Композиторът и аранжор Светослав Лобошки няма нужда от специално представяне. Името му е синоним на успех - независимо дали става дума за авторска музика, или за аранжимент. Резултатът винаги е запомнящ се - прекрасна, лесно запеваема песен с приятна мелодия и впечатляващ текст. Днес ще се опитаме да направим връзка между детството и натовареното настояще, между важните решения в живота и насладата от срещите с публиката. 

- Светльо, миналата година навърши 60 години, но ми се иска да те върна назад във времето. Сподели за нашите читатели какво дете беше?

- Бях абсолютно нормално дете - като всички останали. С увлечение към едно или друго нещо - било изкуство, било спорт. Имах късмета да израсна в едно напълно нормално семейство. 

Майка ми беше учителка, а баща ми цял живот е работил в областта на културата

И може би това повлия до голяма степен за моя път по-нататък. 

- Знам, че си голям футболен фен. Не се ли изкуши да се насочиш към спорта?

- О, аз тренирах още от дете. Започнах да играя футбол в родния ми Петрич. В мен имаше доста спортна злоба, дори бих казал, че агресията беше малко в повече. Но същевременно ходех на уроци по китара, пеех в хор. И в един момент моят учител, диригентът Иван Апостолов каза, че е време да направя някакъв избор. Обясни ми, че имам перспектива като музикант, а футболът така или иначе е до време. 

Веднъж трябваше да ходим на един футболен турнир в Бяла, Варненско. А в същото време хорът, в който пеех, трябваше да замине на лагер пак близо до Варна, до Аладжа манастир. Като се замислих каква хубава компания приятели ще бъдем с хора, това май беше повратният момент. Избрах да си изкарам едно чудесно лято с приятелите. След това леко дръпнах спирачката на спорта и изцяло се насочих към музиката. 

- Казват, че музикант къща не храни. Как приеха твоите родители избора ти?

- Разговорите тръгнаха в тази посока - помисли си, внимавай, много е трудно, избери си някаква по-сериозна и сигурна професия, защо не станеш военен. Но в никакъв случай не са оказвали натиск върху мен. Просто се опитваха да дават някакви съвети. А аз с музика се занимавах от дете. Първият човек, който ме заведе в библиотеката в Петрич, беше баща ми. Показа ми библиотеката, детската музикална школа, инструментите на мандолинния оркестър. Имаше толкова много инструменти - мандолини, китари, контрабас. Така че баща ми е човекът, който запали това огънче в мен, провокира любовта ми към музиката

След това се записах в детската музикална школа на китара. Участвах във всички възможни ученически формации. 

- Китарата ли беше първият ти инструмент?

- О, да, китарата е голямата ми любов. Разказвали са ми, че когато съм бил на 5-6 години, съм намерил една кора от дърво и от нея съм си издялкал китара. Спомням си как след години изнудих баща ми да ми купи китара. Той все отлагаше - за рождения ден, за Нова година. Аз все повтарях “Късно е, късно е“ и накрая отидохме и купихме китарата. Явно съм си бил някакво куче, което знае какво иска. 

- Иска си кокала и си го търси...

- Абсолютно. И изобщо не съжалявам. Защото музиката е любов, музиката е призвание. До ден днешен вървим заедно с нея, обичаме се. С всичките сътресения понякога, с всичките хубави емоции. Така че не съжалявам за нищо. 

- Светльо, винаги съм се чудила какво те задържа в Петрич? Учил си в София. Повечето студенти от провинцията даваха мило и драго да останат в столицата. А ти - не.

- След студентските години и аз направих опит да остана в София. Но трябваше софийско жителство, а аз не успях да го уредя. И тогава много ми помогна Шкумбата, който също е от Петрич. Та той ми каза: “Спокойно, прибери се. Няма проблем, от Петрич също можеш да си движиш разни неща”. И аз се прибрах, започнах работа като преподавател в детска музикална школа с млади таланти.

В преходния период след 89-а г. като всички музиканти поработих малко в чужбина. След това се прибрах - тука беше много спокойно. И преди около 20 години пак започнах да обмислям да се преместя в София - вече не беше проблем жителството, нито възможността да си купиш или наемеш жилище. И човекът, който ме разубеди, беше Веселин Маринов

“Ти луд ли си? Как ще идваш в София? Гледай на какво място живееш - на границата с Македония, Гърция - спокойствие, красота. Какво ще правиш в София?”. Не знам дали послушах него, или вътрешния си глас и останах да живея на едно изключително спокойно място. Естествено, налага се да пътувам - един-два пъти в седмицата например съм в София.

Но аз обичам да пътувам. Не съжалявам. Всички знаем колко напрегнато е в София, колко време се губи за обикновени неща. А аз си живея на спокойно място, където нещата в чисто битов план се случват много по-лесно. С помощта на интернет дали съм в Петрич, или на Филипините, няма никакво значение. Малкият град си има както малки недостатъци, така и огромни предимства. 

- Изкушавал ли си се да правиш музика от другите фолклорни области?

- Правил съм, но не смея да твърдя, че това е най-силната част от моята професионална работа. Всеки трябва да знае докъде може да стигне. Аз съм свързан най-силно с моя роден край - Македонският. Смея да твърдя, че музиката на македонската фолклорна област е шлагерната музика на фолклора. В нея винаги имаш мелодия и текст, които вървят логично. И неслучайно македонските песни се слушат в цяла България. 

- Ти освен че пишеш музика, освен че правиш аранжименти, вече от години си и на сцената като музикант във формацията до Веселин Маринов. В същото време си и жури на много фестивали. Какво търсиш да откриеш в един изпълнител. Кое може да те грабне? 

- Много хубав въпрос. Аз преди всичко искам да видя някаква индивидуалност. Изпълнител, който има неща, които го отличават от другите изпълнители. Много е хубаво, когато забележиш едно дете на 7-8-9 години и после да наблюдаваш неговото развитие през годините. И да видиш как много от тези талантливи деца започват вече професионална кариера. Усещаш, че имаш някакъв принос за тяхното развитие - със съвет, с подкрепа. 

- Ако сега можеш да избираш и да споделиш сцената с някой световноизвестен изпълнител, кого би избрал?

- О, кого ли не бих! 

- Само един. Трябва да избереш само един.

- Неведнъж съм казвал, че обичам мелодичната музика, песни с ясно изразена мелодия. Много харесвам групите ТОТО, Чикаго. Харесвам Стинг. В колата обожавам да слушам кънтри музика. Тази музика изобилства от мелодии и инструменти, които са далеч от компютрите. Тази музика е близо до корените, в по-първичен, натурален вид. Така че бих избрал да свиря на китара зад Уили Нелсън

- А аз, ако може да съм на първия ред, защото го обожавам. Ти непрекъснато се срещаш с хора. Сигурно имаш интересни случки.

- Много е приятно, когато видиш хора, които се радват на това, което правиш. Това е някакво чувство на удовлетворение, че си постигнал нещо. Наскоро един почитател ми написа във Фейсбук: “Здравейте! Много харесвам това, което правите. Вие сте мой фен!”. Виж каква непринудена грешка! Стана ми хем забавно, хем мило.

Много случки имаме, когато пътуваме с Веско Маринов. Много често феновете идват преди концерт, приготвили торти, козунаци, питки. Идват да ни нахранят, да си поговорим - това продължава и до ден днешен. Няма да забравя един случай - в Монтана ли беше, във Враца ли... Обади се Веско и каза: “Минавате през еди-кой си адрес, там ще ви чака еди-коя си жена, ще ви даде нещо”. Отиваме ние - то бяха едни тенджери с пържоли, кюфтета, кебапчета. И ние ги помъкнахме на сцената преди концерта с колегите. Хапнахме, пийнахме - беше много приятно. 

- Без излишна скромност - като утвърден майстор на хитове, ще ни споделиш ли някоя печеливша рецепта? 

- Ох, ако знаехме, всички щяхме да правим само хитове. Аз съм се учил и съм харесвал най-много тези, които са направили 60-70 процента от хитовете в България. Това са Тончо Русев, Митко Щерев, Стефан Диомов, Стефан Димитров, Найден Андреев. Това са авторите на най-обичаните песни на България. И аз логично винаги съм гледал как правят песните си, в каква посока вървят. Но тази мелодичност, тази мелодика няма как да я научиш, трябва да си го носиш. Харесвам Краси Гюлмезов - той също има невероятно мелодична мисъл. И всичките му песни са изключително шлагерни. 

- Светльо, какво лято се очертава за теб - морско, планинско или работно?

- От всичко по малко. В момента сме на турне с Веско Маринов. Има голям интерес към неговите концерти. След това 15-20 дни почивка и тръгваме към морето. Летните театри ни чакат. Ще се опитам да съчетая работата с почивката. После - малко планина - 3-4 дни. Ще пътувам и до Ница...

- И накрая дойде време и за кратка равносметка.

- Всеки, който навлиза в една по-зряла възраст, си казва: “Аз добре го правя това нещо, ама дали след 2 години, след 5 години ще мога пак да правя същото? Дали ще го има огънчето? Дали ще я има тръпката да работя?”. И мен ме вълнува това - какво ще се случи след 5 години, дали ще имам същата енергия, същото вдъхновение, същата емоция да ме тресе, за да мога да работя това, което най-много обичам? Всеки ден се моля на Господ това да не спира и да продължава до края. 

- Пожелавам ти го от сърце. И песните ти да се пеят дълго след като нас няма да ни има. 

Мариана ДОБРЕВА