Константин Величков е един от първите и най-видни интелектуалци на следосвобожденска България. Какво “работят” интелектуалците? Те могат да се изявяват в различни области, да имат различни професии и да работят различни неща, но правят едно и също нещо, което ги обединява - изказват се, вземат отношение по въпроси, които касаят голям брой хора.
И тези въпроси, разбира се, са извън компетенцията на един тесен специалист, пише bulgarkamagazine.com. Затова човек не може да каже, че е “учил” за интелектуалец. Интелектуалецът е компетентен в различни области на човешкото познание, въпреки че е учил нещо и има професия в някаква област. Умът му обаче не е ограничен само в областта на тясната му специализация, а търси решение за по-широк кръг от човешки проблеми.
Много хора не могат като че ли да проумеят дейността на интелектуалеца. Наричат ги с насмешка “специалисти по всичко”, обаче рядко си дават сметка, че интелектуалците са именно това. Техен дълг е да са специалисти ако не по “всичко”, то по доста неща. Докато специалистът в една сфера на човешкото познание, който избягва да взема отношение по “чужди” нему научни сфери, е подобен на занаятчията, работещ цял живот едно и също. Не всеки има способностите и дарбата да бъде интелектуалец. Константин Величков обаче ги е имал.
Роден е в Пазарджик през 1855 г. в сравнително заможно семейство. Баща му Величко Попов е един от градските първенци. От малък Константин Величков проявява изключителни заложби в учението, заради които е изпратен като стипендиант във френския лицей “Галатасарай” в Цариград. Оттам получава диплом по литература, още като ученик се занимава с преводна дейност (със свой приятел превеждат “Лукреция Борджия” от Виктор Юго).
След завършването (1874 г.) се завръща в Пазарджик, където учителства по български, френски, география и история. Като виден родолюбец, той взема участие в Априлското въстание. Става член на местния революционен комитет, включва се в агитационната дейност.
След кървавото потушаване на въстанието баща му е задържан от турските власти по подозрение за съпричастност и за помагачество на бунтовниците. Величко Попов престоява в арест, където е зверски бит, почти до смърт. Два дни след бащата задържат и сина. Къщата им е претършувана от заптиета, като се предполага, че тя е била склад за оръжие на въстаниците. Всички книжа, намерени вътре, са конфискувани. По този повод в мемоарната си книга “В тъмница” Величков пише: “Турците не можаха да разберат, че сме мислили с голи ръце да правим въстание, и мяркаха им се скривалища от пушки и военни припаси във всяка къща на по-първите граждани”.
Спомените от времето, прекарано “в тъмницата”, са наистина покъртителни. Величков става свидетел на сцени на издевателства и мъчения, които не го напускат през целия му живот
Те го провокират да напише мемоарната книга. “В тъмницата” побира неизвестността и страха от смъртта на клетите български въстаници, осмелили се да воюват за свобода, за себе си и за народа си.
“В положението, в което бяхме, изложени на постоянен страх да оставим тука здравето си, ако не и живота си, от заразата, в която ни бяха живи заровили, или под немилостивите удари на арнаутските сопи, оставени само с един хляб, който ни се даваше от властите, и вън от който не допущаха да се внася нищо, тая мисъл, макар и лъжлива, че съдбата може да ни се усмихне, беше извор на сладка утеха, която топлеше сърцата и ободряваше и крепеше духа ни”.
Едно от най-трагичните описания в книгата е на окованите във вериги въстаници, сред които е и Величков. Повече от седемстотин души, оковани по четирима, вървящи, влачейки окови, и охранявани от биещи ги по пътя войници:
“Няколко души за съпротивлението си на солдатите платиха с живота. Между първите жертви беше един млад момък, Наум Кундурджията, когото всички оплакаха със сълзи. Здрав, хубавец, на около двайсет и пет години, с малки черни мустачки, напето засукани нагоре, той беше възбудил може би още повече с тия си вънкашни качества озлоблението на войниците. Още при излизането от града бяха го ударили на няколко места със сюнгии и той е бил длъжен да върви с тия зеющи рани, от които е текла кръв.
Няколко време бяха го влекли вързаните с него другари, додето най-сетне, омаломощен от болки и многото кръв, която беше загубил, беше капнал и беше се прострял на земята. Джелатите му го довършиха с няколко удара. Така свършиха живота си и други”.
След описаното “В тъмница” премеждие К. Величков за известно време работи като писар на Българската екзархия, заедно с това помага в списването на в. “Стара планина”. Участва със съставянето на карта на земите с преобладаващо българско население, която се ползва от граф Н. Игнатиев при очертаването на границите на Санстефанска България - българския национален идеал. Помага като преводач на руските войски по време на Руско-турската освободителна война.
След Освобождението е председател на Окръжния съд в родния си Пазарджик
Развива и активна политическа дейност. Депутат е в Областното събрание на Източна Румелия, където се отличава като един от най-красноречивите оратори. Иван Вазов казва по негов адрес:
“Един от най-добрите оратори в Областното събрание, омайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше от устата му плавна, убеждена, чарающа. Когато поискаше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги присъединяваше към неговото мнение”.
Става много близък със съпартийците си Иван Вазов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев. През 1884 г. е назначен за директор на народното просвещение и редовен член на Българското книжовно дружество (БАН). През цялото това време не престава да твори и да се занимава с книжовна дейност. В смутните времена около Съединението е принуден да емигрира. Участието в партийния живот струва скъпо за идеалист като него. Партийните борби, боричкания и нагласите според “международната обстановка” Величков приема особено тежко. Запазил се е един добил известност негов коментар по този повод, направен с горчивина:
“Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено кога си се родил в нея и си носил вериги зарад нея. България обаче навсякъде ще нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства”.
Константин Величков в буквалния смисъл е “носил вериги” в името на Родината. Затова е логично да се чувства огорчен от противопоставянията на едни българи срещу други.
През 1887-1889 г. учи живопис във Флоренция. По този начин развива голямата си дарба, която е забелязана още от детските му години. От 1890 г. става учител в Българската гимназия в Солун по френски и български. Връща се към политиката след 1894 г. Близо 3 години е министър на народното просвещение (декември 1894 г. - септември 1897 г.), на която служба е изключително полезен.
Нужни са няколко думи и за творчеството на К. Величков. В тази връзка ще спомена, че и днес много от учениците у нас четат “Ад” на Данте Алигиери в негов превод, правен преди повече от сто години и все още актуален. Подобно постижение в тази сфера, и то при автор и произведение от такива величини, е нещо заслужаващо похвала. Надежда Бонева коментира делото му:
“Всъщност, колкото повече се занимавах, осъзнавах, че той е първият български европеист
Бях удивена от усилията и желанието му да преведе “Ад” на Данте Алигиери. И аз съм се опитвала да го преведа, други колеги - също, но това е почти невъзможно, ако не познаваш развитието на италианския език и по-конкретно - флорентинския диалект. И това Константин Величков е успял да направи не толкова за да се докаже като преводач, а много повече - за да приобщи България към Италианския ренесанс, да пробие ледовете, натрупани с векове. А това е една изключителна мисия.
Величков се е учил сам. Имал е още в Истанбул добри преподаватели, но в Италия и Франция, освен самообразоването, е развивал и собствените си таланти. И всичко това - с един много силен дух, с един идеализъм, който сега е трудно да бъде разбран. Данте е сложен, защото цялата “Божествена комедия” е една метафора, текстът е труден и пълен с алегории. Това разкрива качествата на Величков като преводач, но говори за него и като за човек с огромна култура. Нека не забравяме, че той пише поезия, научни трудове, мемоарна проза, но в същото време е и художник. Познавал е и най-светлите умове на науката, големите музиканти, опитал се е да разкрие Европа за българите и България за европейците.
Привлече ме не само неговата литературна дейност, но и неговата личност, неговият морал. Бих нарекла Константин Величков “рицар на духа”, дори идеалист. И той го е доказал дори като министър на просвещението. Знам и съм чувала оценки, че не е сред най-добрите поети, но погледнете неговата проза, погледнете “В тъмница”. Може би той все остава в сянката на Иван Вазов - за съжаление, но аз смятам, че двамата не бива да бъдат сравнявани.
Защото Вазов си е Вазов с всичките му блестящи творби, но все пак той е национален автор, докато в това отношение Величков го превъзхожда. Той излиза извън рамките на България, той е истински европейски човек, творец и космополит. Нека не забравяме, че освен италианския, той е познавал чудесно и френския език, езика на изкуството, затова и е имал самочувствието да започне проекта “Всеобща история на литературата”.
Константин Величков днес трябва да се почита като един от строителите на съвременна България, и то не само в политически, но още повече в културен план. Един от най-светлите и могъщи умове на епохата. Човек на дълга и на изкуството, който ни напуска завинаги на 3.11.1907 г.
Спас СПАСОВ
