Има хора обикновени, скромни, работливи, за които не се говори, които не се дават по телевизията и не се пише за тях в книгите. Но те са човеци, които оставят своята дълбока диря в живота и съдбата на близките си, на познати и непознати. Такава е Мира Кацарска. За нея сега ще ви разкажем през очите на нейната внучка.

- Ана-Мария, вече е факт новият ти видеоклип “Шопска сватба”, в който пресъздаваш този красив обичай. В лентата булката е облечена с една много скъпа за теб дреха - носията на твоята баба, която е извезана преди 125 години. Разкажи ни за твоята баба Мира?

- Баба ми Мира беше и си остава една от най-забележителните жени в моя живот. Крехка, но същевременно с много силен характер. Аз произхождам от един от големите родове в Панчарево, които са прочути със своята емоционалност, огромно трудолюбие, били са хора с характери. Баба и дядо са имали голяма къща на мястото на Панчаревското езеро, което тогава не е било още езеро. Но прибирайки се един ден от нивата, където е работила, баба вижда, че тогавашните властимащи развалят покрива на къщата й.

Никой не е предупредил местните хора, че се е взело решение да се направи изкуствено езеро на мястото. И тя от този стрес, от мъка, че развалят дома й и тя с децата си и семейството си няма къде да отиде, пропушва. Тогава се смиляват и й дават едно парче земя по-нагоре от селото, където тя започва да строи дом с дядо ми. В голяма немотия са живели, стаите не са били измазани, гардероб един слагали вместо врата между тях... Въпреки това тя беше работохолик, мъдра жена, сърцат човек, истинска българка!

- Това е твоята баба по бащина линия?

- Татко беше най-малкото й дете, тя имаше три. Той също пееше и свиреше на перце от филмова лента. Баба имаше две снахи - майка ми и стринка ми. Никога не съм ги чула да се скарат и даже ги защитаваше пред синовете си

Ние сме шест нейни внуци и ни събираше около нея, даде ни на всеки по паничка нещо да хапнем. Правеше масло и ни го даваше на филия, но го режеше като войничета и “айде, баба, на тебе едно войниче, айде на тебе едно” и така. Тя беше обединител. През времето, когато не ни разрешаваха да празнуваме Коледа, тя дърпаше плътно пердетата, слагаше слама на земята, калчищени пътеки, даже солта я беше направила в едно такова вързопче, в каквото едно време са си я държали и са я носили на полето, когато са работили. 

Тя не идваше на вечеря в семействата на децата си, но никога не сме сядали на масата в домовете си, без синовете и снахите й да попитат: “Баба ти яла ли е, има ли нужда от нещо? Я ходете да видите”. Сутрин ставаше рано, минаваше през всички семейства и питаше всеки от нас от какво има нужда, че да го донесе или да ходи да ни го купи. Остави го после пред вратата дискретна, няма да я чуеш, няма да я видиш. А иначе обичаше да бъде център на внимание и умееше да увлича хората.

Едно време беряхме шипки, които да предаваме в училището, което е било много възпитателно. Пускаха ни в района и всеки ученик трябваше на набере и предаде определени килограми. И ние със сестрите и братовчедите ми колко да можем да наберем. И баба, която не я беше страх от нищо, ставаше сутрин рано и ни набираше за шестимата внуци колкото е необходимо шипки. 

Никога не съм чула аз от нея и не ни е казвала “не мога, не искам, не знам”. И така и мен научи. И до днес не съм отказала на моите родители, на моите близки, на моите деца нищо. 

Аз не знам какво е да кажеш “не мога” или “не искам”! Такава дума в речника си нямам. 

Ана-Мария

- Тя е била също прочута като певица и пазител на традициите?

- Баба живееше с песента, с традицията и ни учеше и ние да живеем по този начин. Затова толкова дълбоко е вкоренен този бит в нашето семейство, който и до днес се опитваме да спазваме. И до днес, въпреки кончината й вече преди около 30 години, хората си спомнят с умиление за нея. Такива колоритни хора като нея оставят диря в живота. Тя беше обединител на селото, беше духът на селото.

Беше събрала и жените, и мъжете във фолклорна мъжка и фолклорна женска група. Показа им всички стари стъпки, всички обичаи, с всеки един детайл на всеки един от ритуалите. Това именно и аз се опитах да пресъздам във видеоклипа ми “Шопска сватба”, но аз съм едно много бледо нейно копие. Първоначално пеехме двете. Бучено се казва това пеене тук - аз пеех първия глас, баба пееше втория. И тогава Тодор Живков ме видял и оттук тръгна моята кариера.

- Какво е нейното влияние върху теб?

- Баба беше човекът, който постави основите на моята певческа кариера, без аз това да съм го осъзнавала, научи ме на много неща. Тя пееше много и аз всичките си песни знам от нея. Първоначално заставах до нея и тя ми разказваше историите на хората в района, нещата от живота. Песните ги пееше като приказка. Нощно време ставаше, сетила се някоя песен и я запише с химически молив (от дядо ми останал, който тогава е бил началник на пощата) върху вестник или каквото намери. И сутринта като стане, ми напише целия текст. Пазя тези записки и до днес. Нейната философия за живота беше много интересна и винаги ми казваше: “Анушка, учи се, бабе, да живееш с ората. Нема да се делиш, ще си добра с всичките, с всеки ще намериш общ език!”. 

И така съм възпитавана - да съм добра, трудолюбива, отстъпчива и може би Бог затова е бил и към мен толкова щедър

Дал ми е възможността да пея и с това и до ден днешен да мога да изхранвам себе си и семейството си. Баба ходеше да помага в черквата, за курбани, за какво ли не са я викали. Аз бях до нея винаги за ръчичка. Имаше чекрък, на който предеше вълна. И сега понякога като си пускам нейни записи, чувам чекръка как се върти и тя пее. 

- Как баба ти започва да се изявява с Никола Анастасов?

- Никола Анастасов по настояване на тогавашния министър на културата Георги Йорданов събра всички талантливи деца на район тогава “9-и септември” и направи един лагер с нас. Аз бях също включена. Пътувахме из цялата страна и изучавахме българската народна песен, музика, обичаи. И те викаха баба ми да ни разказва и да ни учи на стари песни, как да се ушият и да се съхраняват носиите, как да се направят опинците. Тогава всъщност Никола Анастасов разбира за нея и направи един шопски спектакъл, който пътуваше из страната. Аз пеех, сестра ми също, баба разказваше, както и с нея пеехме заедно. Един такъв хумор се лееше, на който и до днес се ползват част от репликите му. Това представление го показвахме и на плаващата естрада в Панчарево.

- Кой неин завет никога няма да забравиш?

- Казваше ми: “Ти, бабе, си претрай, не се карай с ората, не мой с лошо, не мой с лошо! Фани лошото за арно!”.

Валентина НЕНОВА