Излетя българин в Космоса!!! Уви, звучи като спомен от отдавна отминали времена. Искрено пожелавам на младите българи да преживеят подобна радост и гордост. Преди 45 години от космодрума в Байконур (дн. в Казахстан), на 10 април 1979 г., беше изстрелян корабът „Союз-33“ с първия български космонавт на борда - подполковник Георги Иванов, и с командир - съветския космонавт Николай Рукавишников. После още един българин преживя щастливия полет към звездите – Александър Александров. И дотук, но сега няма да стане дума за изгубените възможности, надежди и перспективи.

Тази годишнина ме върна в едни вълнуващи години. Като млада журналистка, но вече натрупала опит от десетки интервюта с известни личности, имах идея да напиша книга за онова, което остава извън публикациите. А именно как тези хора се справят с популярността, която те ласкае, но и в много случаи ти тежи

За жалост, така и не довърших книгата, но разговорите ми с личности като световноизвестния цигулар Минчо Минчев или големия футболист Георги Соколов останаха в журналистическия ми архив. И един от тях беше именно с космонавта Георги Иванов, към който реших да се върна. Надявам се, че това отдавнашно интервю ще е интересно за читателите на „Над 55“.

- Заминахте за съветската страна неизвестен, а след полета се върнахте познат не само за всеки българин, а и в целия свят. Това не е ли някакъв стрес за човешката психика?

- Наистина изпадаш в някакво стресово състояние, но аз имах предварителна подготовка за това, която получих от съветските ми другари летци-космонавти. Като се започне с началника на центъра Берегавой, космонавта Леонов, нашите възпитатели… Пък и самият Николай Рукавишников, с когото летях, вече беше минал по този път. С всичко, което се беше случило с Юрий Гагарин след неговия полет, се запознахме не само от книгите. Разказваха ни го неговите приятели, съотрядници, колеги. И това вероятно най-много ми помогна да бъда готов за една такава среща с популярността.

И все пак, не е така лесно, след като човек е бил само в кръга на своите колеги летци и военнослужещи, изведнъж да започне да участва в масови срещи, да говори на митинги. Беше ми трудно в началото. Хората бяха съпричастни с моето вълнение и то се превръщаше във всеобщо вълнение.

- Спомняте ли си някои от най-интересните си срещи?

- Имал съм много вълнуващи срещи. Спомням си, пътувахме в Розовата долина. Беше есен. Спряхме край пътя, където работеше една лозарска бригада – повечето възрастни жени. Някой от групата се пошегува: „Познавате ли този човек?“. Жените реагираха различно. Една-две просто отговориха – да, знаем го, разбира се. Други се усмихнаха, сякаш искаха да кажат – иска ли питане? Всички спряха да работят и ме отрупаха с въпроси:

Как е там? Може ли да се живее? Вижда ли се Земята?

Много интересна за мен беше и срещата, която се състоя на конгреса на Международната астрономическа федерация в Стокхолм. Задаваха ни много въпроси, дори ни попитаха как гледаме на един бъдещ пилотиран съвместен полет с американските астронавти до близките планети.

- А случва ли се да ви спират непознати хора?

- Да, понякога ме спират непознати на улицата: „Здравей, искаме да се ръкуваме с един голям човек!“. Казвам им, че не съм толкова голям, но ми е приятно да се ръкувам с тях.

- Някъде бях прочела за едно ваше хоби. Казвате „Най-добре си почивам като пчелар“. Имате ли все още такива интереси?

- Не че го поддържам, но то си ми е в кръвта. Запалих и много от приятелите си, но аз не го смятам за хоби. Много са нещата, които са ми интересни.

- Като стана дума за приятелите, след полета сигурно са станали много повече?

- Да, лошото е, че нямам време за всички. Не става въпрос за някакво предпочитание, но се срещам повече с тези, които ми идват на гости, защото аз нямам време да ходя, пък и предпочитам да посрещам гости у дома.

- Излиза, че сте домошар? Не мислите ли, че това е своего рода защита от популярността?

- Не, напротив. У дома идват дори непознати, със свои проблеми. Търсят помощ. Мислят, че аз едва ли не всичко мога и всичко зная. Това, разбира се, не е така, но дори само да изслушаш болката на един човек, това ще му помогне

И аз не мога да не го направя. Идват с най-различни проблеми – семейни, служебни, студентски… Молили са ме за лекарства против рак, за неща, които не съществуват. Казват, имало ги в отряда на космонавтите. Е, как, нали ако е така, този, който ги е измислил, техният създател, щеше да получи Нобелова награда! Имало е и користни молби. Сигурно няколко десетки неща са взети на мое име. Съществуват и такива приятели – в кавички. Истинските никога не биха го направили, даже напротив – за мен биха купили нещо от свое име.

- В книгата си разказвате за американските астронавти. Струва ми се, че те сякаш се мъчат да избягат, да се скрият от своята популярност, сякаш тя ги потиска?

- На срещата в Стокхолм бяха американски астронавти. По душа и сърце те са летци, имат много общо с нас, представителите на тази професия от другите страни. Но по възпитание, по начин на работа са съвсем различни. Те всичко пресяват от комерческата страна. Например разказаха ми, че когато дават автографи, получават по един долар от човека, който го иска.

Представяте ли си, търгуват с такива неща!

Интересен въпрос ми зададе една журналистка в Испания. Три пъти ме пита колко пари съм получил за космическия полет. Обясних й, че у нас, в България, моралните награди са най-високите. Че съм Герой на НРБ, на СССР, имам ордени и медали. Но тя сякаш не разбираше и отново, и отново ми задаваше този въпрос. Накрая й отговорих с репликата на Валерий Чкалов, когато е прелетял над Северния полюс. Казах й - притежавам 9 милиона души, които ме обичат, и тази любов е повече от всички стойности на света

И тогава тя спря да ме пита. А после беше озаглавила материала си „Най-богатият човек в България“. Та това е разликата между нас и астронавтите.

- В книгата си „Полети“ казвате: „А колкото до славата, вероятно нищо ново няма да кажа, ако повторя, че едва ли някой е безразличен към нея. Но нали всеки от нас е неповторим? Животът е кратък, славата е вечна. Лично аз приемам славата като дълг. И нещата стават по-обикновени. Бремето на славата се носи трудно, известността – също. Винаги си пред очите на хората, сякаш живееш в прозрачна стъклена стена, няма място къде да се скриеш…“

- Това съм го писал преди години. И сега смятам така, но мога да нанеса някои корекции – например, че и славата не е вечна. Само може да бъде по-продължителна от човешкия живот, но не и вечна. Ако се върнем в историята – имало е много славни битки и хора, които постепенно във времето са забравени… И още нещо бих променил в тези свои мисли – че бремето на славата се носи тежко. Не е толкова тежко, беше така в първите години след полета, но после се свиква…

- И все пак популярността понякога сигурно ви натежава. Кога ви става неприятно?

- Неприятно е, когато ме срещнат група хора и след като подминат, започват да подвикват, да подсвиркват. Това е грозно, то идва от възпитанието на хората, но тогава ми е неприятно.

(Бел. а. Исках сега, 38 години след този разговор с Георги Иванов да го продължим. Любопитно ми бе дали и доколко нещата са се променили. За съжаление, в този момент той се оказа с влошено здраве и в болнично заведение. От все сърце му пожелавам бързо оздравяване!)

Валентина ИВАНОВА