Това се случи преди повече от 40 години на сцената на Драматичен театър “Рачо Стоянов” - Габрово. Тогава предложих пиесата ни за деца с Румен Балабанов на директора Васил Червенков - забележителен актьор и всеотдаен театрал, от чийто опит се учех непрестанно. Вместо учтиво да шикалкави, той нескрито я хареса и я предостави веднага на щатния режисьор в същия театър Маргарита Благиева, а тя се запали по нея и се захвана с постановката.
И още нещо за предисторията на “Друсайте, деца, върбите”. С Румен се познавахме и бяхме приятели от вече десетина години, от времето на първите ни стъпки в средношколския печат. Той започна като хуморист, а аз - с лирика и епиграми.
Почти всеки вторник тогава ние виждахме имената си на автори в последната страница на “Средношколско знаме”. Кръжокът към този вестник ни даде възможност двамата да се опознаем и сприятелим.

Няма да крия, Румен много ми допадаше - държеше се естествено, бе умен, внимателен към другите. Нито позираше, нито се беше вманиачил, като имаше невероятно остроумие, с което посрещаше житейските несгоди 

Неслучайно той бързо се утвърди и като сериозен белетрист с оригинални сюжети и персонажи от простолюдието. Бе тръгнал по пътя на Чехов - модерен в мисленето си, достъпен във формата. Аз го ценях високо, продължихме дружбата си и като студенти.

Помня, че като ученик той бе много близък с Вальо Робов и Коцето Попов. Тримата хумористи сядаха някъде на маса, споделяха си весели случки, като от време на време някой от тях вдигаше ръка и се провикваше:

- Това е за мене, заплювам си го!

Демек, аз ще пиша за същото... Така всъщност им идваха идеите за бъдещите творби. Бяха плодовити автори, доста трудолюбиви, но пък и винаги им оставаше време за приятелски срещи в смесени компании.

Един ден, някъде към 1976 г., Румен ми даде негова папка с цикъл разкази, които бяха за деца. Всяка от историите имаше за главен герой едно и също момче на име Живко. Румен ми предложи, след като прочета разказите и ако ги харесвам, да му предложа вариант за детска пиеса.

Така и стана, със самочувствието си на студент по театрознание композирах обща ситуация за последователното развитие на разказите, те следваха един след друг на едно място на действие - дворът на къщата, в която Живко живееше.

Балабанов прие моя вариант и започнахме да се събираме двамата и да пишем пиеската. Най-често това се случваше у тях - обикновена, скромна къща с дворче в кв. Лозенец. След като приключихме писането, размножихме текста на циклостил в около 50 екземпляра. 

Изпратихме ги по пощата до всеки един от театрите в страната, включително и до провинциалните. Тогава стриктно се спазваше указанието на Дирекция “Театър” към Комитета за култура всеки провинциален театър да включва в репертоара си за сезона по една пиеса за деца.
Така че неслучайно се надявахме все някъде да я харесат. Но уви, отникъде не дойде приятната вест. В ония времена никак не бе лесно млад автор да пробие в драматургията. Можеше, но на 5 години се появяваше допуснат до сцената само по един нов драматург...



Имахме все пак информация как се налагат повечето писатели. Говореше се, че поетът и главен редактор на в. “Пулс” Георги Свежин често се качвал в служебната си черна волга и поемал да обикаля из провинцията. Във всеки град той влизал в кабинета на съответния първи секретар на Окръжния комитет на БКП, извиквали там директора на местния драматичен театър и му връчвали папка с пиеса на Свежин. Пък няма да го поставят ли!?...

Ние с Румен си позволихме само да прескочим до Пловдивския театър, откъдето учтиво ни отказаха. Същата вечер обаче бяхме на гости на поета и студент по театрознание Иван Странджев. Домакинът покани вечерта и театроведа Александър Жеков, също пловдивчанин. Не помня да съм прекарвал по-весела вечер в живота си.

Приказвахме си до късна нощ и се смеехме непрекъснато и неудържимо. Дължеше се най-вече на умението на Румен Балабанов да ни разсмива.

Така или иначе, след една година единствен габровският театър се осмели да включи в репертоара си “Друсайте, деца, върбите”. Режисьо-рът Маргарита Благиева направи сполучливо според мен разпределение на ролите, като ангажира предимно младите актьорски сили в театъра. Художникът Тодор Чобанов изготви реалистична сценография, напомняща илюстрация към детска книжка, както и програмата към представлението.

За автор на музиката предложих композитора Стефан Димитров, който вече беше в разгара на творческото си утвърждаване в лекия жанр. Приеха го с радост и любопитство. 

Почти всяко едно от действащите лица, девет на брой, имаше своя песени Стефан дойде в Габрово, за да репетира с актьорите и да запишат песните в музикалното оформление. Отнесе се много сериозно към тази задача и прояви голям професионализъм.

А пък софийският актьор Стефан Поляков се зае с танците и пластиката - още тогава той се славеше като майстор в тази област. Въобще стана почти мюзикъл за деца, което е още едно доказателство, че ръководството на театъра тогава не пожали средства за постановката. 

Неусетно дойде и денят на премиерата. За нея Румен Балабанов доведе някои по-млади редактори от в. “Стършел”. Не помня точно кои се отзоваха, но не мога да забравя присъствието на Чавдар Шинов, Валентин Пламенов и Сергей Трайков 

От моя страна пристигна първата ми съпруга Красимира Василева - Стоева, студент по театрознание във ВИТИЗ, която вече беше в напреднала бременност. Цяла нощ пътувахме двамата в пътническия влак от София за Габрово. Уважиха премиерата и добрите ми приятели поетите Велизар Николов и Румен Шомов.

По време на аплодисментите в края на дебютното представление Вальо Пламенов се изправи от стола си на първия балконски ред и взе да скандира гръмогласно:

- Авторът! Пламенов! 

Тълкувам го като признание за успех на постановката, щом и на него му се е приискало да бъде авторът... 
Вечерта, както бе прието, имаше банкет в местния Клуб на културните дейци, под самия театър. Силно ме впечатли тогава умението на Чавдар Шинов превъзходно да танцува рок.
А още по-приятно ми бе да наблюдавам родителите на Румен Балабанов, които бяха седнали в края на общата дълга маса. Поведението им бе скромно и ненатрапчиво, но трудно им бе да прикрият вълнението си. Явно бяха харесали пиесата за деца, написана от детето им Румен. 

Това не бих забравил никога.

 Васил СТОЕВ
/вестник "Над 55"/