През 1923 г. в Държавната печатница в София, като поредица от Библиотека на Българския земледелски народен съюз, се ражда книгата на Стоян Омарчевски “Към Екватора”. Тя носи и уточняващо подзаглавие: “На Световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия - Южна Америка”, което се провежда година преди това и е описано от автора като пратеник на управлението на Стамболийски и по стечение на обстоятелствата - негов просветен министър. 

Поводът за пътешествието е достатъчно значим: “Българското правителство биде поканено чрез Министерството на търговията, промишлеността и труда, това на Народното просвещение и това на Външните работи, да участвува в праздненствата по случай 100-годишнината от независимостта на Бразилия в южна Америка.

Бразилското правителство в поканите си, които беше отправило до респективните министерства, съобщаваше, че на 7 септемврий 1922 г. то, покрай тържествата, които ще ознаменуват независимостта на Бразилия, урежда и едно всемирно изложение, на което канеше и българската държава да участвува”. 

Книгата на Омарчевски, предполага се първа за тази страна и за Латинска Америка в литературната ни история, е пътепис. Но в него пред красотите на природата в посетените места преобладават политически и социални наблюдения

Те са подкрепени с подробни статистически данни в самостоятелен раздел от книгата - “Бразилия в географско, историческо, етнографско и икономическо отношение”. Той може да бъде и самостоятелно издание, а заедно с другите части: “От Париж за Бордо към Екватора”, “Връщане към България”, “Сан-Пауло” и пр., съставят обща панорама на разказа... Съпътстват го размисли на политика Омарчевски, изводи и чувства. Той безспорно е поласкан, че от балканските държави само страната ни е получила покана за изложението.
 
На борда на “Масилия” наблюдава новоизбрания председател на Аржентинската република д-р Алфонзо Алвеар, доказал се в политиката със самостоятелно мислене. Среща се с френски и белгийски депутати, отправили се в същата посока. Корабът поражда в спомените му асоциации, които случаен пътник трудно би доловил:

“Параходите за далечно презокеанско пътуване представляват от себе си, както е известно, движещи се градове. Пътниците в тях принадлежат на всички класи и съсловия на човешкото общество: между тях ще срещнете работници, занаятчии, търговци, малки и големи, учени, общественици, пък и държавни глави...

Пътниците принадлежаха на различни племена и народности: европейски и американски: тук се срещаха редом с французите... англичани, испанци, португалци, италианци, руси, шведи, българи, аржентинци, бразилци, урогвайци и пр.”. 

Всичко това е оцветено с беглите щрихи за тържествено посрещане на кораба с делегациите в някои пристанища, за традиционното веселие при прекосяване на Екватора и като финал - пристигането в Рио, което е ознаменувано с 21 топовни салюта от бреговите укрепления за всяка от делегациите

В чест на българските представители - също. Тук не ще се спираме на отделни описания на паради, аудиенции с официални лица, първи впечатления от Бразилия и от въпросното изложение. Но “Към Екватора” е преди всичко пътепис на политическото послание. И в случая - на международна добронамереност, при която “българската делегация бе предмет на особено внимание.

Дошла от другия край на земното кълбо, тя будеше интерес всред мисиите на Мексико, на Перу, на Чили, на Аржентина, на Панама, на Сан-Салвадор, на Северна Америка и всички се интересуваха да знаят, коя държава представляваме ние, какво представлява тази държава и този народ от себе си.

България беше известна на всички тия мисии, поради епическите борби през Балканската война, а участието на България през световната война на страната на Централните сили будеше в тях най-тъжни спомени и впечатления. Епическите борби на българското племе в неговите походи към Цариград будеха най-добри спомени и най-добри впечатления във всички ония, с които имах честта да говоря за България”. 

Все пак Омарчевски откровено споделя, че се стреми най-пълно да реализира възложените му правителствени задачи. Сред тях е организиране на етнографска изложба и към нея - представяне на такива емблематични стоки, като тютюн, розово масло и малиновка

Търсене на тесни контакти с бразилски политици, за да бъдат те запознати с тежкото положение у нас след Ньойския договор и съдействието им клаузите му да бъдат смекчени. А най-вече: задълбочено опознаване на латиноамериканската държава, за да се установят с нея дипломатически, икономически и културни връзки. С което трудностите на автора започват.

Защото в павилионите на изложението установеният ред не допуска странично присъствие. С настойчивост Омарчевски успява да организира изложбата, дарявайки всички експонати на местната фолклористика. Общо 58 на брой, те включват носии, музикални инструменти, кратунки, бъклици, ножчета, сурова коприна, дървени чашки, чанти, тъкани с шевици, гаванки, солници... Оказва се, че розовото масло, по примера на бай Ганьо, отключва тежки дипломатически порти, а местни парфюмери изявяват желание веднага да се снабдят с него. 

Авторът пътува много. Среща се с разни хора и навсякъде е радушно приет. Днес някак странно звучи посещението му в модерен за времето бразилски затвор: “Посрещнат в самия двор от арестантската музика със “Шуми Марица”, разгледах целия затвор, и в моя чест затворници отдадоха почест на българския национален флаг, който беше 
издигнат всред двора

Този затвор, строен от французки инженери и архитекти, възлиза на стойност повече от 45 млн. французки франка, или кръгло един милиард български лева. В него аз видях зали за обучение на неграмотните затворници и ме е срам да призная, че подобни няма дори в нашия Университет. В този затвор се приемат затворници от цяла Бразилия от 18 до 30-годишна възраст. Ежедневно затворниците водят по два часа военно обучение, имат си собствена музика от затворници, имат си шивални, резбарско отделение, дърводелско отделение, фотографско отделение и стаи за занимание. Човеку трябва да се каже, че това е затвор, за да разбере, че това не е никакъв затвор, а най-модерно учебно-възпитателно заведение”. 

Омарчевски разказва за възхода на икономиката и селското стопанство в Бразилия само за 100 г. И препоръки към българските изселници добре да помислят. Защото тук се търсят не само здрави мускули, но и професионална квалификация, а нашите земеделци не познават отглеждането на специфичните култури - кафе, банани, какао, захарна тръстика, каучукови палми и т.н. 

Авторовите разсъждения за причините, създаващи емиграция, представят добронамерен политик, който би желал народът му да има поминък в собствената си родина. И едновременно отрича колонизацията на световни територии, защото потиска местните хора, култури и просперитет. 

“Към Екватора” е творба, освободена от рамките на политическата принадлежност, която прави Омарчевски министър. В ролята на автор той предпочита да поглъща впечатления с широко отворени очи и да ги разкаже точно, ясно, реалистично. С възхита от наблюдавания напредък и с надежда, че и на страната му предстои бурно развитие.

Т.е. разсъждава като българин, тръгнал да опознае света. Знаем, че след завръщането си настоява пред царя първите бразилски държавници да получат наши отличия и те наистина са наградени с ордени за граждански заслуги
А следващите контакти между двете страни са запечатани в аналите на дипломатическата история. 

Доколко надеждите на политика Стоян Омарчевски са се сбъднали по критериите на днешния ден, е отделна тема. Но е истина, че книгата му представлява илюстрация на изпреварващо времето си мислене. Което я прави стъпало в развитието на пътеписа за българската литературна история.

Георги НИКОЛОВ