През първите десетина години от живота ни ЛЮБОВТА е само онова, което научаваме от родителите си за нея. Наблюдавайки тяхната грижовност или безотговорност, вярност или двуличие, изследваме света и се възпитаваме. 

После идва ред да решим: да постъпваме като родителите си, или противоположно на тях. Само външните прояви ли да повтаряме? Моделът на поведение помага ли? Има ли различни видове любов? Или само погрешно тълкуване на смисъла на думата? На тези философски въпроси търси отговор в новия си роман “Звезди под клепачите” младият писател Николай Терзийски. 

Толкова млад, че се налага да си пуска брада, за да го възприемат читателите му насериозно

Но млад или не, романите му вече имат своя запазена марка - да се стремят към мащабност, да разказват безкрайно разклоняващ се низ от човешки съдби, да прескачат през годините и вековете.

- Твоите книги са насочени към кръвната връзка, към семейната приемственост. Смяташ ли, че съдбата ни се предопределя от живота на предците ни? Колко са важни семейните корени за теб?

- Още когато започнах да пиша първия си роман “Отлъчване”, стигнах до един важен извод - всеки от нас събира в себе си безброй хора и съдби. Днес живеем с мисълта, че всичко започва и завършва с нас, но това е погрешно. И вероятно е причината да не сме щастливи.

В себе си аз събирам всички онези - познати и непознати - предци, които са живели преди мен. В себе си събирам и всички онези, които идват след мен - деца, внуци, правнуци. Всичко това е част от мен. Като започнем от прадядо ми по майчина линия, който е роден в Ковачевица и е бил син на свещеник, членувал е във ВМРО и е изчезнал безследно след Девети септември.

Като минем през дядо ми по бащина линия, който е участвал в Септемврийското въстание и е бил пребиван почти до смърт заради убежденията си, отървал е разстрела по случайност. Тези двама мъже са част от мен, въпреки противоположните си възгледи, и моята задача е да помиря кръвта, която тече във вените ми. А единственият начин да бъде помирена кръвта е любовта. И знанието, че всички тези предци са част от мен, както и родителите ми, както и малката ми дъщеря

- Езикът, който използваш в книгите си, е изпъстрен от много диалекти. Лесно или трудно се пише чрез старинни думи? Те обогатяват или затрудняват читателите? 

- Понякога диалектът може да затрудни някои от читателите, но една книга не бива да се отказва от старите и красиви думи, които сме на път да забравим. И именно чрез книгите можем да им дадем нов живот. Такъв беше и диалектът на дядо ми Никола, който почина преди две години, на 94.

Той е израснал в селата близо до Рилския манастир, работил е в Радомир, а след това е живял в Дупница с баба ми, която пък е от Банско. Така че в езика на дядо ми имаше прекрасни думи от всички тези места, думи, които аз реших да запазя в книгата си “Отлъчване”. Написах една дълга глава, в която един дядо разказва за живота си на своя внук и там героят дядо Янкул говори с езика на моя дядо Никола.

Защото една книга, освен да разказва интересни истории и да внушава идеи, които ни карат да се замислим, трябва да допринася и за богатството на езика. Ние притежаваме това богатство, но не го ценим достатъчно и заради това може да го загубим.

- Заглавието на третия ти роман “Звезди под клепачите” е много поетично. За романтика и любов ли ще четем в него?

- Тази книга се роди от един тежък личен момент. Смъртта на баща ми Йордан, а 40 дни преди това - смъртта на дядо ми Никола. Когато обаче започнах да разказвам, усетих, че се получава история не за смъртта, а за любовта. Съвсем изненадващо за мен идеята на книгата полетя. Завихри се по напълно неочакван начин.

И така този роман създаде три различни свята, които захапват опашката си. В първия един мъж рисува картината на живота си. С нея създава свят, в който живее друг човек, който там пише песента на живота си. Тази песен обаче създава трети свят, където една жена пише романа на живота си. Разбира се, че и този роман създава свят...

Тъкмо това е темата на “Звезди под клепачите” - как творим световете си от онова, което е вътре, в нас. Как те се преплитат - по какво си приличат и по какво се различават. Любовната история уж е една, но всъщност са три. Биха могли да са хиляди. Но това не е толкова важно, защото - както пише в книгата - всички любовни истории са една. Само краищата им са различни.

- Героите имат много сходни имена: Йосиф, Йоан, Йоана. Откъде идва това?

- Именно защото те са проявления на един и същи човек, но в различни светове, в различни времена. Историята за любовта на Йосиф се случва през 40-те години на миналия век, в началото на Световната война. Йоан среща своята любов през 80-те години, през социализма, малко преди перестройката. А Йоана се влюбва днес, в нашите също трудни и нестабилни времена. И читателят вижда как всички времена си приличат, защото има нещо, което стои над тях - любовта

- В една рецензия за книгата прочетох, че си създал притча за безсмъртието. Че само любовта създава вечност. Има ли в личен план до теб, край теб такава любов?

- Щастлив съм, че има, да. И тъкмо това е причината да имам спокойствието да творя, да пиша. Това, че се чувствам удовлетворен и щастлив със семейството си, със съпругата си и дъщеря си, ми дава възможност да разсъждавам за света около нас, за човека и човешкото, за предопределеностите и съдбата, за случайностите и силата ни да преодоляваме трудностите. За Бога.

Според мен всичко това са аспекти на едно и също нещо, което обаче е сложно и необяснимо - тъкмо затова човекът ги нарича с различни имена. А така събира всяко едно от тези неща в себе си. 

- Накъде е тръгнал светът? Вълнуват ли те конфликтите в световен аспект - войната в Украйна например? Могат ли книгите да помогнат при решаването на подобни проблеми?

- Всичко, което виждаме в момента в света, също е дело на човека. То се е родило под нечии клепачи. Войните, епидемиите, смъртта - те завладяха света ни, който ни се струваше така спокоен, за да ни накарат да се страхуваме за себе си и близките си.

Но те ни казват и нещо друго - колко е крехко всичко, което имаме. И колко малко правим, за да го запазим. Хубавите книги имат силата да накарат човека да вижда в дълбочина, отвъд ежедневното и злобата на деня. Тъкмо книгите могат да ни измъкнат от това, което виждаме в последните години, защото те могат да ни посочат онова, което е важно, за да го ценим и пазим.

Щрихи към биографията

Роден е през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” през 2005 г. Две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета. От началото на 2003 г. работи като журналист в продуцентска компания “Седем-осми”. От ноември 2019 г. е сценарист на предаването “Вечерта на Иван Кулеков” по телевизия 7/8 ТВ и втори водещ на рубриката “Ex Libris”, в която гостуват някои от най-популярните съвременни български писатели. 

Дебютният му роман “Отлъчване” излиза през 2017 г. и веднага е избран от интернет сайта “Аз чета” за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през годината. Също така печели голямата награда в категория “проза” от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018 г. и има номинация от наградите “Перото” за принос към българския литературен контекст, в категория “дебют”.

Вторият му роман, озаглавен “Хроники на неведомото”, излиза през 2019 г. и е сред шестте книги, номинирани за “Роман на 2020” - Националната литературна награда на НДФ “13 века България”. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура - в раздел “Проза”.

През март 2022-ра е отпечатан третият му роман - “Звезди под клепачите” (издателство “Жанет 45”).

Даниела ВЕЛИКОВА, Брюксел