“Термит” не е литературен псевдоним, а творение на ДС

“Дамполис” е едно от многото имена, с които през вековете се е назовавал Ямбол. Днес така се нарича една малка уличка, сякаш рисувана от двама съвсем различни художници. От едната й страна надменно се пъчат новите строителни величия. Срещу тях стари, незнайно как оцелели къщи, се гушат в зеленината на отдавна недокосваните от човешка ръка клони и чемширени храсти. 

Номер 4 е в началото на улицата. Бурените пред желязната врата подсказват, че тя много години не е отваряна. През 2002-ра върху тухлената ограда бе открит барелеф. На него изваяно лице на жена. Автор - скулпторът Минчо Огнянов. Днес бронзовата плоча я няма. Дупките от болтовете, с които тя е била прикрепена, са единственото, което напомня за нея. 

Ако беше жива, жената, чието детство и юношество са преминали в тази къща, на 19 април щеше да празнува деветдесетия си рожден ден. 

Господ я прибра твърде рано, малко преди да навърши шестдесет

Името й обаче остана - Румяна Узунова. В годините на прехода то беше символ на мечтаната свобода и контрапункт на онова, което се проповядваше 44 години преди това. Синя България я боготвореше, червената я презираше. Големият Дамян Дамянов в емоционален изблик във вестник “Литературен фронт” я нарече “безродница с род, но оплют от нейните уста”.

Реакцията бе мигновена: като под команда тълпи се събраха пред дома на поета, изпочупиха прозорците на апартамента му, камъните се подредиха на бюрото му, 44 хапа бяха изпити наведнъж. А поетът на любовта твърдеше, че някога са били приятели, че няма за какво да й отмъщава. Просто е имал представа, че социализмът не е лош строй, но трябва да бъде оправян тук, у нас и от нас, и че всеки, който се обажда от Запад, е враг. 

А Румяна не просто се “обаждаше” от Запад. Нейният глас гърмеше от мюнхенското бюро на Радио “Свободна Европа” с такава мощ и хайдушко родолюбие, че се превърна в кошмар дори за хладнокръвните й задокеански шефове.

“Тя приема каузата за свободна България толкова лично и емоционално, че по време на ефир често пренебрегва нормите за журналистически неутралитет. Поради прекомерна пристрастност към българските дела американското ръководство на радиото няколко пъти официално я наказва и отнема микрофона й”, твърди литературният критик и изследовател Димитър Бечев. 

А началото предвещавало нещо съвсем друго. Семейната общност не погледнала сериозно на литературните опити на дъщерята в местния вестник “Народен другар”. Близките й искали момичето им да има сериозна професия. И то, макар и с нежелание, изпълнило волята им. Завършило електротехника в Машинно-електротехническия институт. Румяна станала инженер, проектант, преподавала в техникум “Киров”.

И когато ръцете съвсем я засърбели, обърнала гръб на инженерството и се хвърлила в трънливите дебри на журналистиката, литературната критика и всякаква друга робия на словото. Узунова започва да пише рецензии и статии за всички най-големи литературни издания. Подкрепя млади автори, които отказват да пишат за заводи и ТКЗС-та, а търсят важните, ръбести теми на човешкото битие.

Като критик, оценява книгите не по партийни заслуги, а по естетическите им качества. Изглежда прекрасно, но до време. Търпението на началниците се изчерпва, когато в мащабна анкета, публикувана в списание “Септември”, Узунова дава думата на млади творци, които критикуват т. нар. сив поток в родната литература и роптаят срещу партийната цензура. 

Властта вижда в това организиран бунт срещу социалистическия реализъм

Печална е съдбата и на телевизионното предаване “За и против”, чийто автор е Узунова. То носи твърде много свободен дух, казват корифеите и бързо го спират.

Наред с писанията си, много бързо Узунова натрупва и сериозна папка със заповеди за уволнение. Една от тях гласи: “защото е “поет херметист”, въпреки че тя никога не е писала поезия. 

Времето на бунтарите отдавна е отминало, а който не го е разбрал, става клиент на Държавна сигурност. Досието на Румяна носи твърде незвучното име “Термит”. Тя е квалифицирана като един от най-опасните “идеологически диверсанти”. Бягството е вече не въпрос на решение, а на време. И това се случва при една екскурзия до Париж. Румяна и дъщеря й не се връщат в България. 

Радио “Свободна Европа” я приютява, в началото като сътрудник, а после като редактор в българските секции в Ню Йорк, а след това Мюнхен. И точно работата й в Германия светкавично ще я направи една от най-известните журналистки в родината й.

Гласът на българската опозиция вече звучи, но не от Радио София, а от далечен Мюнхен 

1977 г. С Павел Вежинов

Румяна Узунова е непрестанно на телефона, търси забранени гласове, гони страха, дава кураж. Четиристотин интервюта и репортажи са излъчени за около две години. От тях светът научава, че в Пловдив един поет - Петър Манолов, секретар на Независимото дружество за защита на правата на човека, гладува 30 дни заради отнетия му от ДС архив. В ефира на Радио “Свободна Европа” звучат гласовете на Йордан Радичков, Блага Димитрова, Радой Ралин, Марко Ганчев, Георги Мишев. Разбира се, опитите те да бъдат заглушени са част от играта с официалната българска власт. 

В Лондон е убит Георги Марков. ДС намира начин да подскаже на Узунова, че нещо подобно може да се случи и на нея. Ефект няма. Нищо в работата й не се променя. 

На 6 октомври 1989 г. Тодор Живков е още на власт, предстои “Екофорум”, а Узунова каца на летище София. Отряд агенти я следват. Тя ги поздравява любезно. Сочи ги с пръст на чужденците. Предстои й най-вълнуващата среща - с Желю Желев. Свидетели на историческото събитие са мнозина препълнили в този ден градинката пред “Кристал”. 

През 1991 г. Румяна Узунова става ръководител на бюрото на Радио “Свободна Европа” в София. Кръгът щастливо се затваря. Невероятно! Някогашният дисидент, който тайно се е свързвал с нея от мръсни улични телефони, вече е президент на България. Сега тези, които някога гонеха и уволняваха вироглавата критичка, искат да се срещнат с нея. 

Да застанеш пред микрофона й вече не е страшно, а въпрос на чест 

Румяна Узунова е в еуфория. Всичко най-хубаво предстои. Може би, но не за нея. Ракът вече е проял тялото й. Скоро нейният земен път ще свърши. “Когато отида там, горе, ще запазя една голяма маса, за да сме пак заедно” - обещава Румяна Узунова на своите приятели. Мнозина вече са там. А дали се радват на това, което виждат долу? Това днес никой не може да каже. 

Исак ГОЗЕС