В тишината на извънредното положение, един Славей може да си позволи волността да пее сред горичката на местното паркче, да се чува безпределно ясно, красиво и надалеч. 

Какво друго да направиш освен да се усмихнеш и да благодариш на божествената тишина, в която той изпробва целия си репертоар,  изпълнен с нежност, закачка и виртуозна пролетна мелодия.



Слушаха го и останалите птици, които лекичко „възкликваха” от време на време, докато той пееше неподражаемо силно.

Това ме накара да отворя  вечните приказки на Ханс Кристиян Андерсен:

„...Имало един китайски император, който не знаел, че в царството му има славей и не знаел как пее славеят. Той наредил на всяка цена да му доведат Славея, да го види и чуе....

И славеят запя тъй хубаво, че в очите на императора блеснаха сълзи. Те закапаха по бузите му и тогава славеят запя още по-хубаво. Неговата песен проникваше в сърцето. Императорът беше толкова доволен, че поиска да подари на славея златния си пантоф, за да го носи на шията си. Но славеят поблагодари и отказа.

- Аз видях сълзи в очите на императора! – рече той. За мен това е най-голямата награда. Аз съм възнаграден. И неговият сладък гласец се разля отново”.

Нали няма какво да добавим?



Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ