Неотдавна в София беше кръстена улица на Тончо Русев. Тя се намира в непосредствена близост до неговия дом, в който незабравимият български композитор ме е приемал неведнъж, за да ми даде интервю. За жалост, след като в живота си създаде повече от 1000 песни, през 2018 г. той почина, без да дочака 90-годишния си юбилей, който щеше да празнува на 20 април тази година.
 
Връщам се с тъга към част от разговорите ни с Тончо Русев, които звучат актуално и днес.

- Господин Русев, преди години написахте една страхотна песен - “Телефонна любов”. Сега младите имат нов вариант да си излеят чувствата - виртуална любов. Какво мислите за нея?

- На мен това ми е далечно, но гледам внучката ми какво прави - постоянно е в интернет. Дори преди да излезем и да отидем на метрото, тя проверява в колко часа ще пристигне то. Нещо, което нашето поколение въобще не познаваше.

Колкото до виртуалната любов, бих я приел, защо не? В наше време много хора са разделени на хиляди километри. Така че в това няма нищо странно.

- Наистина ли за любовта няма възраст?

- Любовта в духовен план действително няма възраст. Аз смятам, че с годините се подсилва. За съжаление, има възрастова граница за физическата любов.

- Кога се пишат по-лесно любовни песни - на 30, 50 или 80?

- Еднакво е за всички възрасти, но когато минат годините, ти се струва, че на младини ти е било по-лесно. Що се отнася до любовта, човек може и на 80, и на 90 години да бъде влюбен. В много неща, не само в жена. В живота, ако щеш, в близките си, в приятелите си... Смятам, че хората, които могат да творят - не само музика, а и поезия и каквото и да е изкуство, ще могат да го правят до преклонна възраст.

​​​​​​​- Преди време ми бяхте казали, че като видите младо момиче, винаги се обръщате след него. Все още ли го правите?

- Меракът умира последен. (Смее се.)

​​​​​​​- Цял живот работите с красиви и атрактивни жени, съпругата ви не ревнува ли?

- Не ме е ревнувала и ще ви призная нещо друго, с което едва ли не се гордея. Никога не съм имал интимни отношения с певица, а съм работил с всички певици на българския подиум,  на руския и т. н. Не мога да си представя да работя с една жена и в следващия момент да се правя на любовник, да искам интимност от нея и да се държа като някакъв хъшлак. Ако се случи някъде да прехвърчи искра, никога не съм го показвал.

​​​​​​​- Притеснява ли ви старостта?

- Аз, като си кажа на колко ставам, и просто изумявам - чудя се кога минаха тези години. Защото акълът ми по отношение на някои неща е като на юноша. Времето наистина минава много бързо и незабележимо. Добре че все пак ще оставя нещо след себе си, така смятам. Иначе животът ти е прахосан, ако нищо не оставиш след себе си.

​​​​​​​- Понякога сънувате ли музика, която после да напишете?

- Случвало се е много пъти, но 2-3 пъти само съм ставал да я запиша. Защото от опит знам, че ако не я запишеш, до сутринта всичко, което е звучало като мелодия насън, се изтрива. 

​​​​​​​- Кое е питието, което най-често ви опива?

- Обичам най-вече червените вина, горчиво вино обичам! В последните години започнах да пия водка. През зимата я предпочитам, понякога пия и мента, но тя е по-лятно удоволствие. 

​​​​​​​- А най-щастливият ви момент?

- На прима виста мога да посоча раждането на моята внучка.
Вярно е това, дето казват, че внуците се обичат повече от децата.
Композиторът по време на някои от някогашните ни разговори, запечатан от обектива на колегата Иван ВАСИЛЕВ

​​​​​​​- Най-тъжният?

- Те са няколко - загубата на майка ми, на баща ми, на брат ми. Смъртта им за дълги години ме изваждаше от равновесие. Майка ми първа почина и поне 20 години след това не можах да дойда на себе си. Почина на 52. Няма друга по-голяма лична драма от смъртта на близък човек. И здравето, разбира се, но то пак е свързано със смъртта.

​​​​​​​- Казвали сте ми, че за композитора няма пенсионна възраст. Музиката ли ви запази млад?

- Нали има един израз, че пенсиониран орел няма Аз не живея с мисълта, че съм пенсионер, защото нашата професия е такава - нямаме работно място и работно време. 

​​​​​​​- От какво се страхувате най-много?

- Ако ви кажа, че е смъртта, няма да е истина, защото почти не мисля за това, при все че ми е предстояща, дето се казва. Живеем в една неуредена държава и това индиректно влияе на всеки. Вземеш вестник да прочетеш - само лоши неща, пуснеш телевизията - само лоши новини. Няма нищо уредено. Отношенията в кооперацията, в която живеем, са на студени, чужди хора. Аз съм бургазлия и си спомням какви бяха отношенията между съседите в махалата. Как задружно и приятелски живееха хората. 
Евтим Евтимов ми разказваше колко сте се разстроили, когато сте видели ваш състудент да свири на улицата.

​​​​​​​- Потиска ли ви бедността?

- Това беше една много печална среща, бяхме във Велико Търново. Един човек свиреше на улицата, сложил шапка на земята, за да събира стотинки. И като се загледах, познах моя състудент. Първото нещо, което си помислих, беше, че можеше аз да бъда на неговото място. 

Защото в живота всичко е въпрос на късмет, на шанс... 

Много трудолюбиви хора има, които успяват, и много, които не успяват. Късметът е много важно нещо в нашите артистични професии. Шансът е от изключително значение. Аз, ако не бях отишъл да свиря някога с Морис Аладжем в ресторанта на “Копитото“, щях да остана в Сатиричния театър, да се пенсионирам в онази дупка на оркестъра. Благодарение на своето решение, работих с най-добрите музиканти на България, обиколих половината свят, написах толкова много песни... Но мисля, че това ти е и писано, аз много вярвам на съдбата. Даже стигам дотам, че като гледам мач на любимия си отбор “Манчестър Юнайтед”, и си казвам - абе, какво толкова се вълнувам кой ще бие, то е писано... (Смее се.)

​​​​​​​- Напоследък все по-често се срещат улични музиканти. Мислите ли, че кризата е причина за това?

- Кризата, естествено, обаче това явление у нас сега започва да набира скорост. Във Виена например можеш да чуеш на улицата истински виртуози. Те са един до друг, буквално един до друг. Това е един вид професия - уличен музикант. Само преди няколко дни чух един саксофонист, ама така вдъхновено свиреше джаз... Едно момченце му акомпанираше на китара.

Приготвих стотинки да му дам, а той спря да свири, понеже ме позна. Попита ме - как сте, г-н Русев, заговорихме се. И ми казва: “Докарвам си някой лев допълнително”. Работел някъде, а вечерно време свирел на улицата. Няма нищо обидно в това. Чувал съм и в подлеза на кино “Изток” един цигулар свири Вивалди толкова хубаво, че сякаш е концертиращ артист. Уличните музиканти са особен вид музиканти - допринасят за атмосферата и артистичния облик на града. Аз съм сигурен, че и в София ще се оформи някоя артистична улица, може би бул. “Витоша” или като го направят, “Шишман” също. 

​​​​​​​- За съжаление, кризата доведе много хора с артистични професии дотам, че да мизерстват.

- Много хора от артистичния свят умряха от недоимък. Аз познавах артист от Народния театър, който почина, защото нямаше пари да си купува лекарства. Така че понякога, забързани във всекидневните си грижи, не обръщаме внимание на хората. Тази криза е страшна. Тя е не само материална, тя е и духовна криза. Един затворен кръг. Свидетел съм как много достойни хора, музиканти, артисти, се мъчат с нищожните си пенсии. За разлика от други, които не си знаят парите. Парадокси на времето.

​​​​​​​- И за да завършим с нещо по-позитивно, ще ви попитам - при толкова много песни, има ли някои, които са ви особено скъпи?

- Да, има няколко песни, които много обичам - “Незабрава” по стихове на Калин Донков, “Наше лято” по стихове на Дамян Дамянов, “Ти сън ли си” по стихове на Павел Матев, “Телефонна любов” по стихове на Ваньо Вълчев... Това са песните, които ми лежат на сърцето.

Валентина ИВАНОВА