което Той е бил, трябва да продължавам да живея. 

Че всъщност Той съм си Аз

Какъвто бях и какъвто ще бъда.

- Щастлив ли сте, че устояхте на натиска отвсякъде, па макар и с цената на много лишения?

- Видях, че не мога да изневеря на вътрешното си Аз. Че никакви съблазни не въздействат на душевната ми същност. А това само може да радва един творец.

Савка ЧОЛАКОВА