Николай Милчев е добре познат на нашите читатели. Той е един от най-известните и четени съвременни български поети и писатели. С него винаги е интересно да се разговаря, още повече когато има чудесен повод за това - 65-годишнината му в съчетание с премиерата на последните му две книги - “От сутрин до вечер” и “Съчинения по природа”. Макар да е зает с подготовката на двете събития, той с удоволствие отговори на няколко въпроса.

- Николай, как се чувстваш на 65?

- В главата ми никога не е имало място за количество и за цифри. Количеството години и цифровото им изражение са само факт, на който гледам с учудване.

Учудвам се къде точно са се побрали тия 65 години - в джобовете на якето или в джобовете на панталоните ми, или са се разпилели като слънчогледови семки там, където съм минавал и спирал.

Не ги усещам годините, не мога да преценя дали са много или малко, но вече започват да ми приличат на кръг - кръг, който се надявам да продължи да се върти пред очите ми.

Шейсет и пет ми изглеждат като оценки в бележник - шест и пет. С такива “оценки” човек може да премине в по-горен клас и да се радва на “новия материал”, който ще научи - на седемдесет, на осемдесет, на сто.

- Напоследък твориш доста активно, но кога ти е било по-лесно да пишеш - на млади години или сега?

- За мен писането е най-естественото нещо - като дишането, като говоренето, като плуването, като ходенето.

Докато ходя, мозъкът ми пише, очите ми пишат

Докато плувам в реката, пишат пръстите ми, с които загребвам водата. И това е така, защото за мен писането е сетивност и асоциация и винаги е било така - и някога, и сега.

- Това важи с особена сила за последната ти книга, нали?

- “Съчинения по природа”, смея да кажа, че я намерих готова - беше си написана и ме чакаше. Бахчите и градините я бяха написали с джанките, с крушите и ябълките си, и шипките я бяха написали, и камъчетата, и реката, и жабите, и птиците. Оставаше само едно - да намеря думи, с които да напиша видяното и вече написаното. Повярвайте ми, че не съм ги търсил изобщо - усещал съм ги и съм ги изговарял. Без нищо друго - без насилване, без финтифлюшки, без гримове и допълнителни цветове - само запомняне и изговаряне

В нея има стихове, няколко кратки разказа и няколко кратки есета. Докато “съчинявах” книгата, спирах по пътя и говорех с хора, берях джанки и къпини, гледах рибите и чаплите, гледах и белия, и черния щъркел.

“Съчинения по природа” ми е много скъпа книга, защото я дължах както на себе си, така и на природата, сгушила се някъде от Голяма Брестница през Боаза, Гложене и манастира, та чак до Тетевенския балкан. Дължах тези писания и описания и на река Вит, която още преди много години ми уми очите, за да мога да виждам колко са хубави бреговете й и колко вечна е водата й.

- Какво е твоето послание към читателите на “Над 55” в тези предпразнични за теб дни?

- Моето “послание” е да си опичат и да си постилат работата добре, да внимават и да се грижат и един за друг, и за сърцата и душите си. И да се опитат да си спомнят какви са били като ученици. И ако е възможно - да се обичат така пак.

- Надявам се, нямаш нищо против да ги почерпим с две разказчета от последната ти книга?

- Разбира се, и се надявам да им се усладят!

Разсъмване

Като чуя да казват, че слънцето изгрявало от изток, и умирам от смях. Няма такава работа! Слънцето изгрява от там, откъдето кукуригат петлите.

Понеже по цяла нощ не спях, аз най-добре зная, че слънцето не изгрява, а слиза по малки дървени мостчета.

Кукуригне нашият петел и хоп - в мрака се появи една дъга от трептения.

Викне комшийският петел и хоп - още една дъга от бъдещия слънчев мост се появи.

После се обади трети хубавец, четвърти и така до самото зазоряване - все дъги, все мостчета.

Нашият петел кукуригаше малиново, защото в двора садяхме малини. Комшийският пееше лешниково - хората си имаха лешник. Нататък кукуриганията бяха ябълкови, доматови и зелеви.

Представяте ли си? Сякаш се спуска мост за слънцето от малинови, лешникови, ябълкови, доматови и зелеви ранни песни.

Ние гледахме виолетов петел. Комшийският беше тъмнозелен. Следваха белият, червеният и резедавият.

Най-далече пееше един чисто жълт, след който се съмваше.

Всеки петел си имаше отделен костюм и отделен цвят на песента. По различен начин си кривяха шиите тези сутрешни солисти.

Един от солистите си притваряше очите и видимо се престараваше до премаляване. Друг дирижираше с шията си, някои си извиваха вратовете като питанки, други клатеха глави - и философски, и музикантски.

И след всичко това мостът от петльово кукуригане беше готов и слънцето стъпваше на него.

Да видиш Гложенския манастир

Гложенският манастир е толкова високо в небето, че трябва да се вижда отвсякъде.

Да, ама не е така.

От дете знам точно къде е манастирът. Хиляди пъти съм го съзирал между гората и облаците, а сега го няма. Кривя си шията и очите да го видя, а той е изчезнал.

Гледам нагоре - къпини, орехи, баири, клонаци, буки, мъгли, а манастира го няма.

И изведнъж - ето го! - като кафяв светъл охлюв е изпълзял по скалите и си почива между небето и земята.

Пристъпя крачка напред - изчезне. Върна се обратно - пак си е там. После метър надолу - стопил се е.

Защо правиш така, Господи, че високите и далечни неща да ги виждаме изведнъж и само от едно място? И само когато Ти решиш...

Щрихи към портрета

♦ Николай Милчев е роден на 1 февруари 1958 г. в Плевен. Детството и юношеството му преминават в град Ловеч, където завършва гимназия. По-късно завършва българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, където участва в творческите търсения на студентския кръжок “Емилиян Станев”. Работил е като заместник главен редактор на в. “Средношколско знаме” и в. “Клас”. Бил е член на редакционната колегия на сп. “Родна реч”. Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българското радио, БНТ и др. Член на Съюза на българските писатели от 1993 г. и на неговия управителен съвет. Напуска СБП през 2016 г.

♦ В продължение на тридесетина години е учител в 105-о СОУ “Атанас Далчев” в София.

♦ Носител е на следните национални литературни отличия: за студентско творчество; награда за най-добра първа детска книга - “Бяла залисия”; награда за най-добра детска книга - “Изневиделица”; националните литературни награди “Божидар Божилов”, “Петя Караколева”, “Биньо Иванов”, “Теодор Траянов”; лауреат е на конкурса “Златен ланец” на в. “Труд” и др. Два пъти е бил номиниран за наградата “Балканика”.

♦ Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски, турски, унгарски и италиански.

♦ Книгите му е трудно да бъдат изброени. Сред тях са: “Висока лоза”, 1985 г., “Което ще бъде”, 1988 г., “Лирика”, 1990 г., “Което остава”, 1991 г., “Бяла залисия, стихотворения за деца”, 1993 г., “Случайно и определено”, 1994 г., “Изневиделица”, 1995 г., “Мокра светлина”, 1997 г., “Очи широколистни”, 2004 г., “Надеждата е бебе с очила”, 2006 г., “Петел от малинов пейзаж”, 2008 г., “Прелъст и светогорски стихотворения”, 2015 г. и др. Сред последните му творби са “Ябълковият човек, разкази”, 2019 г., “Разтуряй, Злато моме, магиите”, 2021 г., и най-новите “От сутрин до вечер” и “Съчинения по природа”, които се появиха на бял свят в края на миналата година.

Валентина ИВАНОВА