Малко е да се каже, че се познаваме от деца. Всъщност майките ни се познават от малки и до края на живота си останаха най-добри приятелки. И колкото и рядко да се срещаме в последните години, общуването с Вихрони Попнеделев винаги се превръща в празник. Той те зарежда с усмивката си, с духовитостта си, с виталността си, с таланта си, към който не можеш да останеш равнодушен. С онези искрици в очите му, които сякаш ти казват - животът е прекрасен, независимо на каква възраст си! 

И ми е трудно да повярвам, че Рони, както го наричаме, е “навъртял” цели 70 години. Хубавото е, че не само не му личат, ами и той не си ги признава.

- Вихрони, вече си в армията на пенсионерите, как се чувстваш?

- От миналата година ползвам карта за пенсионери. Днес, като идвах към теб, не си я взех. Сетих се, че с банковата карта можеш да си купиш билет, обаче нещо не се получи. И точно тогава се качиха двама гавази. Казвам им - ето ми банковата карта, но не стана. Ами ти нямаш пари в картата, отсякоха те. За какво ще тръгна с тая карта, като нямам пари?! Не ме глобиха, ама ходих пеша дотук. (Смее се.)

- В началото на миналия месец отбеляза юбилей. Много или малко са 70 години?

- Аз не ги усещам. Единственото е това, че постоянно, дето съм прав, имам разширени вени. И ходя с едни ластични чорапи, които ми вършат работа донякъде. Иначе 70-годишен..., ами нормално се чувствам. Аз съм малко егоист. На мен най-хубаво ми е да си работя. С нищо не мога да го сравня. И то, каквото и да е. Например да цепя дърва. Всичко ми е много интересно. Ходя за риба, рисувам си...

- Едва ли обаче гледаш турски сериали?

- Гледам, и ще ти кажа как. Пускам телевизора, ям си салатката и точно като ми свърши водката, съм заспал. (Смее се.) Аз така и не знам за какво става дума, защото не съм гледал от край до край нито една серия. Но пък тези политици до гуша са ми дошли

Няма какво да пуснеш и да не ти надуят главата с глупости. И се събуждам към 3 часа, прекрасно съм се наспал. Оттам нататък е трагедията, пробвам с филийки - намажа една, то пък ми се услади, хайде още една. Ама не е честно за здравето ми. Аз съм си измислил някакво лечение и сутрин пия една лъжица ябълков оцет с вода и мед. Това ми смъква захарта и се чувствам наистина много добре. Особено ако съм на село и работя, тогава нямам и корем, ставам силен, як като 20-годишен... 

- Кое е това, което те държи толкова енергичен?

- Свободата и това, че може би имам късмета да ми потръгне като художник и да се чувствам много независим. Това пък е нещо, което привлича купувачите ми. Тази свобода си личи в мисленето, в колорита... И всички ми завиждат, че си живея като бонвиван и си правя каквото си поискам

Не съм зависим от нищо, дори от алкохола. (Смее се.) Защото има колеги, които са зависими от него. Аз мога да се черпя, мога и да не го правя...

- Беше преподавател в Художествената академия, завеждаше катедра. Защо напусна? Умори ли се?

- Да не влизам в подробности, но това, което най-много ги разстрои, беше, че им казах - на всеки 5 години професорите трябва да държат изпити. Какво е това завинаги да си професор?! Той е забравил от коя страна се хваща четката, не е правил изложба от години, само административно си повишава заплатата и толкоз. 

От Академията ме обявиха, че съм луд

И всичко тръгна против мен. Нищо не можеха да ми направят, разбира се, но ми стана неприятно и се махнах с удоволствие.

- Наскоро откри изложба, на юбилея ли беше посветена?

- Не беше точно юбилейна изложба. Открих я, защото ми прави впечатление, че напоследък рисуването, това, което е А и Б-то в живописта, колегите не го броят за нищо. В него има много логика, има и чувства, трябва да си майстор, трябва талант.

Премествайки си всичките неща от София на село, намерих купчина рисунки. И понеже в тях има голяма доза виртуозност, на мен ми стана густо да ги покажа. Изкупиха се много бързо и аз съм изненадан.

Като спомена селото, разкажи за райското кътче, което направи на 40 км от София - Арт център “Вихрони”. Как реши да отидеш там?

- Преди години първо си купих къща в Долно Камарци, защото винаги съм завиждал на децата, дето имат селски къщи

Беше време, когато ни даваха 40 процента от стойността на картините, които са ти откупили. Но не ни даваха левове, ами валута да пазаруваме в Кореком, можеш да си купуваш уиски, бонбонки... Изведнъж ми изсипаха една торба с пари - към 24 хиляди долара, което се оказа огромна сума. Беше Жан-Виденовото време, когато един долар беше хиляда лева. И с тези пари си купих къщата, тя е бая голяма.

Да, ама като отидох там, ми беше скучно. И си викам - като ми дойдат гости, няма къде да ги настаня. Реших да купя едно празно място до мен и да построя друга къща, в която долу е помещение, което е само с маси, за хранене, нещо като ресторант, където да се събираме. А горе е нещо като галерийка, изложбена зала. Построих и трета сграда, където настанявам гостите да спят - 6 двойки стаи със собствена тоалетна и баня, така че да са самостоятелни.

И последното, понеже се натрупаха картини, отсреща имаше един изоставен стол, взех го и него и построих новата галерия. Малката ми дъщеря Ева като архитект я проектира, а големият опит от чужбина на зет ми като строителен предприемач си каза думата.

- Ева е архитект, голямата ти дъщеря, Мила, е художничка, а внукът ти Божидар има ли интерес към рисуването?

- Явно дарбата се предава. Той се справяше много добре, но сега други неща са му по-интересни. Занимава се с компютри и всякакви модерни техники, които за мен са кошмар. Като дойде у дома, играем шах. Ту той побеждава, ту аз. Много хубаво момче е, с една дълга черна коса.

- Какви хора посещават Арт център “Вихрони”?

- Всякакви, като започнеш от малки деца от училищата до възрастни художници, колеги на моята възраст. 

Любен Зидаров много обичаше да идва там, 99-годишен беше

Млади колеги също идват на пленери.

- А идват ли хора, които не са художници?

- Идват. Имаше една група възрастни жени, как да ги нарека баби, като и аз съм вече дядо. Те ме поразиха с тяхната енергичност. Водих ги насам-натам, разхождах ги. Останаха много доволни.

Едно семейство от Варна беше дошло, имат бизнес, продават килими, но никой от тях не знае как се тъче. Мъжът ме пита има ли къде да ходи за риба. Отговарям му - язовирът ей го къде е. И той беше адски щастлив. Аз, казва, като съм във Варна, всичките ми роднини ми се качват на главата и не мога да се освободя от гости. А тук много ми харесва. И щастлив, сутрин си взима въдиците, отива си, лови си риба. После се връща, пие си ракийката. Дъщеря им пък се учеше да тъче. Останаха много доволни.

Друга баба пък на 80 и кусур години се катереше из планината като сърна. Аз да знаех, че е на толкова, нямаше да я пусна сама нагоре. Чувам ги като говорят за храна, и реших да ги изненадам. Сготвих им чорба от коприва. Там коприва има за целия китайски народ. То в ресторанта си има готвач, обаче всеки иска да си покаже майсторлъка. Един ходи до София да си вземе подправки, за да направи не знам си какви макарони. Другият пък някакви пилешки вкусотии. И започват да се състезават. На тях им е гот всеки да си покаже гяволията. 

- Съселяните ти явно са свикнали вече с теб?

- Аз ги рисувам. Почнах от децата им, много обичам дечурлига. И на тях им е интересно. После дойдоха и големите. Нарисувах и местния алкохолик, който ме похвали - страхотен си, бе... (Смее се.)

- Ади идва ли на село?

- Много рядко, тя мрази селото, не го харесва. Идва, за да ми се кара, че съм изцапал кухнята. (Смее се.)

- Вихрони, твоите картини ги купуват колекционери по целия свят. Имаш ли някоя интересна история?

- Ще ти разкажа за един купувач, който беше на много високо ниво. Става дума за Хуго Вутен от Белгия, предприемач, колекционер на произведения на изкуството, той почина. Беше почетен консул на България в Белгия, направи цял парк на българското изкуство, където има много произведения. Купил е от мен около 20 картини. Като дойдеше в България, и идваше при мен, аз живея на 15-ия етаж. Само че веднъж беше спрял асансьорът, а белгиецът беше доста едричък. И не знам как се е качил пеша. Аз за пръв път виждам човек, за да си купи картини, да изкачи пеш 15 етажа!

По стълбите до горе и като дойде, не можеше да си поеме въздух. А представяш ли си, ако беше влязъл в асансьора и спре токът. (Смее се.)

- Преди години беше в Китай, последва голяма изложба. Кое ти направи най-силно впечатление в тази страна?

- Беше точно преди Ковид. В Китай първо ме порази отношението към нас, бях и с жена ми Ади (бел. ред.: Аделина Попнеделева - художник, режисьор и куратор, проф., доктор по изобразително изкуство и теория на изкуството). Бях поканен официално като преподавател в тяхната Академия да им изнасям лекции по живопис. И на китайците им беше супер интересно. Те рисуват различно, като фотографски. Показаха ми огромно уважение.

- А животът извън Академията с какво те впечатли?

- Сега ще ти кажа. Всичко си имат. Между другото, ориз ядяхме най-много ние, защото аз обичам ориз. Баба Минка, майка ми, навремето беше касиер в стол. И като отида, ме пита - хайде, Рони, какво искаш да ядеш. И аз - ориз с домати. Абе, какви домати с ориз, тука има от пиле мляко - меса, кебапчета, кюфтета, баклави, какво ли не. Той беше огромен стол. А готвачът ме гледа и се смее.

В Китай мащабите са страхотни. 

Изложбата ни посетиха над 2 милиона души, градчето, в което живеехме, Ханджоу, беше 10 милиона. Прекрасно място. Аз буквално се шашнах. Китайците нас много ни обичат. По принцип връзките ни с тях са традиционни, неслучайно имат институт “Марин Върбанов”, сигурно знаеш неговата интересна история. И желаят контакти с България. Постоянно идват китайски студенти при нас. 

Бяхме и в едно много интересно етно село. Така си го поддържат, запазили са всичко. Къщите са на няколко нива около езерото и страшно много прилича на Венеция. Водата тече покрай тях, жените излизат на мостчетата, едната си мие чашите и чиниите, другата си пере гащите... Водата се използва за всичко. Аз се втрещих, като разбрах какви салатки похапваме, защото и те се мият в същото езеро. (Смее се.) Обаче бяха адски добронамерени, много хубава ракия си правят домашна и пият като смокове. 

Аз мислех, че китайците карат само велосипеди. Едно колело видях и то беше на една българка. Всички карат модерни коли, няма по-стара от 2 години. И сега ще сменят всичките автомобили с електрически. По пътя, докато стигнем до Ханджоу, едни огромни строежи - отдясно може да се побере цялото население на Пазарджишки окръг, отляво на Пловдивски окръг. Невероятен замах имат китайците, и са много работливи. Един просяк не видях. Щастливи хора са. 

Към 6 часа вечерта всички излизат от къщите и танцуват

Направо пред блока, някой пуска радио, събират се по съседски и си танцуват. В центъра на града пък на една площадка застава една китайка и джинг, джоу, джанг, джоу... нещо напява, а всички танцуват. Баби и дядовци с дръпнати очи и те се вихрят. Така се сплотяват хората.

- В арт центъра в Долно Камарци идват ли и чужденци?

- Идват, много се кефят и те. Веднъж дойде една австрийка. Виж как е направено на Запад, на нея тяхната община й плаща и за разходи, и за да си реализира проекта. Донесе някакъв плат от Австрия, с който трябвало да се ушие тоалет. И пита има ли в селото човек, който може да го направи. Намерихме една жена, която навремето е работила в модна къща “Лада”. И тя уши костюмчето. Идеята бе с него австрийката да разхожда крави, овце... Тя върви пред тях, всичко се снима на видео и с това филмче тя се отчита и участва по изложби. Изобщо страхотно шоу беше.

Преди това обаче шивачката донесе готовото костюмче. Австрийката пита колко струва. Милата жена, извади една тетрадка, в която имаше ценоразпис - кръпка на чорап 1 лв., кръпка на дреха... Казвам й, човече, това не е кръпка, това е цял тоалет! Тя вдига рамене - ми не знам, на нас не ни плащаха на бройка, а на заплата. И сега какво да й искам - двайсет лева? Казвам й - абе, ти луда ли си! Как 20 лева?! Питах една жена, тя казва - най-малко 300 лева. А австрийката се чуди - 300 евро или лева? И накрая й даде 500 евро. (Смее се.)

- Рони, искам да те попитам нещо много лично. Разкажи ми за онази черна папка на майка ти.

- Взех я преди време от Пловдив и си я донесох в София. И сега, каквото и да прочета, в очите ми рукват сълзи. Дори и сега като ти разказвам.

Чувствам се виновен, че не бях до майка ми постоянно

Нямаше начин да съм. Ходех често, но имах работа в София, как да стоя в Пловдив дълго време? А ти знаеш какво е за една майка детето й да е далече.

Неотдавна си търсих талона на колата. И пак намерих тази папка. И си казах - ще издам книжка. Майка ми никога не е афиширала, че пише стихове, изненадах се от количеството. Като започнеше да рецитира, и на нея й рукваха сълзите, защото беше самотна, ние бяхме далече от нея. Тя беше сама много време, след като почина баща ми. Макар че й намерих жена, която да се грижи за нея постоянно. Нямаше как да я взема на 15-ия етаж, беше по времето, когато през 2 часа спираха асансьорите.

- Вихрони, сигурно можем да си говорим още дълго, но нека завършим с едно твое послание към читателите на “Над 55”!

- Нека са щастливи, че имат толкова опит. И да си запазят младежкия дух! Това е най-важното!

Щрихи към биографията

♦ Проф. Вихрони Попнеделев е роден през 1953 г. в Пловдив. През 1972 г. завършва с отличие първия випуск на Художествената гимназия в Казанлък, а през 1979 г. завършва НХА - специалност “Живопис”. От 2001 г. е професор по живопис в НХА. Специализира в Cite des Arts (Париж) през 1995 и през 2010 г.

♦ До момента има близо 50 самостоятелни изложби в България, Австрия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария. Над 70 групови изложби в България, Франция, Великобритания, Германия, Китай, Австрия, Италия, Испания, Израел, Швейцария, Финландия и др. Над 15 участия в международни пленери. Със своите произведения проф. Вихрони Попнеделев придобива международна известност и признание. Получавал е много награди, които е трудно да се изброят. През 1992 г. единодушно е класиран от 19 водещи критици на първо място в класацията за български художник на Ви Веста - художник на годината.

♦ Той е един от основоположниците на групата за авангардно изкуство “Градът” заедно с Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Греди Асса, Недко Солаков и Филип Зидаров. През 1998 г. създава Арт център “Вихрони” - място, отворено за срещи между хора с идеи, талант и дух от всички държави и възраст. Центърът е известен с образователните си курсове по рисуване, живопис, керамика, текстил и с популяризирането на традиционните български занаяти и изкуства. Там художникът намира пространството и вдъхновението да експериментира в областта на керамиката, дърворезбата и металопластиката, като използва дори нестандартни материали, правейки скулптури от отпадъчни метални части.

♦ През 2016 г. в Пловдив създава апартамент - галерия към “Арт център Вихрони”, включваща около 40 творби на автора. Произведенията на Вихрони Попнеделев са част от националното културно наследство на страната ни. Негови творби са част от постоянната колекция на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, колекцията на Хуго Вутен в Белгия и много други частни колекции в страната и чужбина. 

Валентина ИВАНОВА