Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Code Health - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.dromomania.bg

От рубриката “Виртуално пътуване” на вестник” Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

Прочутите тунели Ку-чи недалеч от град Хошимин са първи в задължителния ми списък за тази част на Виетнам. Първите тунели са издълбани още по “френско” време. Те били дълги около 6 км край река Сайгон и в тях се криели бойците за независимост срещу колониалистите. През войната с Америка традициите на тунелоровенето достигат своето съвършенство. Над 19 000 т.нар. плъхове са водели изпод земята битки от 1961 до 1975 г.

От тях са оцелели едва 6000. Типичен случай на Давид срещу Голиат. На мръсната, злобна и унищожителна война от страна на американците виетконгците (виетнамските комунисти) отговаряли със също толкова мръсна, злобна и унищожителна война. Разликата е единствено в мащабите и средствата. 

Гората, която виждаме на 70 км от Хошимин, е съвсем млада. Тук природата е била напълно заличена от напалм, над 500 000 “мръсни” бомби (радиологично оръжие с осем изотопа, чиято цел е да причинява разрушения и мор в гъстонаселени райони), и хербицидът “ейджънт ориндж”.

Унищожителната сила на последния още цъка във Виетнам. От предназначения да заличава дървета и посеви отровен препарат нашествениците разпръскват 57 000 тона, които съдържат общо 500 кг от свръхопасния диоксин. Той предизвиква ужасяващи генетични изменения, които поколения наред поразяват и виетнамци, и американци. В тунелите партизаните са се криели тъкмо от химическите атаки. И са воювали, използвайки виртуозно подръчни средства.

187-те километра подземни галерии стигат от Сайгон чак до границата с Камбоджа. Те са прокопавани в продължение на 15 години с малки лопатки и дори с ръце, а пръстта е изнасяна с кошници. 

Ку-Чи е малко селце, едно от безбройните места, където американците са провеждали “акция по разчистване на местността”

Твърди се, че името идва от названието на каучука на местен диалект. С изключително упорство и трудолюбие селяните прокопавали системата от тунели, които на места достигат до няколко етажа в дълбочина. Под земята има жилищни помещения, оръжейни работилници, полеви болници, командни централи, дори детски градини.

Ами да! На всеки десетина бойци се падала по една жена, която да им готви и... други работи. Комините на кухните са толкова хитроумно замаскирани, че често пъти излизат на 100 метра по-далеч. Понякога са претворени като термитници, друг път като дънери. 

Над главната галерия, чиято височина е 90 см, а ширината й 70 (по мярка на дребничките виетнамци), има 3-4-метрова тухлена броня. По този начин тунелите издържали на обстрела от тежка артилерия и взрив на 100-килограмова бомба. Значително по-високите американски войници изобщо не можели да се напъхат в дупките, дори и да успявали да ги открият. В замяна на това често ставали жертва на безбройните капани, заложени от виетконгците. 

Нашата разнородна международна група кротко тепкаше след екскурзовода, който се стараеше да ни забавлява в това крайно незабавно място. Той се беше облякъл като партизанин с костюм в защитни милитъри цветове. Иначе гидът беше дребничък и скоклив, с английски, при който сякаш с всяка дума принудително дъвчеше чакъл. Успях да му хвана цаката и към края дори превеждах на една шведка какво, аджеба, иска да каже. 

Ненаситният любопитко в мен ме накара да се напъхам още в първата дупка, в която екскурзоводът ни разреши да надникнем. Строих едни руснаци да ме снимат и се хвърлих презглава. Оказа се обаче, че вътре почвата е хлъзгава и аз направо се гмурнах така, че изчезнах от полезрението на групата, която издаде едно колективно “Ааааа!”. Яка германка ми помогна да се измъкна. Явно го е правела твърде енергично, защото нито една от снимките не е на фокус. Преминаваме на тагъдък край всякакви възстановки на причудливия бит на тунелните плъхове. Пластмасови манекени с широкополи шапки над дръпнатите очички, облечени в полувоенни униформи, позират край хамаци, лагерни огньове и останките от американски танкове. Ние, естествено, се пъчим около тях като екзотично допълнение на партизанското всекидневие. 

Върхът на милитаристичния кич е възстановката на подземна оръжейна. Гидът вдига един шалтер и пластмасовите манекени започват да режат неизбухнали снаряди, да пълнят с барут куршуми втора употреба, да поправят пушки. Желаещите могат да си купят дълбоко ненужен, но за момента много желан чифт сандали от автомобилна гума - реплика на военновременните. Тунелните “обущари” ги произвеждали с такава кройка, че да изглежда сякаш вървят в обратна на посоката, в която действително са се движели. 

Далеч не всички от тунелните плъхове са убити от врага - мнозина си отивали от недохранване, липса на слънчева светлина, срутвания. А самите американци, които дръзвали да надмогнат клаустрофобията, за да се бият на техен терен, с месеци не се къпели и ядели само виетнамска храна, за да не ги усетят по различната миризма. Хитрите местни пък прибирали грижливо всяка захвърлена американска униформа и я пазели отделно. Когато насъсквали срещу тях кучета, те хвърляли куртката, песът подушвал “своя миризма” и отминавал.

Накрая идва забавлението за пораснали момчета - на полигона желаещите могат да пострелят с АК-47 или МК-16

Доларче - куршумче! Ние, по-миролюбиво настроените, забиваме към кафенето за нелошата виетнамска бира, сладолед, капучино и твърди като талашит бисквити. И почти толкова вкусни.
Част от гъдела е да се качиш на пленен американски танк, да гребнеш с шепа от бамбуковия водопровод, но последната отсечка от приключението е страшновато-завладяваща. Поне за мен. Слава Богу, че нямам клаустрофобия, наднормено тегло или астма.

Тогава никога нямаше да пропълзя 250-те метра “показен тунел”. Той наистина е само за смелчаците, които имат куража да изпитат на гърба, коленете, а понякога и с цицините на главите си какво е да бъдеш тунелен плъх. Гидът ни доверява, че специално заради по-едричките представители на бялата раса демонстрационната отсечка е направена по-широка.

Тътрех се по колене и с патешко ходене, от време на време темето ми “лизваше” тавана, но нали съм си инат, не кривнах по нито един от аварийните изходи, които се виждаха на всеки 10 метра. Зад мен пухкав германец така застрашително пъшкаше, че се питах дали няма да се наложи да му събираме волни пожертвования от вазелин, за да го измъкнем от тунела. 

А той си е прокопан по всички “плъхови правила” - “неравноделен” - ту висок, ту нисък, криволичещ, с внезапни завои и падове, с абсолютно тъмни участъци, от които побиват тръпки... Финиширах поочукана, но щастлива, че съм постигнала победа над страховете си. Дори повторих финиша, за да ме снимат любезни французи.

Магдалена Гигова