Говоря с Роси Пейчева и започвам да изпитвам съмнение и колебание - ще мога ли да предам всичката тази енергия, която струи от нея и думите й, на хартия? Тя ме завладява, нейната човечност, искреност и откритост ме унасят и пренасят в нейния свят - светът на любовта, обичта, добрината, вярата и музиката. Успоредно с това прозирам под усмивката й и носталгия, разочарование и доза страх...

- Роси, вече си майка на три деца, но аз искам да те върна към твоето детство. Какво беше то и има ли ярък спомен от тогава, който да е оставил своя отпечатък в живота ти?

- Детството ми е било детство-мечта за всяко дете. Израснала съм в прекрасно семейство и ако трябва пак да се родя, пак ще искам това да е семейството ми. Виждах разбирателство и хармония между мама и тати. Музикално семейство сме, но съвсем обикновено работническо и изключително задружно. Спомням си как татко вадеше акордеона от куфара под леглото и всяка вечер се свиреше. Майка пееше, миейки чинии или вършейки нещо, завърнала се от работа. Тя работеше в един завод за трикотаж.

Дядо ми по бащина линия беше много начетен човек, свиреше на гъдулка. От травмата, която претърпях на левия си крак като дете, аз губя и говор, на по-късен етап и други негативи се появиха от това, че без упойка са се опитали да ми наместят ставата. И имам спомен от дете, че дядо Боян, светла му памет, пускаше едно голямо радио и ме караше да повтарям думите, които чувах. И силен ми е споменът, че аз тогава почнах да проговарям наново. Не упреквам докторите, те са се опитали да ми помогнат. Родителите на майка също много ни събираха всички роднини и вечерите бяха задушевни, когато се приготвяше някакво родопско ястие и след това сядахме на раздумка. 

Дядо Славейко белеше ябълки, светла му памет, а баба ми Демиряна все още е жива, на 95 години е 

Не могат да се забравят тези моменти. Гледани сме много внуците от тази баба именно. Възпитанието ни е може би архаично: да обичаме семейството, родината, рода, това, от което сме произлезли, да сме уважителни към хората, да си държим на брата, на сестрата. Мама винаги ни е учила нещо много обикновено: като видим човек в блока например, да го поздравим. Някой ще каже, че това не е важно, но тя така ни е учила. Аз съм била доста затворено дете, например никога не съм ходила с моя клас на хижа. Обичах да си рисувам вкъщи - много добре рисувах, имах даже и награди.

Обичах да си свиря на пианото, да си чета. От този тип хора бях, не съм била буйна, даже мама, си спомням веднъж, дойде, потупа ме по гърба и по родопски ми каза: “Абе, дяте, излезни малко навънка, поиграй малко с другите деца, стига само вътре стоиш!”. Но не ми идваше отвътре. Яркият спомен ми е това, че винаги съм била свързана с музиката. Когато бях на 6 години, татко купи акордеон за брат ми, но аз започнах да свиря на него. Основата, която имам като музикалност, е на първо място от родителите ми.

И до ден днешен, представяйки някоя песен, аз се облягам на наученото и видяното от родителите ми, на техния изказ, украшения при изпяване. Вкъщи винаги имаше гости и се свиреше. На другия ден на училище и на работа, кой наспан, кой не. Започнах и аз да се включвам на клавира, а татко на акордеона. Имахме си апаратура и вдигахме блока в Лъки “на балон” (смее се). Никой не реагираше, само един комшия, светла му памет, а на другите ни съседи даже им беше приятно. Отваряха си терасите да ни слушат. 

- Разказваш ми за топлината и уюта, с които си била обградена. На днешните деца липсва ли това?

- Естествено, че липсва. Аз политиката не я обичам, не я разбирам, не е моето. Но не мога да се оплача от миналото.

Мъчно ми е за него, даже сега като говоря, и ми се пълнят очите. Къде е нашата България? Къде са ония възпитани деца? Да, и тогава е имало непослушни, спомням си как ги изкарваха пред строя на физзарядката. Мъчно ми е, защото онова време беше по-хубаво!

Мъчно ми е точно за това топло време. Ако щете, и за едни манифестации. Беше толкова приятно, всички еднакво облечени, под строй - не говоря за самата им цел, но това действаше обединяващо. Майка ще си сложи костюма, татко и той, карамфили носехме, то тогава нямаше други цветя. Такава празничност се усещаше. 

Във всички населени места в България имаше народ, имаше хора 

Къде са сега тези хора? Къде са децата ни, къде ще отидат? Какво остана? Много ми е мъчно. Аз и затова като пея новата ми песен “Петко войвода”, плача. Питат ме, ако има съвременен Петко войвода, той ще успее ли? Е, как ще успее? Той буквално ще бъде не отритнат, а убит заедно със семейството му, колкото и крайно да звуча. Те днес просто няма да позволят да има такава личност, защото Петко войвода и тези като него са били отдадени изключително на род, родина, нямали са семейство, за да се отдадат изцяло на каузата си.

Сега всичко е напрежение - не ти стига времето за нищо и усещам как мозъкът ми работи, работи, работи и не може да побира информация повече. Толкова съм сега ангажирана, а тогава е било спокойствие. Имаше в събота и неделя събори, пък отидете на ливадите целият род, сложиш едно одеяло, една диня в студената река да се изстуди и си я знаеш коя е и си я разцепиш после. Това са човешките взаимоотношения, това топли. Сега накъде отиваме? Тоя изкуствен интелект, който какво ражда? 

Родителите ми са обикновени хора и училището в Лъки ми е дало това мислене да бъда възпитана, да чета литература, да се образовам

А сега всичко много е опорочено и ми е мъчно, защото и аз имам деца. Няма образование, в което детето ти да не ходи на частни уроци, иначе не може да завърши! А натоварването им - ние тези душички ги уморяваме... Да не говорим за агресията в момента! При нас се срамуваха децата да се държат по този начин въобще, имаше срам и свян. Сега го няма! Аз преди 2 години си събрах учителките, наближават 90-те години вече. 

- Изхождайки от заглавието на песента ти “Майчина молитва”, с която печелиш фестивала “Пирин фолк”, каква е твоята молитва сега?

- Опитвам се да вярвам и винаги си казвам, че ние може да си направим света светъл. Нека ние си даваме светлина! Ясно е, че тя няма да дойде от държавата. 

Колкото и да се мъчиш, колкото и да се бориш, пак се допираш до нещо, което е несправедливо

Колкото и да си борбен, има моменти, в които увесваш нос и си казваш, че сме изморени вече. Но пак благодарим на

Бога, защото има и по-лоши неща. Аз съм изключително вярваща и може би Господ ни дава някакво изпитание в момента.

- Религията ли помага в този случай? Тя ли ни дава сили да видим светлината, както каза?

- Разбира се! Моите родители не са толкова вярващи. Аз станах може би покрай перипетиите, които ми се случиха - и операцията, и “нашамарена” от живота. За мен водещият и на първо място е Господ Бог. 

Всяка сутрин си паля кандилцето, казвам си “Отче наш”, всяка вечер заспивам с “Отче наш” и си благодаря

Действа ми успокояващо. Това те държи “да не сгазиш лука”. Тази агресия в момента идва от това, че хората нямат страхопочитание. Мама винаги ми е казвала още от малка, когато съм живяла в родното селце на баща ми Джурково, че трябва да внимавам, защото на другия свят ще плащаш за това, което правиш в този. Тогава съм била едва 6-годишна, но ми го е казвала и ми се е запечатало в мозъка. Аз вярвам, че каквото дадеш, то винаги ти се връща.

Имало е случаи, дам някакви финанси в помощ на някого и след 2-3 дни ми излиза участие или нещо друго хубаво ми се случи. Е, как да не вярваш!? Изключително много вярвам и това ме държи. Малкия ми син Жорко на Рибната “Света Богородица”, ние така си я казваме тази църква, а в Асеновград си я наричат “Света Богородица Благовещение”, си го водя с мен и той така си гледа, радва се на иконите. На първо място е възпитанието! Комуникирам и с мои колежки по темата и разбрах, че едни родители съветвали дъщеря си да каже на който я закача: “Да знаеш, че аз ще бъда кошмарът в твоите сънища!”. Сега тук учителите ли са виновни, обществото ли е виновно... 

В основата е семейството и възпитанието

И в този случай детенцето ли, дъщеричката ли има вина!? Не, разбира се! Как може да му кажеш такова нещо на това дете и то така да отива на училище... То и родителите сигурно са в безизходица вече как да съхранят детето си да не му се случи нещо, но... не знам, объркана съм... Дай Боже да е преход това време и да го прескочим, за да отидем към по-добро!

- Божия благословия, чудо или предизвикателство към живота е появата на Георги, когото ти роди на 50?

- Всичко, и трите неща. Аз много обичам децата и винаги съм казвала, че моето първо усещане е да съм майка. Обичам да съм домакиня, да се радвам на децата. Обичам да бъда обикновен човек! Това ми носи по-голяма радост от това да съм някъде там във вихрушката. Затова обичам и всички хора, да съм сред тях, да си ги гушна, да се снимам с тях и да им обърна внимание, да им отговоря, да бъда близко до тях. Аз не искам да има дистанция между мен като изпълнител и публиката. Не искам!

Искам да бъда една от тях! И, естествено, на първо място благодаря на тях. Ако не е публиката, аз няма да съм нищо. Аз благодарение на тях съществувам! Ненавиждам тези, които се самозабравят и са яхнали звездолета. Защото аз днес пея, но утре може да не мога да запея. Нищо не се знае! Тази равносметка трябва да си я дадем, трябва да сме по-мъдри, да сме по-добри!

Както винаги цитирам Баба Ванга на края на моите концерти: Ние сме богати, когато даваме, не когато вземаме! Ти се храниш, когато видиш светналите очи на някого, на когото си дал нещо, захранил си нещо, дарил си го с усмивка. Не говорим само за финансовото даване. Това те зарежда, тези светнали очи ти дават криле да летиш, че ти си зарадвал този човек. Тези човешки ценности са важни, а не този изкуствен интелект, за който не искам и да чета, ако ще да ме мислят за много старомодна. Ами ние ще станем по-зле от животните! Къде е любовта?

- Може би с това ми отговаряш и на въпроса има ли по-висше чувство от любовта?

- Няма, няма по-висше чувство! Даже в момента, ще ми повярваш ли, че настръхнах до краката ми! Няма по-важно. Любовта е всичко! Различна е любовта към различните хора, но всяка любов обединява. А тя вече е много крехка, даже я няма. 

Мъждукат като лампички вече хората, защото няма светлина, няма я любовта

Оттам почват и пробойните. И мен понякога нервите ми не издържат, но времето е такова. Едно време съм гледала баба на село - ще ми сложи манджата, ще си излезе спокойно, ще сложи на дядо да хапне - ето, аз съм гледала и това ми е било пример, че аз утре трябва да се грижа за моя съпруг. Затова и дълго време съм търпяла това, което ми се случи през годините с първия ми съпруг, но това е до възпитание. И до надежда, че нещата ще се оправят.

В един момент идва и катаклизъм и Господ ти казва, че не се оправят и се ядосваш. Но идва момент и ти разбираш защо Господ ти е дал това изпитание, за да дойде след бурята още по-силното слънце. Имаме поговорка в Родопите, която татко много често я казва: Ти предиобед не си видел слънце, чакай следобед да те грейне слънце! Няма как, но при мен е парадокс и стана. 

Човек трябва максимално да не обръща внимание на годините!

Аз нямам ботокс, нямам хиалурон, нищо такова нямам и дано Господ да ми дава акъл да не прибягвам до такива неща, защото не се знае какво може да ми се обърка в главата (смее се). Родопчанинът като цяло е човек, който държи на семейство, на род, на деца. Ние и досега се събираме често и си споделяме, децата вземат пример от родители, от баба и дядо. Мъжът трябва да е стожерът на семейството. И да шарне, трябва никой да не разбира, и да се прибере вкъщи и да продължи да се грижи за него. В главата ми е някак, че мъжът може да изневери, затова съм приемала и бившият ми да ми изневерява. Обаче жената не трябва. Не знам защо... Макар че сме спорили с мои приятелки защо така, ами не знам - така ми е промит мозъкът. 

- Може би това мислене ти повлия на решението да приемеш възможността да станеш майка на тази по-късна възраст?

- Може би. Естествено, че и сигурната половинка до мен. Ние с Ники се събрахме месец май 2014 г., а Жорко се роди през май 2024 г. - след 10 години. Голямо щастие е! Както и не отричам, че е умора, ангажираност, но това се забравя. Като му видиш усмивката, а той е много лъчезарно дете, чакай да се прекръстя, всичко се забравя. Беше ми зададен въпросът дали големите ми деца не ревнуват. Не, не ревнуват, те го обичат, обожават го! Когато една двойка се раздели, много е грешно и егоистично да се използват децата, за да се отмъщава или уреждат стари сметки, така мисля аз. Кръвта вода не става! Моят дядо казваше: “Аз не мога да се скарам с челяк!”. Всичко е до душевността. И аз съм така, не обичам да се карам с никого

Всичко е в семейството. Мироана, дъщеря ми, е по-вярваща в сравнение със сина ми. 

- 2024 г. ти е белязана от появата на сина ти Георги. Какво мечтаеш да ти се случи през 2025 г.?

- Пожелавам най-вече здраве и късмет за всички мои близки! Другото ще си дойде, нека е светлина и любов за всички хора! В църквата паля свещички за всички хора и си казвам “и душманите да са живи и здрави”. Амин! От нашата камбанария ние с теб, Валенце, може и да сме прави, но този душманин от неговата и той може да си е прав. Единствено това го определя Създателят, Вселената, този отгоре - той решава! Ние не сме тези, които да съдим. Мразя да съдя и се страхувам да говоря за бъдещето!

Валентина НЕНОВА