Огънят гори там, където падне. Това е законът на трагедията – тя не се разпределя равномерно, нито е справедлива в своята тежест. Докато обществото говори за случая „Явор“, анализира, протестира и осъжда, истинската болка гори само на едно място – в сърцето на майката. Тя има право да отвърне глава от суровите факти, защото за нея загубата е абсолютна, необратима, лична. За нея Явор не е поредният символ в протест, за нея „Явор е всичко и всичко е Явор“.
Но всички останали нямат това извинение. Честността към емпиричните истини е неизменна предпоставка за справедливост, морал и обществена правда. Без нея трагедията се превръща в паразитиране върху човешката болка – удобен инструмент за натиск, манипулация и разчистване на сметки със системата.
Приятели, познати, публични фигури – всички са периферия. Някои мимикрират скръб, защото така се очаква, защото така е „правилно“, защото публичният ритуал на жалостта изисква думи, лозунги, обръщения. Но съкровената мъка от загубата не се режисира, не е спектакъл. Храмът вече са социалните мрежи – платформи за демонстративна скръб, от които истинската болка често се губи в ехото на лайковете.
Други насочват огъня на гнева срещу институциите. Всички сме видели кадрите, но всеки долови само своето отражение. По Хюм – логиката е човешки конструкт, съществува само в човешката природа и служи не само за интерпретация на явленията, но и често за оправдание на личните позиции.
Сцената на задържането е далеч от красива, но не е сцена на убийство, както скандираха по улиците. Малцина се питат на кои номера е звънял Явор в последните часове, кой му е дал последната доза, какви избори го доведоха до острата интоксикация. Не знам дали е жертва на прекомерна полицейска сила, но със сигурност е жертва на собствените си решения – и на онези, които му осигуряваха дрогата, докато наричаха себе си негови приятели.
Аутопсията не оставя съмнения: няма травми, водещи до мозъчен или белодробен оток, а смъртта е настъпила от остра интоксикация, забранени субстанции в пъти над допустимото. Но тази неудобна диагноза се заглушава от уличния крясък „Убийци!“. Гротескното е, че този крясък излиза и от устите на добре познати дилъри. И ако нещо е спорно, то едно е безспорно – наркотиците са убийци. Тихи убийци.
Но важни са не фактите, а удобните интерпретации и решения.
Това е протест срещу институциите, срещу системата, защото никой не им вярва. А тя, системата, е съставена от хора като нас. Ние рядко съдим себе си, но с лекота осъждаме другите.
Политическото ръководство на МВР закова присъдата предварително – този случай не чака проверка, той вече е вердикт. Фактите се обезценяват, властта се предава пред натиска, а редът отстъпва пред удобната версия.
Може би това решение беше неизбежно в контекста на общественото напрежение – ход, насочен към успокояване на страстите и предотвратяване на по-дълбока криза. В този смисъл, то може да се разглежда като стратегическа деескалация. Но все пак, тежестта на последствията отново пада върху МВР – институцията, която е принудена да понесе удара, без защитен механизъм срещу публичния натиск.
Този баланс между реда и общественото доверие остава крехък – и въпросът кой плаща цената за стабилността винаги има едни и същи отговори.
Превишили ли са правата си двамата униформени – вероятно да, може би не. Би следвало проверките на съответните органи да установят. Не че някой се интересува от тях, не че някой чака изхода им. Нито пък би го приел – ако е съобразен с фактите, а не със собствените му нагласи и субективен поглед за справедливост.
Уличната справедливост неглижира факта, че Явор е бил свръх предозиран. Мнозина казват: „Това не ни интересува, вижте кадрите от задържането!“ Да, не са приятни. Но едно задържане, след неизпълнение на полицейско разпореждане, винаги е съпроводено със сила. Границата на прилагането на тази сила е много тънка.
Дали двамата полицаи са я преминали или не – това трябва да се прецени трезво. Действали ли са правилно след поставянето на белезниците – също. Ако са превишили правата си, няма да им бъде простено. Но да анатемосваш цяла една система, съставена от хора като нас, не е редно.
Всъщност този казус отстъпва място на съвсем друг, неназован, неудобен – просто не харесваме системата, не приемаме реда, искаме да правим каквото си искаме, но другите не могат да го правят.
Ако го правят – тогава ни трябват институциите, за да ги накажат. Но къде са те? Некадърни, безполезни, не работят.
И как да работят – след като сами ги натикваме в ъгъла?
Трагедията на Явор има две лица – едното е тиха, самотна загуба, другото – оглушителен публичен протест. Когато гневът вилнее без чест, улиците се превръщат в бойно поле, а смъртта става знаме за чужди каузи. Явор вече не е човек, а пример – ръководство за употреба на всяка лична загуба.
И след този хаос остава само въпросът: ще изберем ли истината, която гради ред, или ще предпочетем удобната версия, която го разрушава?
Явор го няма, но смъртта му продължава да гори – не като тихо страдание, а като клада, в чиито пламъци всички ровят за своите оправдания.
Орлин Филиповски, БЛИЦ
