Сигурно помните френската комедия “Оскар” на Клод Мание, в която Луи дьо Фюнес ни разсмиваше до сълзи, но и ни караше да се замислим. Отскоро това с невероятен успех прави и Руслан Мъйнов на сцената на Сатиричния театър. Новата му роля стана повод за този разговор, специално за читателите на в. “Над 55”.

- Руслан, кой ви покани за френската пиеса “Оскар”?

- Обади ми се директорът на театъра, Калин Сърменов, и ме покани да участвам. Спечели ме за каузата, защото пиесата не е случайна, проверена е в десетилетията. В нея има какво да се играе, да се покаже, да се даде. С режисьора Венци Асенов се познаваме от много години, гледал съм негови представления, но не бяхме работили заедно.

В “Оскар” го преоткрих, защото начинът му на работа е прекрасен. Другите актьори са великолепни колеги, всички играят със сърце и душа. С някои от тях съм играл и преди “Оскар”, с други се срещнах за първи път. Радостен съм, че участвам в пиесата, извървяхме много хубав творчески път, всеки споделяше вълненията и мислите си, помагахме си. Така, както ни учеха в НАТФИЗ. Получи се хубаво съпреживяване с топли хора. 

- Гледали ли сте филма “Оскар”?

- Разбира се, като малък. Но като стана ясно, че ще участвам в постановката, си обещах да не гледам филма отново. 

Луи дьо Фюнес е прекалено ярък, за да може човек да устои и да не се повлияе от него

Все едно да играеш някоя роля на великия Тодор Колев - ако го имитираш, обречен си на неуспех, защото не можеш никога да стигнеш неговата яркост. Ако тръгнеш да правиш нещо друго, дето не го прави той, ще изглеждаш блед и невзрачен. Затова беше задача номер едно изобщо да не гледам филма. Като изиграя 20 представления, вече може да го гледам. С течение на времето ролята става психофизика, става част от тебе. 

- С ролите си на полицай Луи дьо Фюнес критикува френската полиция, тоест френското общество. Това допада ли ви?

- Да се надсмееш над обществото и над себе си са два различни въпроса. Ние сме в Сатиричния театър. Сатирата като цяло има за цел да осмива недъзите на обществото, на комуникацията между хората. В този смисъл “Оскар” е много точна пиеса - улучена като жанр и стил.

15 години в предаването “Комиците” правехме точно това - осмивахме недъзите в обществото. Търсехме онова, което не е наред. Не може да се подиграваш с красивото или с онова, което е наред. “Комиците” сега вървят като повторение, а хората ги гледат с голямо удоволствие. Предаване без политика, без специални гости. Много актуално и днес. 

- С цел да бъдат показани недъзите в обществото бе направен и сериалът “Столичани в повече”.

- “Столичаните” бяха много актуални със събитията, които се случваха. Да речем, когато беше голямата криза с бежанците, ние имахме цял сезон, свързан само с бежанците. При една поредица от избори, или предизборни ситуации като сега, имахме сезон с избори. “Столичаните” дължи успеха си на прекрасните сценаристи, режисьори и актьори. Филмът има 13 сезона. Това не се беше случвало дотогава и не знам дали ще се случи. При това с хубав рейтинг, с висока гледаемост. 

- В “Столичаните” се срещате със стожерите на Сатиричния театър, които вече ги няма - Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Васил Попов, Никола Анастасов?

- Незабравими срещи. Дълбоко съм свързан със Сатиричния театър. Първото ми появяване там преди много години беше в пиесата “Самоубиецът” на Николай Ердман, където имах огромното удоволствие да играя с Пепа Николова, с директора на Сатиричния театър, с Димитър Манчев, с Васил Попов. 

Велики, прекрасни, ярки, дълбоки артисти! 

Някои подценяват комедията и сатирата, смятат ги за лесни. Жанрът никак не е лек, в него има много дълбочина. Бях част от “Господари на ефира” в продължение на 2 години. Участваха Димитър Манчев и Васил Попов. Играеха двама старци, които коментират това, което се случва. Много научих от тия прекрасни срещи. 

- За кого от тия колоси ви е най-мъчно?

- Няма да кажа, но не от неуважение. По принцип загубата е огромна за нашия театър - загубата на Стоянка и Калата, на Васил Попов и Димитър Манчев. Да не говорим за Пепа Николова, която беше толкова ярка и обичана. Умееше да общува с различните хора по различен начин. Да бъде част от компанията, в която попада. Тя можеше да общува с люде от най-високо ниво до най-ниското по най-органичен начин. 

- Спектакълът “Българи от старо време” в Музикалния театър ви даде възможност да се докоснете до творчеството на Любен Каравелов и композитора Асен Карастоянов.

- Играх го 6 години в оперите във Варна и Стара Загора и пет - в Музикалния театър. Основната заслуга е на режисьора Николай Априлов. Той взе едно произведение от миналото и успя да го направи съвременно, да идват млади хора да го гледат. 

Препълнени салони като на рок концерт - това помня от нашите спектакли

Партнирахме си двамата със Стефан Рядков в култовите роли на дядо Либен и хаджи Генчо. Спомням си, че за да бъда убедителен, си направих едни подплънки от вата. Защото, като си стегна потурите, те се сгъват навътре. Викам си, не, трябва да търся друго решение! Намерих една жена, която ми уши подплънки от одеяла - тия, старите, туристическите, дето едно време бяха по хижите. Направи ги с напластяване, уши ми гръб и корем. Тежаха безумно. Още са вкъщи, чакат някой ден пак да ги използвам. Може пак да заиграм “Българи от старо време”, знае ли човек. 

Партньорството в Музикалния театър бе много приятно. Изобщо оперетата е жанр, който ми допада. Партнирахме си чудесно с Марияна Арсенова, с Катя Тупарова и с всички колеги в оперетата. В годежната сцена участва невероятният ансамбъл “Филип Кутев”, танцьорите все едно не стъпваха по земята, а летяха.

- Вие сте възпитаник на НАТФИЗ. Какво дължите на проф. Надежда Сейкова?

- Всичко. Ако не беше тя, най-вероятно нямаше да съм в България

Когато кандидатствах в театралната академия, бяхме няколко души бесарабски българи. Направиха отделен изпит само за нас. Проф. Надежда Сейкова ме прие, бях абсолютен самодеец, човек, който почти не говори български. При бесарабските българи езикът е повлиян от руския, пълен е с турцизми. Бях на 17 години.

Ако не беше тя, щях да се върна обратно. Надежда Сейкова ме отгледа. Тя ни възпита като творци, научи ни да можем да упражняваме този занаят - защото актьорската работа е занаят. Мнозина я бъркат с някаква чиста емоция, а тя си е професия като всяка друга. Е

два след като я овладееш, трябва да имаш емоционалността и таланта, за да я напълниш. Надежда Сейкова ни внуши и много неща, богати и ценни в социален план. Тя ни изгради и като морал, като отношение към света, към хората. Тя е от големите педагози на България. Идвала е на мои спектакли, знае какво правя. Още не е гледала “Оскар”, ще се радвам, ако дойде. 

- Трудно ли ви беше с българския?

- Овладях го с труд и постоянство, както всяко нещо в тоя живот. Човек е много адаптивно животно, той може да се справи с всичко. Имам още проблеми, но точно преди спектакъл правя едни специални упражнения, за да ги избягвам. 

- А продължавате ли да пеете?

- Не съм спирал. На път е да се осъществи една идея отпреди 4 години. 

- На 2 май във Видин ще бъде премиерата на концерта ми с италианска популярна музика

Става дума за песни на Пепино Галиарди, Джани Моранди, Клаудио Вила, Тото Котуньо, Адриано Челентано, Робертино Лорети. Ще ги изпълня с голяма симфонична формация с диригент Левон Манукян. Участват пианистът Иво Дуков и вокалистите Христо Маринов и Мария Накова, с които много години работя. Вероятно ще имаме концерт и в София. 

- И накрая, нека ви попитам нещо лично - кога Руслан Мъйнов ще се прости с ергенлъка?

- Ще се разбере! Ще се чуе! Хубавите неща се случват с любов. Нищо не става насила, с борба. Светът иска топлина, иска съпричастност между хората. Ние сме неразделна част от едно голямо цяло. И всеки, който си мисли, че е по-различен от другия, бърка и губи. 

Мария СТЕФАНОВА