Попълнете търсена ключова дума или фраза

Цеци Красимирова потъна в скръб заради Марин Царя СНИМКИ

https://blitz.bg/obshtestvo/tsetsi-krasimirova-potna-v-skrb-zaradi-marin-tsarya-snimki_news726607.html Blitz.bg

Втори ден Враца е в шок от внезапната смърт на една от най-известните съвременни личности Марин Маринов

Враца, България 13 Февр. 2020, 17:40 15449 прочита 0 коментара
Втори ден Враца е в шок от внезапната смърт на една от най-известните съвременни личности Марин Маринов, по-известен като Марин Царя, пише "Булнюз". 

Снощи около 21.30 часа медиците в спешния център са обявили 57-годишния мъж за мъртъв. Неочакваната новина вцепени стотиците му приятели, които просто отказват да проумеят, че него вече го няма.

Цял ден преди това Марин Царя е чувствал болки в сърдечната област, но в типично негов стил ги игнорирал. Привечер обаче здравословното му състояние се влошило и съсед подал сигнал на тел. 112 за помощ. След постъпването му в болницата около час лекарите се борили за живота му, но без успех. Оказало се, че масивен инфаркт просто не им е оставил шанс да спасят видния врачанин.

Смъртта на майстора на късия разказ почерни социалната мрежа. Стотици негови близки и познати изразяват своето разочарование и мъка от неговата кончина. Актьорът Борислав Борисов, Цеци Красимирова и Йоланта Крачунова са само малка част от лавината от постове с траурни думи за Марин Царя.





Може би прощалната публикация на неговия приятел Bat Stanko обобщават всичко, което трябва да се каже за Марин Царя:

Сбогом, приятелю! Почивай в мир! Завинаги ще останеш в нашите сърца! Поклон пред паметта ти, Царю Велики!
Поклонението пред тленните останки на Марин Царя ще бъде утре, 14 февруари, от 12.00 часа в Старите гробища на Враца.
В памет на Марин Маринов публикуваме един от неговите вълшебни текстове, които казват всичко за личността му. Случайно или не, но последното изречение е „Тръгнах си към гората…“

Светъл ти път, Царю!

СЛЕДОБЕДИТЕ НА ЕДИН МАРИН

Харесвам разходките в тихите следобеди около края на май и началото на юни.

Дните в които нито сме изпратили пролетта, нито сме посрещнали лятото. Обичам да се разхождам в почти безлюдния град, да разглеждам пълните витрини на празните магазини, да вдишвам аромата на цъфнала липа и да издишвам тютюнев дим.

Да срещна приятели в някое кафене на чаша водка с които все по-често забравяме какво сме правили снощи, но добре помним какво сме правили преди тридесет години. Харесвам града си в които познавах половината от хората а другата половина познаваше мен. Така беше преди...

Сега в центъра на Рим, Мадрид или Лондон ще срещна повече приятели отколкото пред неработещият Буркан или рухналата Сувенирна. Ако неволно някъде, докоснеш някой, ще чуеш: Леко бе, г'лей къде одиш...

В такъв един спокоен следобед, докато се разхождах по улица "Отнесени от вихъра", забелязах на отсрещната страна интересна русокоса девойка да стои на автобусната спирка и говори по телефона.

Облеклото, аксесоарите и маниерите ѝ провокираха любопитство в мен и реших да се престоря, че и аз ще пътувам.
Пресякох улицата, но колкото повече се доближавах до нея, толкова повече се надявах автобуса ѝ да дойде по-скоро.

Реймънд Чандлър има един лаф (цитирам по памет) - Гледаш я от сто метра и искаш да я видиш от пет метра. Като я видиш от пет метра, искаш да я гледаш от сто метра.

Е........ вече бях на пет метра от нея.
Тя - перхидролено руса, с бежов кожен впит клин, сини обувки с висок ток марка "Christian Louboutin", зелена чанта - "Hilde Palladino", розово яке на "Valentino" и много къса блуза на "Versace" с огромно деколте.

Не разпознах марката на часовника, защото блестеше на слънцето, а телефона беше по-голям от главата ѝ. Абе....... по-старите Врачани веднага биха се сетили за Тунчето.

Запалих цигара, да се престоря на нервен човек който бърза, но тя така или иначе не ми обръщаше внимание. Знам, че този тип девойки не ползват градския транспорт а мускулести автомобили и шофьори, но явно човека с ланеца и Бавареца липсва днес.

Вече бях на половина цигара, когато установих, че дрешките на Съществото са толкова оригинални, колкото зъбите на застаряваща Холивудска звезда. Целият този Ilienci style ме върна към mabe in China Beijing 2008.

Изведнъж черни облаци скриха слънцето и едри капки дъжд намокриха деня. И двамата се скрихме от дъжда в спирката а той така се усили, че по улицата се образуваха вадички. Пейката беше къса, за това седнах плътно в единия ѝ край.

Очаквах дъжда да ни сближи, да ѝ предложа цигара, да поговорим за времето или за лошия градски транспорт, но Съществото вместо да седне, стъпи и се изправи върху пейката. Аз седях..... а тя стоеше на нея. Почувствах се като обран турист до Статуята на Свободата, която вместо факел, държи телефон. Ето го възмездието за любопитството ти - помислих си аз.

На спирката беше залепен стар афиш за театрална постановка - "Сако от велур" на Станислав Стратиев. За да изляза от нелепата ситуация се престраших да я заговоря и сочейки с поглед към него казах:

- Ходихте ли да го гледате?
Тя ме изгледа като старшина на рота и троснато отвърна:

- Я дрей втора употреба не носа и кога влазам у магазин не глеам, ами купувам к'во ми аресва.
Мълчах. Седях в краката на Статуята на Свободата сякаш целият Манхатън се бе изплюл върху мен.

Вадите по улицата станаха рекички, а дъжда премина в градушка. Ледените топчета барабаняха по ламаринения покрив като танца със саби на Хачатурян.
Поне така ги чуваше моето ухо. Може би ухото на Съществото ги чуваше като балада на Тони Стораро. Правя това предположение, тъй като по-рано дочух, че снощи била на кръчма, а там пял САМИЯ ТОЙ. Докато разговаряше, Съществото вършеше още куп неща.

Разглеждане си маникюра, пушеше, разви си дъвка, оправи си банела, повдигна си циците, пи минерална вода, пак пуши, пак си повдигна циците, оправи си косата, извади слънчеви очила с големината на маска на аргончик и ги почисти с мокри кърпички (ей, тия винаги си носят мокри кърпички) пак си провери маникюра, пак си повдигна циците.....

Докато извършваше тези ритуали, преминали от навици в тикове, няколко пъти си срещнахме погледите. По очите ѝ разбрах, че ако играе шах с моето куче - ще загуби. В лице приличаше на Луна, рисувана от пиян Пикасо.

С лексикална изисканост и стил, на чист литературен Български език и приятно фонетично звучене - нещо средно между Луис Армстронг и Аманда Лиър, Съществото каза в слушалката:

- Ама майкя ми, обажда ли са бако Цеко от Монтана?
Тук Съществото си оправи косата и запали нова цигара - лилав "Ким". Тъй като от диалога аз чувах само едната страна, ще го предам като монолог.

- А,.... к'во викаш?
............. маникюра

-Ми! Я нема а си дваждам оти неам пари сеги.
.................. банела

-Ама, макя ми... я к'во да напраа като нема работа?
.............. глътка вода, но не "Перие"

-Да беееее ш'си доа на село, ама знааш коги..
....... повдигане на цици

-А мола т'са не дигай ми кръвното барем тизе.
...... косата

- Кажи бако Цеко обажда ли са?
...... с върха на средния пръст, внимателно с натискане маха червило от крайчетата на устните.

- Е кък немаа праат сбор. Нали са клале таа годин, оти са праат на улави?
............. банела

- К'во праа... (сърдито)....чекам рейсо, оти Мирко не можа да запали таа заран.
.......... рови в чантата

- Продадохте ли некое от мънинките ярета?
...... застива в очакване, нищо не прави

- Кък що питам ма? Ми наемо.......
....... гневно си хвърля дъвката.

- Мола ти са, маани са. Нема а стане. Айде, че рейсо дважда. Довечера само звънни, да са не набутваш.....
...... повдига циците.

Станах и тръгнах въпреки дъжда, за да избегна предстоящото зверско оплискване от гумите на автобуса. Въпреки, че шофьорите от градския транспорт са много внимателни, мили и възпитани хора - реших да не рискувам.

Съществото обаче се оказа или по-доверчиво, или по-наивно или просто глупаво. Тя със скок развали пантомимата, която неволно беше сътворила и в най- лошия момент тръгна към рейса. Тогава баналния израз "мокра кокошка" стана съвсем реален.

Целият ѝ дрескод придоби милитъри дизайн. Приливната вълна на урбанцунамито, нанесе внушителни козметични промени върху фейса и бодито на нещастното Същество. Всичко по нея стенеше от болка, яд, унижение и злоба. Единствено зърната на гърдите ѝ със задоволство увеличиха обема си от хладката вода и заприличаха на скрити под Версачето бушони.

Вече бях с гръб към събитията, когато чух глас с тембър напомнящ нещо средно между Луис Армстронг и Аманда Лиър:
- Педерас нещастен, г'лей къде караш бе, селянин прос....

Шофьора отвърна нещо относно моралните компромиси на Съществото.....

Последните думи бяха заглушени от една стара песен на "Тангра", която звучеше в главата ми.
"Нашият град" вече не беше моят град.
Тръгнах си към гората.

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.Приемам