Нощ е. Не мога да заспя. Стоя до прозореца. Нощта е тиха, топла, светла като ден. В градината с цветя се търкаля котката. Котешка й работа. Весело й е. А в моето сърце печал дълбока.

 С деца - останахме без деца. Заминаха за по-големите градове или в чужбина. Тук няма работа, няма реализация. Няма ги и внуците, няма детски смях. Къщи, апартаменти, вили, всичко празно, заключено. Селата обезлюдяха. Няма хора, няма училища по селата. Няма деца, а без деца няма бъдеще. Останахме сами. А самотата е страшно нещо.

“Самотата ме тревожи 

като сянка на обесен,

самичък човек не може 

да сътвори нито дом, 

нито песен.”

Понякога се обаждат. Така, да ни чуят, т.е. да видят дали сме живи. А ние дни след това повтаряме всяка тяхна дума и се радваме, че са се обадили.

Колко сме жалки!

Опитвам да се самоуспокоя. Нали са живи и здрави. А ние сме все още двама. Благодаря на Бога!

Къде сгрешихме? Тази мисъл разяжда мозъка ми. Не научихме децата си да живеят богоугодно. Но и нас не ни научиха. Беше забранено да влизаме в църква. Такова беше времето. Живяхме 45 години със зашити уста. Закъснялата фалшива демокрация извади конците, но останаха белези. Защото само болката остава незабравима, а всичко друго бавно се забравя.

Децата ни не милеят за родното си огнище. Не тъгуват за родителите си. Дори не знаят “Аз съм българче”. Не ги интересува колко страдаме за тях, колко много ни липсват.

Хей, деца, забравихте ли песничката, която ви пеех, когато бяхте малки:

“Мила мамо, напиши ми 

пак за наше село,

от салкъма откъсни ми 

едно цвете бело”.

Затварям очи, чувам глас: “Бабооо! Къде си бе, дядоооо”. Внучката? Разперила ръце, тича към мен. Усещам аромата на косите й! Колко е пораснала! И много красива!

Усмихвам се, отварям очи. Няма никой! Сама съм със спомените. С болката в сърцето и онази проклета бодлива буца, заседнала в гърлото ми.

Дядо й по се държи, но от мен не може се скрие. Виждам влагата в очите му.

Стоя до прозореца. Гледам, кучето на съседката тича по асфалта. И то не може да заспи. И пак се опитвам да се самоуспокоя, все още сме двама, а и децата са добри и понякога се обаждат.

На празници бихме искали да сме всички около масата. Детски смях да оглася къщата. Излизаме на улицата. Взираме се в мрака. Няма ли да се зададе тяхната кола? Но не. Няма ги. Прибираме се вкъщи. Все още вървим изправени като изсъхнали дървета с обрулени листа.

Защо стигнахме дотук? Защо? Защо избягаха децата ни?

Внуците ни не се женят! Така било модерно! Не раждат деца - имало време. Не! Няма! Времето лети. Изпуснеш ли всички влакове, оставаш на перона сам, потънал в прах. А поне едно дете осмисля живота ти. Поне едно!

За тях е важна кариерата, парите, къщи, имоти, коли, екскурзии и много дрехи и обувки!

И пак се питам: “Къде сгрешихме?”. Или времето е такова. Свирепо, алчно и зло! Безбожно и жестоко!

Колко е светла и тиха нощта! От дни ме преследва една тема. Вземам белия лист и започвам да пиша. Мисълта изпреварва ръката:

“Мило мое скъпо внуче, 

като те чуя отдалеко, 

на сърце ми става леко. 

Но желае моята душа 

внучката да ме послуша, 

да се върне тя при баба, 

дядо, татко, мама, 

по-хубаво от вкъщи няма. 

Да прегърне всички

с топлите си ръчички.

Върнете се, деца,

по родните места!”

Пак поглеждам през прозореца. Котката я няма. Заспала е. Гушнала е двете си малки, пухкави котенца, спокойна и щастлива! Мъррр, мъррр! Защото е с децата си... мъррр...

Над два милиона българи напуснаха Родината. А вие, господа управници, спокойно ли спите? Защото ние, техните баби и дядовци, изобщо не спим, а когато заспим, ще е завинаги, но... с отворени очи!

Зазорява се. А утрините тук са тихи.

Верка ЛЮБЕНОВА, 

с. Градец