Старши сержант Красимир Панчев е бивш служител в българската армия и рейнджър в Ирак. В момента той работи за американска охранителна фирма в Ирак. Вечерта преди да потегли за там, той се срещна с екип на "Новинар", за да разкаже за огорчението си от българската армия и отношението към войниците.
- Г-н Панчев, защо напуснахте българската армия и заминахте на мисия в Ирак?
- Аз съм от 12 години в българската армия. Тази година обаче реших да я напусна. През 2004 година бях в Ирак, в Кербала, с третия български контингент. Наша задача беше организирането на ВИП охрана, но същевременно с това изпълнявахме и други задачи. Мисията ми продължи половин година, след което се завърнахме в България. Когато ние пристигнахме в Ирак, бунтовете на шиите тъкмо бяха започнали да затихват, но все още имаше на места бунтовническа дейност. Решението ми да напусна армията беше продиктувано от условията, при които трябваше да продължа да работя в нашата войска. Тук няма истинска възможност да се развиваш професионално. Аз исках да си върша работата перфектно

и така, както я разбирам, а не както разпореждат разни генерали и полковници със закостеняло мислене, които са учили преди 20-30 години.

- Имахте ли досег с местното население по време на престоя ви в Кербала?
- През цялото време бяхме във връзка с местните. От една страна, ние работихме с иракски информатори, които ни предупреждаваха за планувани атентати и друга бунтовническа дейност. Също така поддържахме и връзка с местното население. Винаги имахме в колите си храна и вода за тях. Давахме и дрехи и пари. От една страна, така се чувствахме по-защитени там. От друга, няма как да не им дадеш, като виждаш как живеят. Даже с една бутилка вода им помагаш изключително много. Те нямат течаща вода в домовете си. Най-близкият водоизточник се намираше на 20-30 километра от къщите им. Кербала е град по-голям от Пловдив например, като 80 процента от жителите му живеят в абсолютна нищета. Нямат в домовете си канализация, нито пък ток. Практика при тях е да ходят до тоалетната в някой съд и след това да го изхвърлят пред къщата си.Според мен нашите роми живеят в пъти по-добре от иракчаните.

- При какви условия работехте в Кербала?
- В нашия контингент например имаше около 100 души запасняци. Някои от тях бяха на 40-50 години, бивши военни и полицаи. Тогава така и не можах да го проумея как нашата армия не можа да намери 400 души действащи войници. До последния момент, в който ние бяхме там, положението беше нажежено, въпреки че основната бунтовническа дейност беше потушена. В такава ситуация не би следвало да работиш с хора от запаса. Те не бяха подготвени нито физически, нито психически. Моята подготовка за Ирак продължи 3 месеца и половина, но имаше хора, които се включиха чак последния месец.
Това е недопустимо, имайки предвид, че много често попадахме в ситуации по време на акции, в които имаше престрелки и съпротива, и тогава животът ти зависи от подготовката и професионализма ти. Дори когато нямаше бунт, ние пак бяхме под заплаха, тъй като тук дори и тийнейджърите се разхождат с оръжие в ръка и могат всеки един момент да го използват срещу теб. Такава стрелба имаше постоянно. Особено вечер направо се виждаше как куршуми хвърчат отвсякъде. Също така нашата армия не беше решила и въпроса с екипировката. Приблизително около хиляда лева даде всеки от нас, за да си закупи част от оборудването ни. Екипировка не ни дадоха почти никаква. Само обувките ми се оказаха здрави, но това е изключение, защото на много хора им се скъсаха още тук, в България.
Това, което ни раздадоха като екипировка, започна още в началото да се разпада, както я носиш върху себе си. Кобурите за оръжието се разпадаха както си тичаш по време на мисия. Преди да заминем, един висш офицер се изправи пред нас и ни попита от какво имаме нужда. Ние му изредихме нещата, които липсват от екипировките ни. Той се изсмя и каза, че сме се правели на интересни и това са глезотии. Американците ни се смееха и едновременно с това ни се възхищаваха, защото отивахме на мисии с обикновени коли. Би трябвало да бъдат бронирани, а ние се движехме с шевролети, които нямаха никаква защита.
Сами си правихме подобрения, за да се предпазваме поне малко. Слагахме по колите бронирани жилетки и гуми. За 6 месеца нямах нито един почивен ден. Нямаше такива неща като да знаеш, че можеш да си легнеш в девет и да спиш до 6 часа например. Имаше седмици, в които сме спали по два-три часа на ден. От една страна, се получаваше така, защото не бяхме достатъчно хора. По принцип трябваше да бъдем 450 души, но ние бяхме малко по-малко, но дори и да бяхме точно 450, пак нямаше да стигат хората, защото работата там никога не свършва.

- Какви бяха битовите условия, в които живеехте?
- В началото, като пристигнахме в базата, щяха да ни настаняват в много добри и уредени с всичко помещения. Висшите офицери обаче решиха, че не можем да живеем в такъв лукс, и затова ни настаниха в едни мизерни и порутени постройки. Условията бяха отвратителни.

- Имахте ли колеги, които бяха с психически проблеми, след като пристигнаха в Кербала?
- Имаше доста хора, които не издържаха психически. Още на 10-ия-15-ия ден там започнаха да попълват молби, за да бъдат върнати в България. Имахме само един психолог на батальона, който разговаря с тях и заедно с командирите ни успяха да ги разубедят. Бройката на тези хора беше голяма - над 20 души. И това щеше да бъде сериозна загуба и да пречи много на работата ни. На пръв поглед тези неща не си проличаваха. Самите контакти между нас бяха ограничени, тъй като постоянно бяхме навън по задачи. Затова не мога да кажа как наистина са се чувствали тези хора, само те си знаят.

- Как виждате ситуацията с колегите ви, след като се върнахте Ирак?
- Вярно е, че имаше няколко трагични случая – самоубийства и катастрофи, но моите най-близки колеги нямаха подобни проблеми. Донякъде обаче трагичните инциденти се случиха, защото не получихме нужните психологически прегледи, за да се адаптираме добре. След като се върнахме, ни събраха по 20-30 човека в една зала и един психолог ни попита дали нещо ни тревожи или притеснява. Логично е хората да не искат да споделят пред толкова много колеги какво ги тревожи. Никой от нас не се срещна персонално със специалист, а със сигурност е имало хора, които са се нуждаели да споделят своите кошмари и тревоги, които са преживели в Ирак. Все пак сме попадали в изключително трудни ситуации, умирали са хора в ръцете ни, а никой не ни обърна особено внимание, като се върнахме тук. Разбира се, е трудно, като се върнеш у дома. Аз например имах доста продължителен период, в който бях неадекватен, постоянно сънувах кошмари.

- Кое е нещото, което не можете да забравите и преживеете от престоя ви в Кербала?
- Много неща не мога да забравя. Най-кошмарно е, когато се връщат спомените за това как загиваха наши колеги. Попадали сме на засади и престрелки, в които давахме жертви. Ужасно е да държиш умиращия в ръцете си и да знаеш, че не може да му помогнеш. Такова нещо се е случвало на километър и половина от базата, но защото автомобилът се е повредил, ти не можеш да помогнеш на човека. Един от големите ми кошмари е, когато бяхме запречили един път и поради това стана верижна катастрофа. Не бих казал, че вината беше наша, но имахме участие в инцидента. Имаше много тежко ранени жени и деца, които бяха наврени в багажниците на колите.
Ние се опитахме да им помогнем. Да ги вадим от багажниците и да ги превързваме. Арабите обаче отказваха каквато и да е помощ, започнаха да ни блъскат, изхвърлиха бинтовете, които им дадохме, за да превържат децата си, които бяха целите в кръв и ревяха. Няма да говоря за хилядите инциденти по пътищата, които изживяхме. Една случка ми се е запечатала в съзнанието. С един колега ходихме на пазар по магазините и той искаше да купува бельо за дъщеря си. Аз се пошегувах с него, че й купува много еротично бельо за нейната възраст. На другия ден този човек загина.

- Защо решихте после да напуснете армията?
- След като се върнахме на редовна служба в армията, понесохме доста унижения, както и опити да ни бъде смачкано самочувствието. Редовната реплика беше: „Какво като си ходил на мисия? Голяма работа”. Това се чуваше и от висшите офицери. Имаше отвратителни приказки към нас от рода на това, че сме били печалбари. Когато взривиха база „Индия” и загинаха нашите момчета там, имаше панихида за тях в София, която излъчваха по телевизията. Тогава бях на работа. Влязох в едната оперативна стая, където дежурните гледаха някакъв сериал. Аз пуснах панихидата, висшият офицер, който беше там, смени канала, и каза: ”Аз да не съм ги карал да ходят там”.
Също така никой в нашата армия не цени професионализма и квалификацията. Много мои колеги отидоха на 6-месечни курсове за командоси, които са изключително тежки. След като се върнаха в България, никой не им обърна внимание, нито пък реши да използва ценните знания и опит, който бяха придобили. Поради това отношение неслучайно подготвените и опитните войници напуснаха. Разбира се, има млади момчета, които имат желание и амбиция да се развиват в армията, но те нямат опита, което е много важно когато си на мисия и задача. При нас няма екипност, а това е важно. Нас постоянно ни разпределяха на различни места. Така не може да се създаде синхрон в работата, както и екип. Как ще ходят на мисия хора, които не се познават и не знаят кой как работи. А тези войници трябва да си пазят гърбовете взаимно, което не е възможно.

- След като напуснахте армията, намерихте ли си работа и каква?
- Да, в началото станах охрана на една бизнес дама. Заплащането беше добро, но работата не беше това, което очаквах. Повечето, които ходят с бодигардове, са мутри и работата е гадна и мръсна. Като са с охрана те искат да се покажат, че имат висок статус. Трябваше да изпълнявам разни техни прищявки. Естествено много неща там са нелегални. Търсил съм си и друга работа, но заплатите в България са малки. Аз имам жена и дете, как мога да ги издържам със заплата от 500 лева. Поради това се свързах с американски охранителни фирми, които търсят хора с моята квалификация.

- Разкажете малко повече за тях, с какво ще се занимавате там?
- Това са частни охранителни фирми, които вардят бизнес обекти в Ирак. В настоящия момент там е такава мизерия и хората не са виждали и опитвали толкова много неща, че ако решиш и обикновени бонбони да продаваш, бизнесът ти ще процъфти. Вече има дори фирми, които развиват дейност там. Такива бизнесмени търсят частна охрана.Тъй като там е много опасно, постоянно се търси частна охрана. Работата е много рискова, но заплащането е много добро. Също и военни американски бази наемат частна охрана. Аз и още около 20 колеги заминаваме утре за Ирак, за да работим именно в такава фирма. Някои от тях са били заети в специализираните полицейски части. Изискванията към нас бяха да сме над 25 години и да сме служили минимум 4 години в армията на дадена страна или в полицията. Заплащането е много добро. Първоначалната заплата е 3 хил. долара. Хубавото е, че след една година работа там фирмата ти предлага пост на някое не рисково място, например някъде из Европа или САЩ.

- Как семейството ви прие заминаването ви за Ирак?
- Естествено тежко. Аз рискувам да оставя жена си и детето си сами, ако нещо ми се случи там. Също така те вече веднъж преживяха ужаса, когато бях през 2004 г. в Ирак. Но както казах вече, аз не мога да отгледам нормално дъщеря си с заплатите, които се дават в България. Другата причина да замина е, че искам да работя по своята специалност, но в българската армия това е невъзможно. Дори когато се върнахме от Кербала, не получихме отпуската, която се полага. Задължително, след като се върнеш от Ирак, минаваш през различни прегледи. Впоследствие разбрах, че дните за преглед са приспаднати от отпуската ми. Почивката, която ми се полага, трябваше да бъде в някоя почивна станция. Аз обаче не си получих картата за станцията, като после разбрах, че тя е пристигнала, но висшите офицери са я задържали, защото не може те да не ходят на почивка, а аз да ходя. Преди да си тръгнем от Ирак, 4 дена ни разформироваха частта. В тези дни ние марширувахме непрестанно, за да минем пред генерала парадно. След това стана ясно, че и тези дни са ни взети от отпуската. При такива условия и отношение аз не искам да работя.

- Имаше ли злоупотреби от страна на висшите офицери в Кербала?
- Те се държаха лошо. Имахме доста ранени, които бяха настанени в полска болница. Пристигна един български генерал, няма да споменавам името му. Мислехме си, че той идва да посети нашите ранени колеги. Нищо подобно, той отиде да обядва и си тръгна. Някои от тези момчета останаха инвалиди. Иначе имаше и финансови злоупотреби. Често обстрелваха наши складове с минохвъргачки. След това от сградата не остава нищо. Редовно в протоколите се пишеше, че са взривени три или четири склада, като всъщност беше разрушен само един. Всичко от тези складове се търгуваше за хиляди левове.
/БЛИЦ