За първи път България е представена на Олимпийски игри в Атина през 1896 г. от швейцареца гимнастик Шарл Шампо, който по това време живее у нас. Оттогава сме спечелили 54 златни, 88 сребърни и 82 бронзови олимпийски медала. Шестима българи са стъпвали на най-високото стъпало на почетната олимпийска стълбица по два пъти. Заради съдиите Георги Костадинов не успява да го стори в Монреал. Но със златния си медал, спечелен в Мюнхен през 1972 г., той влиза в историята като първия български боксьор, олимпийски шампион.

Побойници вкъщи не ща. Никакъв бокс 

С тези думи Харалампи Костадинов посрещал всички хвалебствени писания, с които вестниците обсипвали неговия син Георги. А там пишело, че момчето е голям талант, шампион и гордост на Бургас. И въпреки това: Никакъв бокс!

Алтернатива бил футболът. И там Георги бил точно толкова успешен, колкото на ринга. Нямало нищо по-лесно за него от това да бележи голове срещу всички противници на неговия “Ботев”. Универсалният му талант дори предизвикал война между футболната и боксовата централа в София. Всяка от тях го искала за себе си.

И тогава се намесила момчешката суета: “Заради бокса ме пишат във вестниците - казвал си младежът. - В училище ме имат за звезда, а футболът... Там никой няма да ме забележи”. 

След това решение Георги трайно нахлузил ръкавиците, убеден, че те ще го отведат до най-високото стъпало на олимпийската стълбица. Това не било фиксидея или мечта. Не. 

Че ще бъде олимпийски шампион, младият Костадинов знаел от деня на раждането си

На 17 години нямал загуби сред връстниците си. Година по-късно от ЦСКА му пратили повиквателна. Били толкова нетърпеливи, че дори не го оставяли да завърши училище.

В националния отбор обаче място за него нямало. Там се нуждаели от човек в категория 48 килограма, а Георги бил шестдесет. Как да свали дванадесет? Това предвещавало край на кариерата му и никакви изгледи да отиде на предстоящата олимпиада в Мюнхен. Оттук насетне ще тренира, но повече за здраве. А краят на военната му служба ще означава и край със спорта.

Решението вече било взето, когато най-добрите български боксьори били поканени на турнир в Москва. Повечето обаче намерили причини да откажат... От съображение за сигурност. В отбора на тогавашния Съветски съюз бил събран боксовият елит на петнадесет републики. Истински убийци. Говорело се, че по-лесно е да станеш първи в света, отколкото шампион на СССР. 

След като асовете се разбягали, треньорът Васил Костов-Вазата се принудил да вземе Георги Костадинов. Да попълни бройката. В Москва Георги с лекота победил всичките си противници. На летището в София го посрещнало цялото боксово ръководство, партийни другари, общественици. А той се чудел защо всички искали да го целунат. Така пътят му за Мюнхен 1972 г. бил вече широко отворен.

Олимпийският му дебют започнал скучно. Първият му противник, приятно момче от Пакистан, се отказал преди последния гонг. Бързо се справя и с колумбиеца Камело Перез. Така стига до полуфинала и срещу него вече е безспорният фаворит, човекът, в чиято победа никой не се съмнява - Лешек Блажински от Полша. Георги вече си е осигурил бронзов медал, което за момента напълно го задоволява. Но никой не може да промени това, което диктува съдбата

Българинът побеждава с доста голяма преднина в точките прочутия си противник. Късмет, но той като че ли ще е дотук, защото насреща се задава истински танк - Лео Руабуого от Уганда.

От предните битки ръцете на Георги са надути като изпечен самун. Инжекциите спасяват положението донякъде. Българинът съзнава, че ако чернокожият му противник успее да го уцели само веднъж, с него е свършено. Затова се движи непрекъснато и периодически пласира по някой удар. Последен гонг. Решението на съдиите е категорично: 5:0 за момчето от Бургас. 

И двете му ръце са счупени

Гръмват химни, вдигат се знамена. Георги е първият български боксьор, златен медалист на олимпиада, пишат вестниците с едри букви. За него в това няма нищо ново. Той открай време е знаел, че това ще се случи.

На вълната на славата и на колелата на подарената му от държавата волга шампионът преживява волно следващите 3 години. Никакъв бокс, ръкавиците са закачени на пирона, само бягане за здраве. 

Но година преди Олимпиадата в Канада шампионската кръв закипява. В олимпийското село в Монреал Георги забелязва, че не само познава, но че е побеждавал повечето си конкуренти. В първия мач кореецът бързо се отказва. Следващият е колумбиец. Георги повежда.

Съдията командва: Стоп! И в този момент, извън играта, противникът удря силно българина. Това се повтаря още веднъж. При втория удар съдията държи Георги за рамото, а колумбиецът, при спряна игра, нанася нов тежък удар на противника си. Георги е на земята. Нокдаун. Става и продължава. Победата по точки е присъдена на противника му.

Няма по-позорно решение. Ако се спазва правилникът, за двата удара извън играта колумбиецът е редно да бъде дисквалифициран, а победата да бъде присъдена на другия състезател - Георги.

Българската делегация защитава точно тази теза. Тя подава контестация, за която плаща много пари. Тук се намесва и политиката. Делегацията на Никарагуа, недоволна от нещо, заплашва организаторите, че ще напусне олимпиадата. Колумбийците декларират същото, ако се отнеме победата на техния боксьор. 

В името на запазване на форума организаторите решават да пожертват един български боксьор

Знаят - това ще се забрави. 

Нещата наистина са забравени, но не и от Георги. Чувството, че го пускат в ада, дълго не го напуска. Скоро учениците от едно бургаско училище ще посрещнат новия си учител по физическо възпитание. Олимпийският шампион слиза от ринга огорчен и омерзен. Точно когато е на върха.

През 2015 г. Георги Костадинов подари златния си медал от игрите в Мюнхен и ръкавиците, с които го е спечелил, на Музея на спорта. “Те ще са сред най-ценните експонати между тези светини на българския спорт”, каза тогава председателката на БОК Стефка Костадинова.

Исак ГОЗЕС