Режисьорът Ники Априлов: Пенсията на Емил Димитров беше 37 лева

Николай Априлов е роден на 18 април 1954 г. в гр. София. Завършва 33-о СОУ „Ернст Телман” през 1972 г., а през 1979 г. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър” в класа на проф. Елка Михайлова. Той също така е актьор, автор, режисьор на многобройни събития, концерти, фестивали, спектакли, както и автор, режисьор и водещ на легендарното телевизионно предаване за деца по БНТ „Като лъвовете”. Той е готов с най-новата си режисура: „Емил – изповед пред олтара на живота с историята и песните му”. Моноспектакълът ще се играе в Музикалния театър на 19 декември и е посветен на живота на легендарния ни певец Емил Димитров. Братът на режисьора – Влади Априлов, е написал сценария за „Емил – изповед…”, а журналистът продуцент Георги Тошев е творчески директор на проекта за живота на изпълнителя на „Моя страна”. Ники говори за идеята, за подготовката, за сценария и за допира си до Емил единствено и само пред репортер на „ШОУ”.

- Ники, на 19 декември ще представиш моноспектакъл за живота на Емил Димитров. Разкажи ни малко повече за проекта? 
- Хубаво е, че обръщаш внимание на думата моноспектакъл. Това не е концерт, нищо общо с песни на Емил Димитров. Това е моноспектакъл с участието на трима певци, които с отделни откъси от негови песни ще коментират онова, което аз вече съм разказал от живота му, или преминаване към следващата глава. Човешкият живот е като един роман, в който има различни глави. 

Преди да вляза във ВИТИЗ, аз работех в театър 199 заедно с майка ми и брат ми. Навремето там играеха най-големите звезди на българския театър – Парцалев, Калоянчев, Татяна Лолова, Иванка Димитрова и т.н. Имаше един спектакъл на Таня Масалитинова, който се игра 15 години. Разказваше за живота на Едит Пиаф, която се ражда на улицата, след това става звезда, за наркотиците и любовите й. Уникален успех имаше това представление и тогава ми се забоде това в съзнанието. Не е тайна, че всеки режисьор мечтае да направи моноспектакъл. То е като едно последно предизвикателство за кариерата. Когато започнат по-малко да те търсят,

да отстъпваш място на по-младите 

което е диалектиката на живота и няма нищо страшно, тогава започваш да мислиш за моноспектакъл. Мислил съм какво да направя и изведнъж ми хрумна това. Влади Априлов направи чудесен материал за Емил от негови спомени, интервюта, изрезки от вестници. Ползвали сме един ръкопис на Факира Мити, който ми даде Емил Димитров-младши. Той много помогна и даде авторските права на песните. Влади сглоби този текст, в който тук-там има и художествена измислица. Не е всичко фактология, защото все пак става въпрос за театър, за изкуство. Не е биография за пред данъчните. Прави ми впечатление, че сега се връща интересът към българската песен. Първо, защото нашите композитори през последните 15 години така и не успяха да напишат песни, които да докоснат сантименталната душа на българския народ. Това с раповете е пълна глупост, тази музика не е наша. Българите обичат дълбоко смислени текстове с послания, което е характерно за творчеството на Емил и за школата от по-предходното време. Не че не съм ги знаел тези песни, но като започнах да ровя в Интернет и започнах да чета коментарите – нещо невероятно е, само хвалебствия. Всяка негова песен е послание – има три песни за майката, за родния си град, за България... А какво знаят българите за него?! Че пее „Моя страна, моя България” и дотам. В живота му има и разни други пикантерии, за които става дума в спектакъла, но много коректно. 

- Кога съобщи на сина му за идеята си и каква бе първоначалната му реакция? 
- Познавам се със сина му отдавна. Внукът на Емил учи в Италианския лицей в Горна баня, където преподавам вече 30 години. Там са и двамата мои племенници – единият завърши, другият е в 8-и клас. 


Емил Димитров като млад

Как да реагира?! Мисля, че позитивно прие новината, защото това е реверанс към фамилията. Той сега събира пари да прави паметник на Емил Димитров в Плевен. Ще ми се да напомня за този човек и да обогатя познанията на онези хора, които ще посетят спектакъла. Да разберат кой е той и през какво е преминал. Авторският монолог е лайтмотивът на целия спектакъл. 

Емил си е задавал много въпроси - кой е, какво е постигнал, защо се е родил и т.н.,

след което е намерил отговорите. Преминавам през детството му, през родителите, баба му, която го отглежда, след това през годините, когато блясва в София и става звезда. Отивам накрая към последните му години, когато е покосен от инсулт, когато за 30 години работа държавата му дава пенсия 37 лв. След това го признават за инвалид и му я вдигат на 70 лв. „Толкова ме оцени моята страна, моята България”, казваше той. Минавам пред периода на приятелството му с неговия импресарио Васил Андреев, двете му жени Грета и Мариета, но е много интересна главата за борбата с неговите песни. Борил се е за всяка една песен.

- В какъв смисъл? 
- Спирали са го непрекъснато отвсякъде. Той няма музикално образование, тъй като го късат по солфеж в консерваторията, отива и кандидатства във ВИТИЗ, където го приемат. Той казваше: „Цял живот използваха това срещу мен. Не станах член на Съюза на българските композитори, защото нямах висше образование. Но станах член на Съюза на френските композитори. Майсторите на шлагери ме признаха”. Интересна е историята на „Моя страна, моя България”, която буди дори сълзи. Той е споделял, че заради тази песен са променили регламента на „Златният Орфей”, само и само да не спечели тя. Журито поставят мелодията на трето място, но телевизионният зрител й дава безпрецедентно първо място. „После тръгна по света и това беше най-големият удар за моите критикари – българска песен със световна слава. Едва наскоро бе призната за „Песен на столетието”, споделяше той. Признанието и възмездието рано или късно идват, но друг е въпросът дали човек е здрав, за да му се порадва.  

- Приятели ли бяхте с Емил? Какви са личните ти впечатления от легендарната звезда? 
- Ние се познавахме покрай „Като лъвовете”. Там сме изпълнили почти целия репертоар на популярната българска музика. В края на предаването давахме телефонен номер на моята колежка Катя Кисимова, която се занимаваше с подбора на децата. Давахме домашния телефон, защото 17 години ние нямахме стая в Българската национална телевизия. Ако тръгна да ти разказвам, ще разбереш, че моята съдба е близка с тази на Емил Димитров. Ние работехме от домовете, от личните си телефони, 

нас все едно ни нямаше

Това се правеше умишлено заради пословичната българска завист. Спираха ни три пъти и т.н. Да се върна на Емил, когато пеехме негова песен и той вземаше телефона, за да благодари, че сме изпели негова песен. А моята колежка щеше да припадне, като го е чула по телефона, защото му беше голяма фенка (смее се). Единствен той се обаждаше и благодареше, а всички други си мислеха, че ние сме длъжни да им пеем песните. Оттам е познанството ни. След това съм го канил два пъти в предаването. 


Емил Димитров С жена му Грета 

- Успя ли да го видиш в последните му години, когато инсулт го оставя половин човек? Беше ли загубил желанието си за живот? 
- Евгени Минчев е специалист по тази тема, той е ходил в дома му и го е познавал по-добре. Самотата не е само негова съдба. Едно приятелство едва ли се гради само на 100% емоционално и чисто чувство между хората. В повечето случаи това приятелство е интерес, взаимна изгода и все такива човешки неща. 

- Майка му, Мадам Сизи, е имала ясновидска способност, но не е искала да му гледа. Защо? 
- Той непрекъснато е молил да му гледа, но тя не е искала. Предрекла му е обаче, че ще се жени три пъти. Не му се вярваше, особено след първия развод с Грета, след това и втория с Мариета. Но той повярвал в предсказанието и наистина се жени за Мариета втори път, за да му се получат трите брака. Тази глава в спектакъла е също много вълнуваща, тя е за носни кърпички. 

- Смяташ ли, че моноспектакълът ще пожъне успех? Какви надежди таиш? 
- Хубав е този въпрос, но не знам. Не крия своята амбициозност, такава ми е зодията (Овен – б.а.), но не съм нахален човек. Никога не чукам на една врата втори път, ако първия път не се е отворила. Истинските ми приятели и спонсори са хората, които ще ми вдигнат телефона. Тези, които ти обещават и накрая не ти вдигат, са за боклука. Когато тръгнах да правя „Като лъвовете” през 1991 г., си казах, че това предаване ще го знае цяла България. Така и стана, затова телевизията не ни даде и стая. Вашият вестник е такъв, че могат да се пишат тези неща, публиката обича да знае задкулисните неща. Срещу нас война водеше главният редактор на детска редакция Румен Николов. Нас ни свали Уляна Пръмова без никаква причина. В никоя телевизия не ти дават обяснение. Даже не разбираш, че са те махнали. 

- Споделял си, че са спрели детското шоу през 2008 г., за да финансират предаване на Димитър Цонев... 
- Да, когато им трябваха пари. Тогава махнаха и „Хит минус едно” и още 11 предавания. Нямаше пари за неговото скъпо предаване, заради което разбиха Зала 2 на НДК. Тази зала вече я няма. До ден днешен си остана разбита, няма столове. Аз очаквах предаването да достигне такова ниво на популярност, защото то беше човешко. Нашите деца бяха подбрани, хубави, разказвах истории в различните градове. Хората обичат да слушат хубави неща за родината си. Най-голямата ми награда е, когато хората ми казват: „Ние израснахме с вашето предаване”. Предаването можеше да продължава до безкрай. Ако аз вече не ставам за екран, защото срещу биологията не може никой да се бори, пък и аз не ходя при д-р Енчев, но аз можех да стана продуцент и режисьор и да намеря мои възпитаници. Но трябваше просто да го няма това предаване, да бъде изтрито. 

Очаквам подобен прием и сега на моноспектакъла, защото става на въпрос за една човешка история. Виждаш ме, че докато си говорим, и аз се вълнувам. Хората не искат само да се хилят, да гледат артисти-травестити, облечени в женски дрехи и перуки. Българинът има нужда да поплаче. В спектакъла ще участват Пейо Филипов, Денислав Модев, Велин Михайлов, Страцимир Павлов, Орлин Цветанов, който свири в групата на Лили Иванова. 

- Работата с деца всъщност само ангажимент ли е било през годините или наистина боготвориш мъниците?
- Това с децата е цяла една одисея. Има и нещо друго – аз съм доста властен като характер, оттам и като творец. Това ми създаваше конфликти в театъра от рано. 

- Напоследък се пръкнаха много предавания, където малките деца се експлоатират. Не ти ли става болно?
- И да ми е болно – какво от това?! Телевизията изгражда самочувствието на децата, авторитет, уважение от съучениците и връстниците му. Страшно е обаче, когато детето се превърне в донор за родителите си. Не е хубаво за психиката на детето, защото то знае вече колко хиляди изкарва, как са му отказали еди-какво си. Това наранява детската психика, без да усеща. След години стават ясни тези неща.
 
Едно интервю на Красимир Красимиров