Ново село е разположено на 1,5 километра югозападно от град Щип в Северна Македония и днес на практика е негов квартал. По време на османското владичество в него са родени не само редица български просветни и църковни дейци, но и революционери, сред които се открояват Тодор Александров и Иван Михайлов. Имало е и две български училища - основно и прогимназиално, като в последното учители са били Гоце Делчев и Даме Груев.

Освен двете средновековни църкви „Покров Богородичен“ и „Възнесение Господне“, друга негова гордост е българската църква „Успение Богородично“, дело на майстор Андрей Дамянов. Поради всичко това, Ново село често пъти е наричано „Ерусалим на българщината“, пише в "Труд" доц. д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН.

През 1913 г. селото попада в границите на Сърбия и всички български институции са забранени. С това е положено началото на денационализацията на българското население в района. В тези тежки времена местният родолюбец Спиро Йовев решава да замаже с хоросан оригиналния надпис на българското училище, разположен над главния вход, и по този начин да го скрие от погледите на новите поробители.

През последвалите години се случват няколко драматични събития. През 1915 г. от външната стена на олтара на църквата е погребан бившият член на ЦК на ВМОРО и български народен представител Христо Чернопеев, загинал като капитан в българската армия в битката при Криволак. Въпреки че още през 1918 г. Иван Михайлов е напуснал Ново село, през 1927 г. югославските власти убиват неговия баща и брат Михаил и Христо Гавраилови, а близките им - майка, снаха, двама по-малки братя и една сестра - са изгонени от родния им дом.

Когато през 1941 г. във Вардарска Македония се установява българската администрация, първото нещо, което правят жителите на Ново село, е да кажат, че трябва да се изкърти мазилката над входа на училището, за да се разкрие спасения български надпис. А роднините на Иван Михайлов се завръщат в запустялата им къща.

Националната свобода обаче не трае дълго. В края на 1944 г. се завръщат югославските власти и гоненията срещу всичко българско са подновени. Този път селяните не могат да скрият българския надпис на училището, защото той вече е станал известен. Една нощ училището е запалено, а оригиналната българска възпоменателна плоча е унищожена.

През същия период е разрушен и гробът на Христо Чернопеев, като останките му са изровени и пренесени до оградата на църквата, но без каквито и да било надписи. С това започва поредния опит за насилствена подмяна на идентичността на хората в днешна Северна Македония.

На 27 юли 1959 г. Щип е разтърсен от едно убийство. Сърбинът Гьоко Мартинич убива Мишо Атанасов, инженер, работил в местната фабрика „Македонка“. Македонските патриотични организации в САЩ и Канада започват свое разследване, което установява, че убитият е бил „българин от Струмица. Друго, което се говори, е, че инженер Мишо Атанасов не е комунист и макар да си е гледал отлично предимно специалната си работа като инженер в сърбокомунистическото стопанство, е бил решително против режима и против сърбизирането на Македония.

На популярността, с която се е ползвал в Щип и Струмица, властта е гледала с подозрение“. Жителите на града масово се стичат на площада пред съда и изразяват недоволството си от малката присъда на убиеца. Тази изява на българско самосъзнание през този период подтиква властта да предприеме действия срещу всички фактори, които го поддържат. Взето е решение да бъде взривен възпоменателният надпис върху мястото, където е била родната къща на Тодор Александров. При взрива плочата отхвръква встрани, но остава цяла и е открита едва след разпадането на Югославия.

Друг обект, поддържащ българския патриотизъм, е съществуващата родна къща на Иван Михайлов, която се превръща в обект на тайно всенародно поклонение. От всички райони на СР Македония в Щип идват негови почитатели, чието единствено желание е да зърнат това място. Поради тази причина е взето решение родният му дом, построен преди 100 години от неговия прадядо, да бъде съборен и всички следи от постройката да бъдат заличени. МПО оприличава този акт през 1966 г. като „варварско дело“.

С това е започната целенасочена кампания за заличаване на паметта за рода на Иван Михайлов. Забранено е да се споменава факта, че неговия прадядо хаджи Анастас е главен инициатор и дарител за построяването на голямата черква „Света Богородица“, чието име е изписано на възпоминателна плоча, зазидана до дясната врата на храма.

На особено жестоко преследване е подложен спомена за Михаил Гавраилов - баща на Иван Михайлов. Тук също е наложена забрана за споменаване на факта, че дълги години е бил настоятел на българското училище и като такъв е контактувал с Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров. На поругаване е подложен и неговият гроб, над който в тъмни нощи признателни местни българи издигат паметник. На него е записано, че бащата и синът Михаил и Христо Гавраилови са застреляни.

Властите в Северна Македония периодично разрушават паметника, но местните българи все така упорито го възстановяват.

Поругаванията на българската историческа памет в Ново село продължиха и след обявяването на независимостта през 1991 г. на днешна Северна Македония. Тъй като народната любов към Христо Чернопеев бе жива и това личеше по многото окапал восък и почернена от палените свещи стена, в края на ноември 2010 г. за пореден път бе разкопан неговият гроб и заравнен с нивото на двора, а тленните му останки унищожени. Днес богомолците тъпчат мястото за вечен покой на този български герой.

Въпреки усилията на властта в Скопие, паметта за тези български герои не е заличена. Местата, където някога са били родните къщи на Тодор Александров и Иван Михайлов, продължават да бъдат обект на всенародно поклонение. За да се запълни оформилото се празно пространство на мястото на дома на Иван Михайлов, още по югославско време там бе построен трафопост. Поради своята история, той днес може би е най-известният в цяла Северна Македония.

Разгледаната политика на официалната власт само в едно село в днешна Северна Македония разкрива чудовищните мащаби на процеса на целенасочена дебългаризация. В приетата Резолюция на Европейския парламент от 19 май 2022 г. относно доклада на Комисията за Северна Македония за 2021 г. изрично се подчертава, че се „осъжда всеки опит за замяна на исторически паметници и/или артефакти, включително унищожаването на автентично културно наследство и всякакви опити за пренаписване на историята“, тъй като „пораждат сериозни опасения“.

За пореден път Северна Македония е призована да възобнови преработването на учебниците си по история, текстовете в които „следва да отразяват тълкуването на исторически факти и фигури от общата история... въз основа на автентични исторически документи“, защото „отношенията между бъдещите поколения на Северна Македония и България ще бъдат отражение на образователните процеси в двете страни“.

България продължава да чака реални реформи, а не слушани вече 30 години обещания от властите в Скопие за бъдещи такива!