Санданчанинът Атанас Кирилов Димитров, който от 5 години работи в Германия, вчера напусна окончателно България и обяви, че по никакъв повод кракът му повече няма да стъпи тук.
„От 10 г. не съм гласувал, а занапред не само че няма да го правя, но и ще се опитам всячески да забравя, че съм българин, и дори нещо повече: ако разбера, че децата ми, които живеят в Англия, гласуват за някои от изборите в България, ще се откажа от тях с държавен вестник”, обяви Димитров, цитиран от struma.bg.

Тежкото решение той взел миналия петък пред сградата на съда в Благоевград, а конкретният повод за него е откритието, че ако иска да си смени името и да върне обратно турското, с което е роден, трябва да си наеме адвокат, да води съдебно дело, което ще се проточи няколко месеца, през това време трябва да пътува няколко пъти от Германия до България и обратно и да похарчи куп пари.

На въпроса защо е решил да си сменя името през 2017 г., след като обратният „възродителен процес“ в страната приключи преди повече от 20 години, Атанас Димитров обяснява: „ Правя го, защото живея в Германия, а там с турско име ще имам много по-голяма тежест и уважение от страна на местните, защото на българите и румънците те гледат с много лошо око“.

Животът на санданчанина Атанас Димитров, който сам се определя като „турски циганин“, е доста любопитен: „Роден съм на 30 януари 1965 г.  с името Ахмед Демиров. Баща ми почина рано, майка се омъжи повторно и аз израснах при баба и дядо в Сандански. През 1981 г. бях в VІІІ клас, когато ме извикаха в полицията и ме заплашиха, че няма да мога да продължа обучението си, ако не си сменя името с българско. Пратиха ме в община Благоевград да си напиша една молба със свободен текст, дадоха ми един списък с имена и така станах Атанас. Тогава, за да получа българско име, не платих и 1 стотинка.

Завърших техникума в Сандански и животът ми се разви така, че успях да науча 6 езика и да усвоя 12 професии. Работя от малък – баба беше чистачка в градския музей на Сандански и още от 1982 г. ми намираше работа за по 4-5 лв. на ден. След техникума директорът на Почивно дело в Сандански ме прати на курс за сервитьори в Банкя, където получавах стипендия от 60 лв. и имах 2 пъти на ден безплатна храна. Впоследствие успях да изуча занаятите на арматурист, зидаро-кофражист, слагал съм мраморни плочи, по Указ 56 за насърчаване на занаятчийска дейност имам диплом за ремонт на готварски печки и какво ли още не. Сега в Германия се занимавам със строителство. Нито съм мързелив, нито са ми фалшиви дипломите, нито съм като част от българските цигани, които живеят на гърба на държавата и не плащат нито ток, нито вода. Работил съм в България на обекти на бившия шеф на НСО ген. Владимиров, на Вежди Рашидов, на Илия Павлов и на кого ли не. И изведнъж преди няколко години работата спря. Където и да потърсех – няма и няма. Единият вариант беше да стана и аз като събратята – без водомер у дома и на социални помощи, другият – да търся препитание в чужбина. Избрах втория и не съжалявам – в Германия се чувствам човек.

Сега се върнах в България специално за да си сменя името и тръгнах по стария път – отидох в община Благоевград. Там от служба ГРАО ме препратиха в съда. Тук ми обясниха, че трябва да внеса 15 лв. съдебна такса и да започна дело. Предупредиха ме, че това ще ми струва много време, пари и нерви, трябва да си намеря двама свидетели, които ме познават до VІІІ клас с турското ми име, да ги доведа при съдията и т.н. Не, няма да го направя. Няма да се подложа на унижението да се моля за нещо, с което съм се родил – името ми. Дала ми го е майка ми, а държавата по времето на социализма ми го взе. Сега отказвам да се моля и да плащам на тази държава, за да ми го върне“.

Атанас Димитров спира да говори и показва самолетния билет, който му изпратил работодателят за връщане в Германия. Сбогува се набързо и тръгва към летището, за да се върне в страната, където единствената му борба ще бъде да убеди германците, че хората с български имена не са по-мързеливи от тези с турските.