По повод 30 г. от падането на Тодор Живков, препрочитам спомените на съветския дипломат Валентин Терехов, който описва с най-големи подробности участието на Москва в преврата.


Някои негови наблюдения от онова време изглеждат възмутително достоверни, а към днешна дата като че ли предразполагат и към конфузни алюзии и размишления...

„Тодор Живков - безспорно - забележителна личност: природно умен (наистина не особено образован, а по-точно - необразован), селски хитрец и коварен, твърд и даже жесток.

Често безпощаден.

Абсолютно безпринципен. Кланяше се само на един Бог - личната и семейната власт. За да я опази и съхрани, беше готов на всичко, включително и на престъпления. Нашият човек в България! Беше забележителен демагог и добър бизнесмен.

Доставяхме ежегодно на България 13 млн. тона нефт, половината от който той веднага препродаваше (по световни цени, разбира се). Живков държеше в ръцете си всички и всичко. На него нищо не му струваше да разфасова Политбюро, ЦК, правителството, местните власти...

Кръстих го “човекоядецът - вегетарианец”, тъй като след като изхвърляше хората от играта, той ги унищожаваше морално, но не и физически...

Грях ми на душата, но ще кажа някои не особено приятни неща за българите. Може би поради печалния исторически опит, забелязах у тях доносничество, невярност, предателство.

Въпреки че като цяло те са един нормален, добър народ, те са твърде законопослушни и недостатъчно обществено инициативни...

Във висшите български кръгове доносничеството като историческо наследство бе толкова усилено от подлостта на обществения слой, че се изразяваше понякога в уродливи форми...

Около Живков винаги се навърташе една групичка “полухора”, от чиито услуги той се ползваше и разместваше като колода омазнени карти. Ех, какви момчета бяха!

И почти всеки се стремеше да е по-плътно до Живков - на каквато и да е цена. Каквато и да е! Неведнъж наблюдавах как тези “момчета” си подливаха вода един на друг.

Гледаш - приятели неразделни, и смъртта не може да ги раздели, а се топят. Безкористно. От душа. Лично мен това всеки път много ме разстройваше.

Често “носеха” в посолството и на нас - съветските дипломати. Вероятно се надяваха, че ще им го зачетем като точка... Живков се отнасяше с голямо подозрение към двойката Младенов - Луканов.

Андрей той просто мразеше, а с Петър постоянно плетеше игрички. В критичните моменти посолството ни помагаше и на Андрей, и на Петър...”