Дамян Дамянов е една от най-разпознаваемите и емоционално силни фигури в българската поезия на ХХ век. Той е поет на откровението, на болката и на любовта, изживяна докрай – без защити, без дистанция и без интелектуални маски.
Роден е с тежък физически недъг, който го прави прави мъчно подвижен. Тази житейска съдба не го превръща в поет на самосъжалението, но дълбоко бележи неговия светоглед. Болката при него не е само телесна – тя е екзистенциална, но и източник на изключителна чувствителност към живота и любовта.
Стихотворението „Не си отивай“ на Дамян Дамянов е едно от най-разпознаваемите и обичани произведения в българската любовна лирика. То концентрира в малко на брой думи цялата емоционална философия на поета – болката от раздялата, страха от самотата и отчаяната, но достойна молба за близост.
Не си отивай
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас?
Ще викаш ти — гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: „Ела! Ела!“
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път…
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
