Вида Боева-Попова е родена в Охрид. Тя е дългогодишна сътрудничка на един от лидерите на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов – от 1963 г. до смъртта му през 1990-а, когато той умира буквално в ръцете й. Целият си живот тя свързва с борбата за освобождение на Македония и с битките за запазване на българщината в нея. Предлагаме ви исторически разказ, написан преди седмица от нея, в който Вида разказва любопитни моменти от живота си, в които става дума за пророчицата Ванга и бившия главен прокурор на България Иван Татарчев, пише "Труд".

Ръкописите на д-р Христо Татарчев, предадени на съпруга ми Антон Попов и на мен в Торонто, Канада от неговия племенник д-р Асен Татарчев, пренесох в Рим и предадох на Иван Михайлов (Ванче, бел. ред.). След като той ги разгледа и прочете, ги прибрахме при другите книжа. Така минаваха годините. Иван Михайлов бе зает с проблеми, създали се в Македонската патриотична организация (МПО – създадена е през 1922 г. в САЩ), а и със срещи с хора от Македония.

След промените в България и ние посетихме родината – съпругът ми Антон след четиридесет години, а аз за пръв път, въпреки, че в София съм празнувала първата годинка от раждането ми. Това бе през 1991 година. По софийските улици наблюдавах лицата на хората и имах чувството, че този народ се събужда от една ужасяваща летаргия и оцеляване. Не е сложно за нас, идвайки от свободния свят, да почувствуваме на пръв поглед това радостно явление. Сравнявах явлението с кокичетата, появили се след дълбоката зима. Всяко лято (август месец) посещавахме родното село Брезница, Антон за един месец (ваканцията), за да се върне септември на работа в Радио “Ватикана”. Аз оставах помалко, защото работех като журналист на черно.

През 1992 или 1993 година, неочаквано в родната къща в Брезница, пристигнала пророчицата Ванга с кола, за да търси Антон и мен. Аз бях в Рим, а съпругът ми на морето с нашето синче да види българското Черноморие.

Ванга говорила с Кирил, брата на Антон. Преди обаче да пита за нас, се обърнала към племенниците на Антон и казала заканително: “Не говорете срещу Вида. Тя е много красива и много добра жена.” Помолила в най-скоро време да отиде при мен.

Антон ми се обади в Рим и аз незабавно заминах за България. Отидохме при Ванга. Тя бе на Рупите, беше август и страхотна горещина

– Како Вангe, мога ли да ти целуна ръка? – я попитах аз

– Да, Вида!

– Трогната съм! Помниш ли, че бях при теб с урната на брата на Антон, загинал по мистериозен начин в Индианаполис, Щатите.

– Помня! Ще ви кажа пак, че това, което той правеше, не беше за неговата глава. Но сега ви търся за друго.

– За какво ни търсиш, како Вангe?

– Главният прокурор на България, Иван Татарчев, иска да се срещне с вас. Ще отидете при него, с колата ще ви придружи моят син, който е прокурор в Петрич. И още утре трябва да тръгнете.

– Щом ти ни казваш, тръгваме.

Ванга ме дръпна настрана и ми прошепна: “Не казвай пред него нищо, което ти лежи на душата, защото е много хитър.” На другия ден рано сутринта тръгнахме за София заедно с осиновения й син, прокурор, с колата и шофьора.

Главният прокурор Иван Татарчев ни посрещна необикновено за мен: прегърна Антон, а на мен подаде студено ръка. Направи ми впечатление как изреди какво го чака за деня. Първо разказа с кого е бил на среща преди нас, при кого ще е пак след 5 минути, как за обяд го чака министър-председателя… Чак след това се обърна студено към мен, дори бих казала – диктаторски:

– Ръкописите на моя чичо (фактически чичо на баща му) д-р Христо Татарчев да ми се предадат, ако е възможно, в най-скоро време.

– С удоволствие! Ще трябва да си припомня къде са прибрани. И добавихшеговито: Дано където сме ги прибрали, не са ги изяли мишките… Разбира се, повторих, че непременно ще се погрижа да ги намеря. – Както казах, сега съм зает, останете днес, ще отидем на вечеря заедно, натърти той.

– Благодаря за уважението – отговорихме спонтанно с Антон.

Синът на Ванга имаше да върши някаква работа в София, а ние тръгнахме по наши работи и се уговорихме да се срещнем в 5 часа следобед пред Съдебната палата, където щеше да ни чака и прокурорът Татарчев.

Термометърът показваше почти 40 степени по Целзий. Чудя се как изкарахме целия ден! В 5 часа тримата се срещнахме пред Съдебната палата. Синът на Ванга тръгна да потърси прокурора. Върна се с новината, че Татарчев е зает и не може да отидем на вечеря. Ако сме съгласни, щял да се опита на другия ден да намери малко време за нас.

– Съжалявам, обидено казах аз. Не сме дошли в София, за да ядем и пием с прокурора. Но той постъпи доста невъзпитано, като ни накара целия ден да чакаме. А ние се съгласихме от уважение към него. И се върнахме обратно на Рупите при Ванга.

– Како Ванге – рекох аз на пророчицата.

– Прокурорът е един невъзпитан човек. Кой му е потърсил гощавки? Той ни предложи среща и след това ни отказа след десет часа чакане. Ванга изтръпна, стресна се изненадана.

– Така ли се отнесе с вас?

– Да, како Вангe.

– Що имаше да ви каже? – Иска ръкописите на чичо си д-р Христо Татарчев.

– Дайте му ги. Защо ще ги държите там!

– Разбира се, обещахме му, но не помня къде са. Трябва да ги потърся.

– В долапа са, в този долап, който е близо до тавана.

– Добре, како Ванге, ще ги потърся и ще му ги предадем.

Неочаквано обаче Ванга ме запита:

– Ти, Вида, искаш нещо да ме питаш. Кажи, кажи, усещам, че се отказваш.

– Да, како Ванге, искам твой съвет. Възнамерявам заедно със синчето ни да отида до Охрид, тъй като сега Македония е държава, за да се поклоня на гроба на моите родители, не можах да ги изпратя до вечното им жилище. Когато починаха, бях политически емигрант, а там беше още Югославия, Белградска Югославия. Антон трябва да се върне на работа в Радио “Ватикана”, затова бих искала да отида сама с детето ни.

Струмица! Ще те изстискат като лимон ище те захвърлят.

– Како Ванге, твоята дума е закон за мен. Няма да отида.

– Кажи ми другия ти въпрос.

– Искам да остана с детето ми поне още малко тук в селото на Антон, Брезница, пиринския край, защото е още рано за училището.

– Не! – заповеднически ми отговори Ванга и продължи:

– Веднага с мъжа ти и детето да се върнеш в Рим. Там да живеете – нито в Америка, а и тук – не.

– Добре, како Ванге!

Още на другия ден купихме билет за мен и детето ни и тримата се върнахме в Рим, Италия. Вечна й памет на кака Ванга! Тя бе истински феномен. Аз много я обичах и дълбоко почитах.

Когато се върнахме в Рим, аз търсих навсякъде и не можах да ги намеря ръкописите на д-р Христо Татарчев. Спомних си какво ми каза Ванга. Потърсих в този долап и ги намерих. Казах си: феноменална жена!

Чрез сина на Ванга казахме на главния прокурор, че ще му предадем ръкописите официално, но тъй като нямаме пари за билет, ако е възможно, да ни плати пътния билет или само на мен. Наистина имахме проблем, защото изплащахме апартамента, който купихме с кредит от банката

Измина цяла година от този случай, а прокурорът Татарчев вместо да изпрати билет, започна да ме заплашва, специално мен, че ако искали от България негови хора щели да ме докарат – ако трябва и дрогирана, и да вземат ръкописите.

Пак се срещнахме с Ванга. Аз й подарих един изящен шал от Менча Кърничева, подарен й от патриоти от Бразилия. Когато й го дадох, казах следното:

– Како Ванге, за мен ти си изключителна жена. Подарявам ти този шал, който е от една велика жена – защото самата ти си велика жена.” Тя го прие с голяма благодарност.

Синът й ми се скара, задето не съм изпълнила обещанието за ръкописите

– Не е вярно, обещах и ще го изпълня, но трябва да ми се плати билета, защото ще ги предам официално. Ванга мълчеше и не проговори. Тя знаеше колко съм права в моите изказвания.

Не предадох ръкописите на главния прокурор Иван Татарчев. Ясно ми стана, че той навярно не би постъпил така, ако бе независим. Държавна сигурност бе същата в ония години. Правеше ми впечатление, че НИКОЙ не се интересуваше от гроба на д-р Христо Татарчев, а от материалните наследства. Минаха много години от тези събития тогава.

Тази година през месец юни аз подарих ръкописите лично като дар на досегашния български посланик в Рим Марин Райков. С мъжа ми Антон познаваме Марин още от лятото на 1990 година, когато се запознахме в Рим. Той ми предаде въпроси от вестник “Зора” за интервю с Иван Михайлов. Спомням си, че го бях поканила вкъщи, за да се запознае с Иван Михайлов. Марин, стеснявайки се, ми каза: “Друг път, Вида, ще дойда, когато ще е готов с отговорите на въпросите”.

В текста на ръкописите си д-р Христо Татарчев никъде не е забравил да подчертае, че е българин от Македония и, че ВМРО се е борила за спасяване на българщината чрез тогавашната формула “автономна Македония”. Ръкописите са писани на прекрасен литературен български език.

Като заключение: сигурно съм наследила чертите на един от прадедите ми, главния свещеник Георги Бъндев, уредник на черквата “Свети Климент”, където се пазеха мощите на светеца с векове. Свещеник Георги Бъндев, заедно с племенника си, младият свещеник Йоаким Мустрев, тайно пренасят короната и жезъла на Свети Климент в България преди нахлуването на сръбската окупаторска власт в Македония след 1912 година.