Прошката не е за другите, тя е за нас самите.
Противно на всеобщото схващане, прошката не е задължителна.
Пожелателна е.
Прошката води до освобождаване от гняв, болка, омраза.
Прошката е изключително важна за психичното здраве на тези, които са били жертва на вредно поведение. Тя ни насърчава да продължим напред, вместо да останем емоционално ангажирани с несправедливостта, която са ни причинили.
Доказано е, че прошката повишава настроението, засилва оптимизма, пази от гняв, мъка, стрес, безпокойство и депресия. Но тези чувства имат своето място по пътя към прошката и трябва да им се позволи да живеят.
Важен е начинът, по който ги изразяваме. Гневът може да бъде градивен, бива и деструктивен.
Избирайте интелигентния гняв. В кабинета на психотерапевта ни учат как да се освобождаваме от негативни емоции, без да нараняваме себе си или друг. И макар днес да е ден за прошка, добре е да се знае, че тя не е на всяка цена.
Има ситуации с жертви на насилие и посегателство към телата и животите им, в които същите тези жертви е добре да чуят, че може и да не прощават на насилниците. По този начин те се чувстват овластени, а това е важно за последващото разгръщане на пътя им.
Прошката не изисква даване или искане. Не тропа с крак "искай ми прошка, защото съм по-голям от теб". Тя изначално няма отношение към човека, който ни е наранил. Напълно възможно е той да не осъзнава постъпката си, както и да не го интересува, че ви е нанесъл рани. Може и да не е способен да се разкае искрено. Това не е важно, прошката е заради самите нас.
Да простим не означава да извиним нечии действия. Нито да рецитираме гласно, че прощаваме или да го оправдаваме. Не означава и, че всичко вече е наред. Нито че трябва да приемем човека в живота си отново. Не е акт на милосърдие към другия човек. Най-трудната и важна прошка си остава тази към самите нас. Простете си, че когато сте сгрешили не сте знаели нещата, които сега вече знаете.
Не можем да дадем нещо другиму, ако първо не се научим да го даваме на себе си. Това е път, не еднократен акт. Всички ние сме позволявали вредно отношение към себе си.
Оставили сме да бъдем манипулирани, водени за носовете, подлъгани. Наранявали сме хора, които не заслужават това. Допускали сме грешки спрямо децата и близките си и после сме се гърчили във вина. Дължим на себе си прошка за незнанието и невъзможността към онези моменти да изберем верния подход.
Едва, когато съумеем да си простим и да се приемем с всичките си нюанси, бихме могли - ако искаме - да простим на друг.
Заради нас самите, не за него.
Полина ВАСИЛЕВА
