Уилям Тед Кочев е роден като Величко Тодор Цочев в Торонто, Канада, на 7 април 1931 г. Потомък е на български емигранти: баща му е от Пловдив, а майка му от Въмбел, Южна Македония, но след Илинденското въстание семейството й бяга в България и тя израства във Варна. Те се запознават в Канада по време на демонстрация през Голямата депресия и по-късно сключват брак.
“Обичам България”, “Българите са моите хора” и “Винаги съм се чувствал българин” са фразите, които Кочев не се умори да повтаря множество пъти преди няколко години, когато се завърна в родината, за да получи българско гражданство. И докато получаваше най-престижните отличия, сред които наградата на Столичната община за принос към света на киноизкуството и наградата “Златен век” звезда от Министерството на културата, тогава 85-годишният Кочев не спря да изтъква, че за него това са най-големите му отличия.

“Ще ви кажа защо. Когато бях дете, домът на семейството ми в Торонто беше украсен като типична пловдивска къща. Вкъщи говорехме само на български. Въпреки че съм роден в Торонто, аз много късно започнах да говоря на английски. Дори когато започнах да ходя на училище, в началото говорех само на български”.

Докато бил дете, всички вкъщи говорели на български, съседите и техните деца - също

В почивните дни се представяли пиеси от страната ни, в които родителите и чичо му били главните актьори. На празници слушали българска народна музика, играели ръченица, хора. “Аз ползвам три думи за едно и също нещо: “диня” на български, “любеница” на македонски и “карпуз” на турски.

В Торонто имаше цяла улица с македонски и български семейства, всички деца на тази улица си играехме заедно и всички бяхме едно - българи. Там бяха моите братовчеди и приятелите ми. Макар и в Канада, чувствахме се като в малко македонско село”. “До ден днешен тези ритми са в кръвта ми, обичам ги. Изобщо извън къщи живеехме като англичани, а у дома - като българи, обяснява Тед Кочев.

- Вкъщи майка ми готвеше само български гозби: боб, леща, кебапчета, сарми с месо и със зеле, както и пълнени чушки, моето любимо ястие. Обожавам още баклава и баница със сирене...

Ние бяхме едно голямо българско и македонско семейство. Когато бях малък, много ме биеха - и майка ми, и баща ми.

Баща ми ни биеше двамата с брат ми с колана си

И аз много страдах от това. Винаги съм си мислел как може да те удря някой, ако те обича. Съвсем логично си правех извода, че ме удрят, защото не ме обичат. И това те кара да ставаш враждебен към любовта. Настройваш се, че никой няма да те обича. От малък бях решил категорично, че никога, никога няма да ударя детето си. Имам пет. Само веднъж плеснах най-малкия ми син и изпитах такава вина и болка, че исках ръката ми да падне. Ето тази - дясната. Легнах и плаках три дена на кревата. След което реших да отида на психоаналитик”.

Кочев има 5 деца. Първите три са от брака му с актрисата Силвия Кей, а другите две - от втората му съпруга Лифан Чанг. С нея идва в България през 1990 г. и се оказва, че тя е била и преди това в страната ни. Като бивша гимнастичка е тренирала в школата на Нешка Робева. Сега съпругата на режисьора е художник. Двамата живеят в Бевърли Хилс, но през зимата се местят в къщата си в Мексико. Не за друго - там им е по-топло.

Кочев завършва английска литература в университета в Торонто, а на 24 г. влиза в телевизията и става най-младият режисьор в СВС - Canadian Broadcasting Corporation. Там работи две години, след което заминава да живее и работи във Великобритания.

Аз исках да бъда поет, пишех лирика и живях 6 месеца в Испания, за да завърша първата си стихосбирка, сега имам три.

Но татко ми каза: “Тодоре, няма пари в поезията“

“Знам, тате, но и в парите няма поезия...”. “Искаш ли да пишеш - ще отидеш да работиш в телевизията“, посъветва ме той. Беше 1952 г., аз бях само на 21. Отидох и станах редактор на сценарии. След 1-2 години на тази позиция един от продуцентите дойде при мен и ми заяви: “Тодоре, ти си много добър писател, но не си велик писател. Имаш обаче всички данни да станеш голям режисьор!”.



Аз отговорих: “О-о-о, добре, това би ми допаднало”. Възложиха ми да поставя телевизионна пиеса. Продуцентът обеща, че ако му хареса, ще ми даде договор за САЩ. Ако не му хареса, съм вън. Той я хареса, подписахме договор и така започнах да работя като режисьор. Обичах киното и исках да правя филми, не да работя само в телевизията, макар че ми беше интересно. Гледах много филми - 16-милиметрови, за да се уча. Но нямаше развита филмова индустрия в Канада и аз трябваше да замина или за Англия, или за Холивуд. Избрах Англия, защото там щях да мога и да поставям в театъра. Направих интересна пиеса в Уест Енд в Лондон. Един продуцент я видя, хареса я и ми предложи работа - да снимам филми. Така почнах.

Когато се хванах да ставам филмов режисьор, реших, че ще е по-добре да уча актьорско майсторство - да разбера как актьорите правят нещата. И започнах да се подготвям при една дама, която от много години беше прочут преподавател в театралната школа на Михаил Чехов в Ню Йорк - Базя Хънтър, руска еврейка със съпруг англичанин. Михаил Чехов е написал много книги за подготовката на актьора. Беше много интересно, а когато моята учителка си замина, аз за една година станах преподавател в актьорската школа. Не исках да бъда актьор, а да мога да помагам на актьорите да играят по-добре, и така стана.

Най-важният урок, който съм научил от големия Микеланджело Антониони, е да разказваш филмовата история в картини, думите са за театъра

Филмът е образ. Предай целия смисъл на един филм с картини, не разказвай историята с думи.

По това време негов ментор става Сидни Нюман - един от пионерите на британската тв драма. Веднъж Нюман влиза в кабинета на Кочев и му казва: “Знаеш ли, Тед, ти си доста добър сценарист, но знаеш ли в какво друго би бил добър? Имаш всичко необходимо, за да станеш страхотен режисьор”.

И го пита дали би искал да се пробва като такъв. “Ще ти дам да направиш един драматичен филм и ако ми хареса, ще подпишеш договор. Ако ли не - си уволнен”, допълва Нюман. Така не след дълго Тед Кочев става режисьор и това се превръща в негово призвание. Той живее около 17 години на Острова и през това време поставя пиеси, режисира филми. През 1972 г. се връща в Канада, където работи по различни филми.

Една от тях е адаптация на романа на неговия приятел и бивш съквартирант Мордекай Ричлър “Чиракуването на Дъди Крейвиц”. Още се смята за една от най-стойностните канадски продукции.

Най-голямото изпитание за Тед Кочев обаче тепърва предстои - работата в Холивуд. “Тъй като един средно труден американски филм струва 13 млн. долара, натискът върху режисьорите е огромен. Трябва да се правят компромиси и изобщо живееш непрекъснато като в състояние на война”, разказва за първите си години в Лос Анджелис Тед Кочев през 1990 г.

Тед Кочев режисира актьори от ранга на Джейн и Питър Фонда, Джийн Хекман, но най-често името му се свързва с Рамбо: “Първа кръв” и Силвестър Сталоун. Малцина знаят, че краят на екшъна е замислен доста по-различно от това, което хората виждат на екрана.